Определение № 146 от 22.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение от 27.04.2011 г. по въззивно гр.д. № 11924 /2010 г. на Софийския градски съд, г.о., ІІ „б” възз. с-в., в частта, с която е оставено в сила (потвърдено) решение от 18.06.2010 г. по гр.д. № 50596 /2009 г. на Софийския районен съд, 33-ти състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Ц. Д. Ц. иск с правна квалификация чл.124 вр. чл.415,ал.1 ГПК за разликата над 1,625.69 лева до 1,637.94 лева и с правна квалификация чл.86 ЗЗД за изтекла лихва за разликата над 179.27 лева до 184.35 лева. Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която исковете на жалбоподателя срещу Ц. Д. Ц. са уважени за част от предявените размери. Насрещната страна Ц. Д. Ц. не изразява становище по жалбата Съгласно разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК (в редакцията и от ДВ бр.100 /21.12.2010 г., в сила от същия ден съгл. пар.26 ПЗР ЗИДГПК), не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5,000 лева. Преценява се размерът на всеки отделен обективно съединен оценяем иск. Въззивното решение, което е обжалвано, е постановено след датата на влизане в сила на тази редакция на разпоредбата и касационната жалба срещу него е подадена също след тази дата. В първоинстанционното производство са разгледани искове на [фирма] с цена 4,668.99 лева и 2,386.99 лева (всеки под 5,000 лева), които са уважени съответно за 1,625.69 лева и 179.27 лева и отхвърлени за разликите до пълните предявени размери. Исковете са оценяеми, за парични вземания. Във въззивното производство са разгледани само част от отхвърлените части от исковете и съгласно чл.69,ал.1,т.1 ГПК размерите им са съответно 1,712.13 лева и 735.15 лева, което по отношение на всеки от исковете е по-ниско от 5,000 лева. Следователно касационната жалба е недопустима и съгласно приетото с чл.286,ал.1,т.3 ГПК следва да бъде върната. С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът нито претендира разноски, нито е доказал, че е направил такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът