Определение № 4885 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1871/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 387/02.04.2025г. по гр.д.№ 2582/24г. по описа на САС, ГО, 14ти състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да плати на Ю. С. Т. на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ сумата 30 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото му за разглеждане и приключване в разумен срок на следствено дело № 1/1997 година, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 година по описа на Военно-окръжна прокуратура София, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 18.04.2023г. до окончателното заплащане, като за разликата над уважения размер от 30 000 лева до пълния претендиран такъв от 124 000 лева искът е отхвърлен. Касаторът иска отмяна на въззивното решение в осъдителната му част като постановено при нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Възразява срещу активната легитимация на ищеца по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ като твърди, че същият е разполагал с възможност да предяви иск за обезщетяване вредите от насилствената смяна на името му, от задържането и принудителното му въдворяване в затвора Белене и от изселването му в Р Турция срещу виновните за това лица, както и че за обезщетяване на вредите от „възродителния процес“ приложимият закон е Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица /ДВ бр.50/91/. Заявява, че размерът на обезщетението бил завишен поради необсъждане на всички факти от значение за него, като например този, че ищецът наново е изградил живота си, а неразумната продължителност на производството не е влошила здравословното му състояние. Липсвала и причинна връзка между неприключилото в разумен срок наказателно производство и заявените за репарация вреди. В контекста на посочените оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят следните въпроси: 1/ Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможност да предяви иск за обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял от деликта, пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл.2б, ал.1 ЗОДОВ във вр. с чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС? и 2/ За задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с приетото в решение № 69/29.04.2020г. по гр.д.№ 3169/2019г., ВКС, ІVГО, а вторият – в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година и задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Насрещната страна по жалбата – ищецът Ю. С. Т., чрез адв. М.И., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е извел правните си изводи при безспорно установена по делото фактическа обстановка, съгласно която: Наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „възродителния процес“) е започнало на 30.01.1991г. и понастоящем не е прекратено. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване, производството е било спирано и възобновявано, разследването — продължавано, разпитани са над 360 свидетеля, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки. След 01.01.2018г. са образувани 94 броя дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл.д. № 1/1991 г., ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП, София, и са издадени 78 броя определения, с които са определени мерки по чл. 369 от НПК за ускоряване на същото досъдебно производство. Ищецът е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на о. Белене в периода от 24.04.1985г. до 12.06.1986г. и принудително установен в [населено място], обл.В. в периода 13.06.1986г.-27.05.1988г. Принудително са сменени рождените му турски имена на Й. С. Й.. Дълъг период от задържането му семейството не знаело нищо за него и бил в пълна социална изолация. След връщането му в родното място е бил под постоянно наблюдение и това го принудило през 1989г., заедно със семейството си, да се установи да живее в Р Турция. Ищецът е член на „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, а видно от представения по делото устав на същото една от основните му цели е действия в насока възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика. Ищецът е включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989г., за извършването на които престъпни деяния е образувано досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Ищецът търпял морални страдания заради липсата на справедливост и неосъждането на виновните за възродителния процес. Първоначално имал надежда, че виновните ще бъдат наказани, но впоследствие се отчаял от продължителната липса на резултат. При така очертаната фактическа обстановка въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията по въззивната жалба на ответника досежно активната легитимация на ищеца по чл. 2б ЗОДОВ; възражението за недоказаност на причинна връзка между неразумната продължителност на наказателното производство и заявените за репариране вреди, както и това срещу размера на обезщетението. Правните си изводи въззивният съд е извел при съобразяване с цитираната от него съдебна практика, заключавайки че: материалноправната легитимация на ищеца произтича от статута му на жертва на престъплението по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС, доколкото висящото наказателно производство има значение за гражданските му права (на етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, право на труд и други); по отношение неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват нарочно обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие, накърняване на чувството за справедливост и на доверие в държавността и подобни, а размерът на обезщетението от 30 000 лева отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, тъй като макар и обичайни, вредите са търпени в един много продължителен период от време (близо 30 години), през който е изтекла абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт; съобразен е с присъжданото по съдебен ред в аналогични случаи на забавено правосъдие по чл.2б ЗОДОВ, касаещи „възродителния процес“; залогът от делото за ищеца е бил много висок заради интензитета на засягане на гражданските му права и очакванията, които е имал от своевременното приключване на досъдебното производство в разумен срок; съобразен е с обществено –икономическите условия в страната към 2023г. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговарят на допълнителния такъв по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По реда на чл. 2б ЗОДОВ се обезщетяват не вредите от престъпното деяние, а вредите от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по §6, ал.1 КЗПОСЧ. В приложното поле на чл.6, §1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство. Трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по идентични правни спорове - напр.р. № 50031/22.02.2023г. по гр.д.№ 1077/22, ВКС, ІV ГО и цитираните в него, категорично приема, че в обхвата на разпоредбата на чл.6 §1 от КЗПЧОС попадат както страните в едно наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството, а процесното досъдебно производство, неприключило и към момента, е водено за престъпления по чл.387, ал.2, вр. с, ал.1 от НК, засягащи основни човешки права на лицата, спрямо които са били предприети ограничителните мерки. По този признак ищецът е определен от въззивния съд като пострадал/жертва на престъплението и съответно активно легитимиран да води иска по чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ. Противоречие между така приетото и соченото от касатора решение № 69/29.04.2020г. по гр.д.№ 3169/2019г., ВКС, ІV ГО няма. В последното се отрича активната легитимация на пострадал от престъпление да води иск за обезщетяване вредите от забавено извън разумния срок висящо наказателно производство, когато последното не е такова за „определяне на неговите граждански права“ по смисъла на чл.6, §1 от КЗПЧОС. Това условие не е налице в настоящия казус, доколкото е извън съмнение, че гражданският съд не е компетентен да установи престъплението по чл.387, ал.2, вр. с, ал.1 от НК, поради което и образуваното за него наказателно производство безспорно е дело по определяне на гражданските права на пострадалия ищец по смисъла на чл.6, §1 КЗПЧОС. Както ППВС № 4/23.12.1968 г., така и ТР № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съдът при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, с оглед специфичните за него обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд е съобразил всички установени по делото и от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД обстоятелства - времевата продължителност на забавянето, вида на търпените вреди – обичайните такива, залога на делото за ищеца и обществено- икономическите условия в страна, а несъгласието на касатора с придадената им от въззивния съд относителна тежест при определяне размера на обезщетението е довод за неправилност на въззивното решение и съответно - извън предмета на производството по селектиране на касационната жалба. Подлежащите на обезщетяване по реда на чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ вреди са пряка и непосредствена последица от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Те са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата. Съгласно трайно установената практика на ВКС по чл. 2б ЗОДОВ ( вж. р. № 50031/22.02.2023г. по гр.д.№ 1077/22, ВКС, ІV ГО и цитираните в него), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство причинява т.нар. обичайни неимуществени вреди, поради което същите не подлежат на нарочно доказване. Въззивният съд изцяло се е съобразил с това разрешение, приемайки за налична ( предвид необорване на презумпцията от ответника) причинно –следствената връзка между заявените за репариране обичайни вреди и забавеното решаване на делото за възродителния процес. В този смисъл въззивният акт не е постановен в отклонение от задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. В обобщение, липсва основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът