Определение № 947 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 678/2011 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение от 22.03.2011г. постановено по гр.д. № 30/2011г. на Окръжен съд Монтана, с което е отменено решение от 09.12.2010г. на Районен съд Берковица по гр.д. № 618/2010г. и вместо това е отхвърлен предявения от С. Н. Я. против С. Б. Н. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху входно антре с площ от около 2 *., представляващо самостоятелен вход към югозападната стая от първия жилищен етаж на жилищна сграда с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] с административен адрес: [населено място], ул. “Д-р Д. И.” № 12, ет.2. Касационната жалба е подадена от С. Н. Я. чрез пълномощника й адв. И. В.. Тя намира решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. На първо място сочи, че процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и да разгледа всички доводи на страните, е разрешен в противоречие със съдебната практика. На второ място счита, че след като съдът е приел, че помещението представлява обща част, то е следвало да уважи иска за идеалната част на ищцата, а не да го отхвърля изцяло. С оглед на това поддържа противоречие с влязло в сила решение на Окръжен съд Монтана и решения на ВКС.На трето място поставя три въпроса, които са от значение за точното прилагане на закона и са обект на решението. Ответницата С. Б. Н. в писмения си отговор поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 108 ЗС предявен от С. Н. Я. против С. Б. Н.. Ищцата основава собствеността си на наследство, съдебна делба и давност. Тя е единствен наследник на Н. М. А., починал 2004г., който при съдебна спогодба от 1966г. е получил в свой дял стая/мазе/ от сутерена, а на първия етаж: южна стая и югозападна стая с отделен вход откъм стълбището и половин балкон към южната стая - преграден. През 1985г. наследодателят е признат за собственик с констативен нотариален акт върху първия етаж от западния близнак от сградата, състоящ се от спалня, дневна, кухня, сервизни помещения, килер и едно мазе в сутерена. Ответницата пък е дъщеря на Б. М. А., който при делбата през 1966г. е получил югоизточната стая на първия етаж с * част от балкона и северната стая с * част от балкона; впоследствие чрез сделки е придобил североизточната стая и южната средна стая. С договор за дарение от 1997г. Б. А. и съпругата му са прехвърлили на дъщеря си С. Б. самостоятелен жилищен обект на първия етаж на сградата, намиращ се в източната част и състоящ се от вестибюл, хол, кухня, две спални и сервизни помещения. Процесното помещение от * кв.м. е означено на скицата на вещото лице под № 1 като “WS”, безспорно е, че понастоящем представлява тоалетна, но се спори дали то представлява самостоятелния вход откъм стълбището към югозападната стая, описан в протокола за съдебна спогодба в дела на Н. М.. В. съд е счел, че спорното помещение не е описано изрично при делбата от 1966г. и не е поставено в дял на никой от съделителите. Изходил е от това, че в делбения протокол сервизни помещения и входно антре изобщо не са посочени като обект на разпределяне между съделителите; поделени са само отделни самостоятелни стаи. Съдът е намерил за несъмнено, че само югозападната стая е имала самостоятелен вход откъм стълбището, но е отрекъл възможността именно спорното помещение от * кв.м. да е представлявало входно антре към тази стая. Мотивирал се е и със събраните гласни доказателства сочещи, че към 1979г. процесното помещение е представлявало тоалетна, ползвана от всички обитатели. При тези констатации съдът е заключил, че помещението е било предназначено за общо ползване и не е могло да бъде придобито от наследодателя на ищцата по давност. Поради това, предвид недоказване активната легитимация на ищцата, е отхвърлил иска. При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното: На първо място касаторката поддържа противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса за задължението на съда да изгради фактическите и правни изводи като обсъди всички доводи на страните и прецени всички релевантни доказателства. Така формулираният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК съгласно тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на О., т. 1. Правният въпрос трябва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правните изводи на съда. Несъмнено, съдът е длъжен по силата на закона - чл. 235, ал.2 ГПК да обсъди събраните доказателства, изтъкнатите от страните доводи и възражения, за да постанови обоснован съдебен акт. Неизпълнението на това задължение и допуснатите грешки при преценката на доказателствата съставляват нарушения на съдопроизводствените правила и са касационни основания за обжалване на решението съгласно чл. 281, т.3 ГПК, които обаче могат да бъдат проверявани само ако са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното и тъй като в случая съдът е изложил мотиви и е извършил своя преценка на доказателствата, то не може да се приеме, че е налице противоречие с цитираното Решение № 2236 от 08.07.1982г. по гр.д. № 1798/82г., на ІІг.о. Вторият поставен въпрос е дали когато установи, че ищецът е собственик не на целия имот, а само на част от него, съдът следва да уважи иска за съответната идеална част. Представени са решения на Върховния касационен съд, според които съсобственикът има право да ревандикира своята част от имота срещу друг съсобственик, както и влязло в сила решение на Окръжен съд Монтана, а именно решение от 21.07.2010г. по гр.д. № 176/2010г. С последното е уважен иск на ищцата С. Н. Я. относно помещение на втория етаж в същата сграда. Тя е претендирала, че е собственик на самостоятелна стая от около * кв.м., а съдът е установил, че е собственик на * ид.ч. и е уважил иска до размера на правата й като е изтъкнал, че според съдебната практика е възможно и частично уважаване на ревандикационен иск, като последица от който се създава съсобственост между страните. В обжалваното решение Окръжен съд Монтана е приел, че спорното помещение е обща част по предназначение, но не е признал собствеността на ищцата върху припадащата й се част. Следователно налице е противоречиво разрешаване на този въпрос, което обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.2 ГПК. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК касаторката обосновава с въпросите: 1. следва ли да се отхвърли ревандикационен иск, ако в хода на делото се установи, че ищеца не е едноличен собственик на вещта? 2. в какъв обем следва да се уважи ревандикационен иск, който е предявен само от един съсобственик? 3. има ли сила на присъдено нещо протоколът за съдебна спогодба и какво е неговото действие за наследниците на страните, участвали в делбата? Видно, че първите два въпроса се обхващат от този, по който е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Третият въпрос не е разрешен изрично в обжалваното решение. Съдът не е отрекъл значението на делбения протокол, но е приел, че процесното помещение не е включено в него. А това е въпрос на преценка на доказателствата и съответно на правилността на решението. Поради това не следва да се допуска касационно обжалване по посочения въпрос, още повече, че не са изложени конкретни съображения, обосноваващи необходимостта от произнасянето по този въпрос предвид разясненията на т.4 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на О. на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.