Определение № 785 от 18.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на „Трансвагон“ АД, гр.Бургас, срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № 347 от 15.04.2024 г. по гр.д.№ 253/ 2024 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Бургаски районен съд от 05.12.2023 г. по гр.д.№2159/ 2023 г. и като краен резултат касаторът е осъден да заплати на Г. А. Г. сумата 20 973,12 лв - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени от трудова злополука на 01.07.2021 г., призната за такава с разпореждане № 5104-02-54 от 15.07.2021 г. на ТП на НОИ – Бургас, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на настъпване на трудовата злополука – 01.07.2021 г., до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за дължимите по делото такси и разноски, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до размера 32 973,12 лв. Първоинстанционното решение не е било обжалвано от ищеца Г. в частта му, с която е отхвърлен иска за сумата от 409,80 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващо сторени разходи за лечение и възстановяване, изразяващи се в заплатени потребителски такси към лечебни заведения, такси за избор на екип и разходи за медикаменти и консумативи, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на настъпване на трудовата злополука – 01.07.2021 г., до окончателното й изплащане и е влязло в сила в тази част. Въззивното решение не е обжалвано от ищеца в частта, с която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер 20 973,12 лв. до размера 32 973,12 лв. и при липса на съмнения във валидността му е влязло в сила в тази част. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос „Справедливо ли е и дължимо ли е обезщетение, за което е допринесъл само ищеца и следва ли да бъде изключена отговорността на работодателя. Нарушен ли е принципа за равенство между страните, с което решението дискриминира невиновната страна – работодателя.“. По отношение на този въпрос поддържа наличие на всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, без да ги обосновава. В изложението се съдържат и оплаквания по правилността на обжалваното решение. Ответната страна Г. Г. оспорва касационната жалба, като поддържа, че поставеният от касатора правен въпрос не отговаря на изискванията на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не обуславя правните разрешения на въззивния съд, а се отнася до принципни законодателни положения. Поддържа също, че касаторът не е обосновал наличието на който и да е от допълнителните селективни критерии за допускане на касационния контрол. Счита, че оплакванията по правилността на решението е недопустимо да бъдат обсъждани в рамките на предварителното производство по чл.288 ГПК, а при условията на евентуалност излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между ищеца Г. и „Трансвагон“ АД (с предишно име Вагонен завод „Червено знаме“) бил сключен трудов договор, по време на действието на който /01.07.2021 г./ настъпила трудова злополука. Ищецът заедно с още трима работници участвал в ремонт на мостови кран. След завършването на ремонта групата тръгнала да се прибера, като ищецът вървял първи. Налагало се да се мине през тесен участък край опорна колона, където в този момент минавал мостови кран с тегло 12,5 тона. Ищецът започнал да пресича стеснената зона, докато в същото време кранът го застигал, издавайки силен шум. Останалите работници, забелязвайки това, надали силни викове вследствие на което ищецът се забързал, но така и не е успял да премине изцяло, бил притиснат към колоната и получил счупване с разместване на ляво ходило, с премазване на пръсти, премазване със счупвания на дясна подбедрица. Злополуката била призната за трудова с разпореждане № 5104-02-54 от 15.07.2021 г., издадено от Националния осигурителен институт, Териториално поделение – Бургас. Според експертно заключение, прието по делото, при злополуката ищецът получил открита конквасация на дясна подбедрица (размачкване на меки тъкани и кости с открита рана в областта на размачкването); счупване с луксация от типа на „Лизфранк“ на ляв крак; разкъсно-контузна рана на дясно бедро в дисталната част с лезия на мускул вактусмедиалис и мускул сарториус медиалис; контузия на дясно стъпало. Тези травми компрометирали колянната и глезенна стави на двата крака. В периода 02.07.2021 г. – 07.07.2021 г. ищецът бил хоспитализиран и се е подложил на оперативно лечение за поставяне на метална остеосинтеза в крака, а в периода от 02.12.2021 г. до 29.12.2021 г. бил настанен в специализирана болница за рехабилитация. Впоследствие /за период от 12.02.2022 г. до 15.02.2022 г. и от 08.12.2022 г. до 11.12.2022 г./ ищецът бил хоспитализиран за отстраняване на имплантирани уреди от костта. В периода от 26.02.2023 г. до 28.02.2023 г. ищецът отново бил хоспитализиран поради установено увреждане на менискуса на дясно коляно, наложило артоскопия на ставата с частична резекция, абрязия и моделаж. При тези фактически установявания съдът отхвърлил като неоснователно възражението на работодателя, че отговорността му може да бъде ангажирана само при установена трайно намалена работоспособност на работника 50 и над 50 на сто. В разпоредбата на чл.200 ал.1 КТ изрично било посочено, че се обезщетяват и вреди, причинили временна неработоспособност. В случая било установено, че ищецът е бил временно неработоспособен след трудовата злополука в продължение на 359 календарни дни и отговорността на работодателя да обезщети вредите му била ангажирана. Приел, че „Трансвагон“ АД в качеството си на работодател не е изпълнило задължението си да осигури здравословни и безопасни условия на труд, така че опасностите за живота и здравето на работниците или служителите да бъдат отстранени, ограничени или намалени. Той нарушил чл. 177 ал.4 от Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, изискваща органите за управление се разполагат извън опасните зони по начин оперирането с тях да не предизвиква допълнителна опасност; чл.177 ал.5 от Наредбата, изискваща при разполагане на отделни органи за управление в опасна зона, да се предприемат допълнителни мерки оперирането с тях да бъде безопасно; чл.177 ал.6 