Определение № 4245 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 631/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по обща касационна жалба, подадена от Й. П. С. и Н. Г. С., и двамата представлявани от адвокат Л. и адвокат Ш., срещу решение № 603 от 20.05.2024 г., постановено по в.гр.д. № 2209/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 15.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1070/2022 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваните му части, с които е уважен предявеният от П. Й. С. против Й. П. С. и Н. Г. С. иск по чл.108 ЗС, имащ за предмет недвижим имот – апартамент в [населено място] с идентификатор ***по КККР на [населено място] и ответниците са осъдени да му заплатят обезщетение по чл.59 ЗЗД в размер на 3 423.72лева за периода от 13.06.2021 г. до31.01.2022 г. Касационните жалбоподатели поддържат, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, както и е очевидно неправилно. Касаторите поддържат, че и първоинстанционният съд, и въззивният съд неправилно са установили фактическата обстановка по делото, което е довело до постановяване на порочно решение. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот по силата на договор за доброволна делба от 18.09.2001 г. Поддържат, че този договор е нищожен поради противоречие на закона, заобикалянето му и поради накърняване на добрите нрави. Поддържат, че договорът е нищожен и като симулативен. Поддържат, че в договора за делба не са посочени квоти на съсобственост, което е противоречие със закона. Поддържат, че поради нееквивалентност на полученото в дял от съделителите, договорът за доброволна делба нарушава добрите нрави. В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите молят решението на САС да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно и поради това, че въззивния съд не е съобразил константна практика на ВКС- основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поддържат, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, не е обсъдил наведените възражения от ответниците, не е изпълнил правомощията си на въззивна инстанция. Формулират следния въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: 1.Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила вьзражения за нищожност? Касаторите считат,че обжалваното решение противоречи на следната съдебна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК и решение № 28 от 7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2020 г., IVг. о., ГК. Считат, че по формулирания въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд не е налице категорична и единна съдебна практика, налице е празнота в закона, поради което произнасянето от ВКС по него ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В писмен отговор на касационната жалба ответникът П. Й. С., представляван от адвокат Б., оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касация. Поддържа, че решението е правилно, че съдът не е допуснал нарушение на процесуалния или материалния закон. Поддържа, че решението не е в противоречие с цитираната практика от касаторите, тъй като същите не са направили в законоустановените срокове възражение за нищожност на договора за делба. Поддържа, че въззивният съд изцяло се е съобразил с ТР № 1/2020 г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС при произнасяне по възможността служебно да провери договор за нищожност. По същество оспорва твърденията на касаторите- ответници по делото, че договорът за доброволна делба е нищожен. Моли решението на САС да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Третото лице помагач В. С. не взема становище по отношение на касационната жалба и приложеното към нея изложение на основанията за допускане до касация. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответници по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка по делото: Приел е, че СГС бил сезиран с обективно и субективно съединени искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД. Ищецът твърдял, че е придобил право на собственост върху описан недвижим имот по силата на сключен договор за доброволна делба от 17.09.2001 г. Твърдял е, че в договора, в полза на първия ответник Й. С. било учредено вещно право на ползване върху процесния имот, но в тази си част договорът за доброволна делба бил нищожен на осн. чл. 18 ЗЗД, поради неспазване на предвидената в закона нотариална форма. Твърдял е, че ответникът и съпругата му обитавали процесния имот без основание. Претендирал е правото му на собственост да бъде защитено и ответниците да заплатят обезщетение за лишаването му от ползване на имота. В срока за отговор ответниците оспорили исковете по основание, като първият от тях противопоставил на твърденията на ищеца учреденото в негова полза право на ползване върху имота с горепосочения договор за доброволна делба, а вторият – фактическото си съжителство с първия ответник в качеството му на ползвател. Според въззивната инстанция безспорно било установено, че с договор за доброволна делба от 17.09.2001 г., сключен между ищеца П. С. и други трима съсобственици В. Г. С., Р. Е. П. и Д. Д., ищецът е получил в дял спорният недвижим имот, представляващ апартамент № ***в [населено място], [жк], ул.П., намиращ се в жилищна сграда № ***, с площ от 71.62 кв.м., нанесен в КККР като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. Със същия договор за доброволна делба /дял четвърти/ в полза на В. Г. С. и първият ответник Й. П. С., страните са учредили пожизнено право на ползване право върху описаните в дял първи недвижими имоти, сред които и процесният. Безспорно било също, че Й. С. не бил съсобственик на поделените с договора за доброволна делба имоти от 17.09.2001 г. и не е участвал в това си качество като съделител при неговото подписване. Въззивният съд е приел извод, че е основателен доводът на ищеца за нищожност на договора за доброволна делба в частта, отнасяща се до клаузата, с която е учредено пожизнено право на ползване върху процесния имот в полза на първия ответник Й. С., на осн. чл. 26, ал.2 ЗЗД, поради неспазване на предвидената в закона форма. Посочил е, че договорът за доброволна делба в този случай имал смесен характер, а специалната форма за действителност, установена в чл.35, ал.1 от ЗС била само за разместване на имуществени блага поради делба. В конкретния случай ответникът С. не бил съсобственик и не е участвал в качеството на съделител в договора за доброволна делба, поради което учредяването на вещни права в негова полза следвало да бъде в нотариална форма. Ответникът нямал противопоставимо на ищеца годно правно основание /вещно или облигационно/, по силата на което да е носител на права върху спорния имот. Ответницата Н. С. обитавала чужда собственост, доколкото съпругът й не би могъл да предостави права, които нямал. Въззивният съд е изложил мотиви за това, че са неоснователни въведените с въззивната жалба възражения от ответниците, че договорът за доброволна делба е нищожен. Посочил е, че довод против валидността на договора не е бил въведен от ответниците пред първата инстанция. Напротив, самите те черпели правата си от процесния договор, легитимирайки се за ползватели въз основа на учреденото с него право на ползване. Посочил е, че съобразно Тълкувателно решение №1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. От мотивите на цитираното тълкувателно решение било видно, че съдът няма задължение да следи служебно за нищожност на правните сделки, основанието за която е заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави или привидност на сключената сделка, поради това, че недействителността не произтича от самата сделка, а от допълнителни правни или фактически действия на страните. Извел е извод, че в процесния случай служебното задължение на съда се свежда до проверка за нищожност, която произтича пряко от съдържанието или формата на сделката. Приел е, че договорът за доброволна делба е сключен в изискуемата от закона форма /чл. 35, ал. 1 ЗС/ и не съдържа клаузи, които да са в нарушение на императивни правни норми. Посочването на дяловете, които съсобствениците притежавали от имота, не било задължителен елемент от договора за доброволна делба /в този смисъл е посочил решение № 40 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 5600/2013 г. на ВКС/, а липсата на еквивалентност в насрещните престации според съда не била достатъчна да обоснове извод за нищожност, поради накърняване на добрите нрави. Съобразно изложеното въззивният съд е приел, че въведените за първи път пред въззивната инстанция доводи против валидността на договора от една страна били преклудирани, а от друга - процесуално недопустими, доколкото изхождали от страна, която няма правен интерес да атакува правна сделка, от която самата тя черпи права. С изложеното въззивният съд е мотивирал извод за основателност на иска по чл. 108 от ЗС. По отношение на иска по чл. 59 ЗЗД е приел, че обжалването е бланкетно, поради което и на основание чл. 269 ГПК произнасянето на първоинстанционния съд запазвало своя ефект. Поради съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват. Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, касационната инстанция проверя в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване, е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба, следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд, както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен, но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация, е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. По отношение на поставения в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК въпрос/ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила вьзражения за нищожност? /- съдебният състав приема, че същият не може да послужи за селектиране на касационната жалба и допскане на въззивното решение до касация. Отговор на поставения въпрос се съдържа в ТР № 1/2020 г. по т.д. № 1/ 2020 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото задължително тълкуване на закона с това тълкувателно решение съдът може служебно да констатира нищожност на сделка, когато основанието за нищожност е видимо и се установява от самата сделка и представлява порок, произтичащ пряко от съдържанието и формата на сделката. Решението на въззивната инстанция е в пълен синхрон с цитираната задължителна за съдилищата практика на ВКС. Ищецът е заявил за защита по делото свои права, придобити по силата на договор за доброволна делба, сключен на 17.09.2001 г. Възражение за нищожност на договора за доброволна делба ответниците не са заявили в срока по чл.131 от ГПК- в отговора на исковата молба. При липса на такова възражение съдът има правомощие да провери валидността на договора за доброволна делба относно неговото съобразяване с императивни правни разпоредби, в това число с разпоредбите, установяващи форма за действителност на сделката. В същото време съдът е ограничен от принципа на диспозитивното начало в гражданския процес/чл. 6 от ГПК/ и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Съдът може да провери валидността на правопораждащата сделка само на основание пороци, установими от съдържанието и формата й. В този смисъл са задължителни дадените указания по тълкуването и приложението на закона с ТР № 1/2020г по т.д. № 1/2020г на ОСГТК на ВКС и те са изцяло съобразени от въззивната инстанция. Другите основания за нищожност на сделка са трудно установими, в някои от хипотезите на чл.26, ал.2 от ЗЗД- невъзможно за установяване, само от съдържанието на самата сделка. При действащия процесуален закон въззивната инстанция е втора инстанция по съществото на спора. В този смисъл е както задължителната практика Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и формираната практика по отделни касузи- решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други. Съгласно трайната практика, която изцяло се споделя и от настоящия състав, въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, която правораздава при съобразяване на ограниченията, въведени с разпоредбата на чл.269 от ГПК. Като инстанция по същество въззивът дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Така възприетите правомощия на въззивната инстанция са изцяло съобразени от втората инстанция по делото. Въззивният съд е дал отговор на поставените с въззивната жалба въпроси от въззивниците, изложил е собствени мотиви като е обсъдил събраните относими доказателства и е обосновал адекватен на мотивите правен идзвод. Съобразени с практиката са изводите на въззивния съд за това, че непосочването на квоти в договора за доброволна делба не води до нищожност на договора/ решение № 40/2014 г по гр.д. № 5600/2013 г на ВКС/. Съобразен със съдебната практика е и изводът на въззивния съд, че договорът за добровална делба не е нищожен поради нарушение на добрите нрави поради твърдяна нееквивалентност на дяловете. В договора за доброволна делба се съдържа изявление на съделителите за това, че са уредили отношенията си по повод поделянето на имотите и нямат претенции един към друг. След като участниците в делбата са удовлетворени и е постигната целта- прекратяване на съсобствеността, и след като ответниците не установяват симулативност на това изявление, следва да се приеме, че делбата е извършена по начина договорен от съделителите, договорът е действителен и собствеността- прехвърлена. В този смисъл решение № 172/2010 г. по гр.д. № 62/2009 г на ВКС. Не води до обратен извод цитираното от касаторите решение № 28/2022г по гр.д. № 2847/2020 г на ІV г.о. на ВКС. Същото е постановено по спор за защита на потребителски права и няма отношение към поставения по настоящото дело правен въпрос. Касаторите поддържат като основание за допускане на касационно обжалване и хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.Това основание за допускане до касация е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касаторите. От друга страна практиката на ВКС по отношение на служебните задължения на съда при проверка валидността на сделка е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК жалбоподателите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв., съгласно представените списък за разноски и договор за правна защита и съдействие от 15.10.2024 г. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.