Определение № 4284 от 28.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1551/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1675/22.12.2022 г. по гр.д. № 2099/2022 г., с което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 2712/18.08.2022 г. по гр.д. № 12049/2021 г. на Районен съд – Варна в обжалваната част, е осъдил „Групама Застраховане“ АД да заплати на В. К. П. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 10 000 лв., ведно със законните лихви от 08.05.2019 г. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. А. Н., настъпила в следствие ПТП от 02.05.2019 г. по вина на водача на лек автомобил „БМВ 320Д“ с рег. [рег.номер на МПС], и е определил отговорността на страните за разноските по делото. Решението се обжалва от „Групама Застраховане“ АД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (първите три - материално-правни, а последния – процесуалноправен): 1. При какви предпоставки възниква вземане за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близко лице, което е извън кръга на лицата в ППлВС № 4/25.05.1961 г. и ППлВС № 5/24.11.1969 г., когато по делото липсват твърдения, респ. доказателства смъртта да е прекъснала привързаност, надхвърляща обичайната в отношенията между такива родственици? 2. При липса на доказателства за прекъсната връзка между лицето и неговите родители може ли да се направи извод, че смъртта на неговата баба е прекъснала такава трайна и дълбока емоционална връзка, която налага внукът да бъде обезщетен за неимуществени вреди от тази смърт? 3. Какви са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост? и 4. Длъжен ли е в решението си въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд е отговорил на първите два в противоречие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. ОСНГТК на ВКС, а на останалите – в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Позовава се и на вероятна недопустимост. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК извежда с довод, че е недопустимо поради липса на процесуална легитимация решението за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък извън кръга на лицата в ППлВС № 4/25.05.1961 г. и ППлВС № 5/24.11.1969 г., ако липсват твърдения смъртта да е прекъснала трайна и дълбока емоционална привързаност, надхвърляща обичайната в отношенията между такива родственици. Касаторът счита, че решението е очевидно неправилно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, защото събраните по делото доказателства не установяват такава връзка между ищеца и неговата баба. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради необоснованост, причината да е нарушен и материалният закон (чл. 52 ЗЗД) – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Претендира разноските по делото, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация В. К. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Неговият адвокат А. К. иска настоящата инстанция да определи възнаграждение за безплатното процесуално представителство. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването в жалбата от ответника за недопустимост на първоинстанционното решение. Приел е, че надлежната процесуална легитимация на страните по заявеното с иска вземане следва от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Ищецът В. П. е твърдял, че смъртта на неговата баба М. А. Н. прекъсва изключително дълбоката емоционална връзка помежду им, като смъртта е причинена на 02.05.2019 г. виновно и противоправно от водач, управлявал лек автомобил, застрахован при ответника по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, а с тези твърдения е обосновал легитимацията си като кредитор по вземането по чл. 432 КЗ с длъжник ответника. Въззивният съд е квалифицирал твърденията на ответника, че към смъртта такава връзка между ищеца и неговата баба липсва, като възражение по основанието, а не по допустимостта на иска, т.е. като оспорване на правопораждащ факт. Точно такава е и установената практика на Върховния касационен съд. Тя провежда разликата между надлежната легитимация на страните като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, обоснована от основанието и петитума на исковата молба, от надлежната материална легитимация, която съдът изяснява с решението по съществото на спора в зависимост от своевременно въведените възражения на ответника и от събраните по делото доказателства. Изложеното изключва извода за вероятна недопустимост на решението в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Очевидната неправилност на решението не може да бъде обоснована с довода, поддържан от касатора, че приетото от въззивния съд противоречи на събраните доказателства. В настоящия етап Върховният касационен съд изяснява основанията за допускане на касационния контрол, а не разполага с правомощието да провери дали възприетата фактическа обстановка от въззивния съд действително съответства на събраните доказателства. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че оплакванията в жалбата от ответника и в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, не касаят част от релевантните факти, а именно: 1) на 02.05.2019 г. около 13.00 ч. водачът, управлявал лекия автомобил „БМВ 320Д“, виновно и противоправно причинява смъртта на М. А. Н.; 2) починалата е баба на ищеца и 3) към ПТП отговорността на виновния водач е застрахована при ответника по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Концентрирал се е върху възражението, поддържано и като оплакване във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение, че смъртта не е прекъснала такава особена близка привързаност на ищеца към баба му, поради което той да е понесъл болки и страдания от нейната смърт. Въззивният съд е намерил за установено, че още от раждането му починалата се грижи за своя внук. До навършване на 5-годишната му възраст родителите живеят в едно домакинство с бабата и дядото. Преместват във Варна, но скоро след това се развеждат. Майката на ищеца заминава да работи в Испания и се установява там. В България се завръща рядко. Ищецът остава със своя баща в България. Поради близостта на двете населени места, баба му продължава да се грижи за него. Води го на детска градина. Отглежда го и го възпитава, докато баща му е на работа. Това продължава и когато ищецът тръгва на училище. Баба му продължава да идва във Варна, докато бащата е на работа, а почти през всички почивни дни тя и нейния съпруг вземат след училище ищеца на село. Внукът прекарва ваканциите си с тях. Баба му замества липсващите ежедневни грижи и присъствие на майката. Майката помага финансово и общува със сина си основно по скайп. Рядко се връща в България. Когато ищецът пораства и започва да излиза с приятели и да се прибира късно, баба му не заспива преди да се увери, че се е прибрал невредим. Той е отгледан основно от баща си и баба си. Така между баба и внук се създава дълбока и трайна емоционална привързаност, прекъсната от внезапната смърт. Към този момент ищецът е 19-годишен. Внезапната й смърт го шокира. Започва да говори малко и се затваря в себе си. Престава да излиза с приятели. Става нервен и напрегнат дори при срещите с майка си при завръщането й в България през лятото на 2019 г. Три години по-късно той продължава да съпреживява смъртта на своята баба. Повлиян е от тази смърт негативно. При тези конкретно проявени обстоятелства въззивният съд е заключил, че смъртта на починалата е прекъснала трайна и дълбока връзка между ищеца и неговата баба, изграждана от раждането му и компенсираща липсващите от ранна детска възраст ежедневни майчини грижи и присъствие. Определил е, че сумата 10 000 лв. по справедливост обезщетява понесените от ищеца болки и страдания от смъртта на неговата баба. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос не обуславя решението. Въззивният съд е приел, че смъртта на пострадалата от ПТП е прекъснала дълбока емоционална връзка между ищеца и неговата баба, изграждана още от неговото раждане и компенсираща липсващите ежедневни грижи и внимание от майката, установила се в Испания от ранната детска възраст на ищеца. Последното изключва и обусловеността на обжалваното решение от втория повдигнат въпрос. Допълнително, начинът, по който въззивният съд решава спора, е в пълно съответствие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. ОСНГТК на ВКС. С извършеното нормативно тълкуване Върховният касационен съд прие, че материално легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди по справедливост от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППлВС № 4/25.05.1961 г. и ППлВС № 5/24.11.1969 г., но и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания. В решението е обсъден и този, допълнителен критерий, изведен в тълкувателното решение. Следователно по първите два въпроса са изключени и общата, и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. За да е възможно противоречие на обжалваното решение с практиката, на която касаторът се позовава по третия повдигнат въпрос, е необходимо да са идентични родствените отношения, създадената особена емоционална връзка между пострадалото и увреденото от смъртта лице, тяхната възраст и близост. В случая, такава идентичност липсва, а по последния материалноправен въпрос също са изключени и общата, и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Той не следва да се допуска и по процесуално-правния въпрос. Първо, защото касаторът не изяснява по кои негови възражения и доводи въззивният съд не се е произнесъл. Второ, защото начинът, по който въззивният съд е решил спора и според изложените от него мотиви, е налице съответствие на обжалваното решение с т. 1 и т. 2 ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ЗА касаторът дължи възнаграждение за безплатното процесуално представителство на ответника по касация/на ищеца, осъществено от адв. А. К.. Според ниската степен на правна сложност настоящата инстанция го определя за сумата 1 200 лв. - в минималния размер по чл. 9, ал. 2 НМРАВ. При тези мотиви, съдът