от Наредбата, изискваща мястото за управление на работното оборудване да се устройва така, че операторът да може да се увери, че в опасните зони няма човек; чл.177 ал.7 т.1 от Наредбата, изискваща при невъзможност за осигуряване видимост от мястото на управление на работното оборудване до всички опасни зони да се осигурява автоматично подаване на предпазен звуков и/или видим сигнал преди пускане и спиране, така че експонираните работещи да имат време или средства да избегнат опасностите; чл.213 ал.2 от Наредбата, изискваща при необходимост от присъствието на работещи в работната зона на самоходното оборудване да се предприемат необходимите мерки за тяхната безопасност; чл. 212 ал.1 т.4 от Наредбата, изискваща при самоходно работно оборудване, което при движението си може да породи рискове за хората, ако пряката видимост на водача е недостатъчна да осигури безопасност, инсталиране на допълнителни устройства за подобряване на видимостта. В нарушение на тези разпоредби работодателят не осигурил сигнализация, допълнителни устройства за подобряване на видимостта или други мерки, чрез които да се намали опасността за преминаващите през опасната зона. Съдът отхвърлил базираното на свидетелските показания възражение на ответника, че е осигурил безопасни условия на труд, тъй като за 44 години в предприятието не е имало такъв вид трудова злополука. Рискът от злополука съществувал и работодателят е бил длъжен да го намали. Възражението за съпричиняване на злополуката от работника обаче съдът намерил за основателно. Посочил, че работодателят е осигурил начален, периодичен и инструктаж на работното място и представил на работника доброволно обучение и изпит по правилата за осигуряване на безопасни и здравословни условия. Ищецът имал дългогодишен опит на същата длъжност в същото предприятие, но не е изпълнил задължението си по чл.33 ЗЗБУТ и чл.74 от Наредба за безопасната експлоатация и техническия надзор на повдигателни съоръжения, според която не се допуска преминаване на хора по пътя на придвижване на повдигателно съоръжение, каквото е мостовият кран. Той не положил обичайното дължимо за тези специфични условия на труд внимание, като навлязъл в опасната зона без да се огледа и без да се е уверил, че не приближава движещ се кран, както и без да е сигнализирал по обичайния начин, за да предупреди крановика. При обичайно положено внимание не било възможно да не се забележи приближаващия се кран, но ищецът пренебрегнал елементарната житейска предпазливост, с което съпричинил злополуката при условията на груба небрежност. Допуснатото от работодателя нарушение на правилата за безопасност на труда не изключвала проявената от ищеца груба небрежност при преминаването през опасната зона, тъй като приближаващият кран е бил видим от позицията на ищеца и е издавал силни звуци. При тези условия и най-небрежният работник би изчакал крана да премине пръв или би сигнализирал на краниста за намерението си да премине. Съдът отхвърлил довода на ответника, че въобще не следва да носи отговорност, като посочил, че отговорността на работодателя може да се изключи изцяло само при умишлена самоувреда, за което в настоящия случай нямало данни. Затова приел, че „вина“ за инцидента имали и двете страни, но че преобладаващият принос бил на работодателя, който не предприел активни действия за намаляване на риска от подобни трудови злополуки. Процентът на съпричиняване от страна на работника в конкретния случай съдът определил на 40%. Относно размера на дължимото обезщетение посочил, че ищецът е бил на 51 г. по време на трудовата злополука, отчел, че е изпитал особено силна болка при злополуката и че му се наложило да се подложи на многократни оперативни интервенции, обездвижване, продължително лечение и рехабилитация и че пълният период на лечение е най-малко 12 месеца. Ищецът щял да търпи болки и за в бъдеще при промяна на метеорологичната обстановка и при натоварване. От свидетелските показания установил, че ищецът е изпитвал ежедневни болки, нуждаел се е от помощ дори за най-елементарните нужди. В продължение на шест месеца той се придвижвал с две патерици, а после само с една. Дългият възстановителен процес се отразил на психиката му – станал нервен, притеснявал се, че няма да може да работи, не се чувствал полезен за себе си и за семейството си. След като проучил съдебната практика по сходни случаи и съобразил непрекъснато увеличаващия се размер на минималната работна заплата и нивото на инфлацията, съдът намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, дължимо на ищеца е в размер на 50 000 лв, а намалено с 40% поради съпричиняването - 30 000 лв. От определеното обезщетение съдът приспаднал сумата 9 026,88 лв. – застрахователно обезщетение, което не било спорно, че е получено от ищеца. С оглед тези мотиви на въззивния съд, по поставения от касатора правен въпрос касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като той не обуславя обжалваното решение. Така, както е зададен, въпросът предпоставя фактически извод, според който единствено ищецът има принос за настъпването на злополуката, а работодателят се явява изцяло невиновна страна. Такова нещо въззивният съд не е приел. Той изрично е посочил, че работодателят е допуснал редица нарушения на правилата за безопасни условия на труд, които стоят в причинна връзка с настъпването на злополуката, както и че преобладаващият принос за злополуката е на работодателя, който не предприел активни действия за намаляване на риска от настъпването й. Фактическите установявания на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл.288 ГПК, а при тези установявания поставеният от касатора въпрос няма отношение към правните разрешения в обжалваното решение. Основателно е и възражението на ответната страна, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК няма формулирано друго питане, по което обжалването да бъде допуснато, преповторени са твърденията, съдържащи се и в касационната жалба, за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Тези твърдения в производството по чл.288 ГПК не подлежат на обсъждане и по тях касационен контрол не може да бъде допуснат. По изложените съображения съдът