Определение № 551 от 14.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2770/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 902470/24.07.2020 г., подадена от В. С. П., чрез адвокат А. Р., срещу решение № 2653 от 18.06.2020 г. по гр. д. № 188/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отменено решение № 298 от 12.12.2019 г., постановено по гр. д. № 232/2019 г. на Районен съд - Петрич, в частта, с която е допусната делба между Г. С. П. и В. С. П. на сгради с идентификатори ** и по КККР на гр. Петрич, и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен искът на В. С. П., предявен срещу Г. С. П., за делба на сграда с идентификатор по КККР на гр. Петрич, разположена в поземлен имот с идентификатор *, предназначение: селскостопанска сграда, брой нива: 1, площ: 20 кв. м, и сграда с идентификатор ** по КККР на гр. Петрич, разположена в поземлен имот с идентификатор *, предназначение: селскостопанска сграда, брой нива: 1, площ: 36 кв. м. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която е допусната делба между страните на имот с идентификатор *****, не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е посочил в решението си, че извършеният от него анализ на събраните доказателства е довел до изводи, противоположни на заключенията, направени от първата съдебна инстанция относно собствеността върху процесните две сгради.

Визирал е, че В. П. се е позовала на осъществено от общите наследодатели придобивно давностно владение като основание за включване на сградите в наследствената маса. Това нейно твърдение е било надлежно оспорено от другия съделител по съответния ред в откритото съдебно заседание, в което е било направено. Приел е, че доводът на пълномощника на Г. П., че след като земята е държавна/общинска, няма как въпросните две сгради да са придобити от С. и В. П. по давност, е правен и може да бъде заявен по всяко време, включително и за пръв път пред въззивната инстанция.

Въззивния съд е намерил въпросния довод за основателен. Изложил е, че от събраните пред Районен съд – Петрич гласни доказателства се изяснява по несъмнен начин, че в края на 60-те години на миналия век родителите на съделителите действително са изградили в дворното място процесните две постройки, които в момента са отразени в кадастралната карта като селскостопански такива. Земята обаче, както тогава, така и понастоящем, не е била тяхна собственост - видно от приобщения типов договор за отстъпване право на строеж на жилищна сграда от 1.02.1960 г., мястото е било държавно; впоследствие същото е станало частна общинска собственост, като тези факти не са спорни по делото. В. П. твърди, че родителите й са упражнявали давностно владение върху изградените от тях постройки от 1968 г. до смъртта си, респ. през 2016 г. и 2017 г., и по този начин са ги придобили. Съдът е приел тези твърдения за неоснователни. Посочил е, че от 1968 г. до 1990 г., по силата на чл. 86 ЗС, е налице забрана за придобиване по давност на вещ, която е социалистическа (общонародна, държавна) собственост; от 1990 г. до 31.05.1996 г., съгласно новата редакция на същата законова норма, не се допуска придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост; след 1.06.1996 г. не е налице забрана за придобиване по давност на вещ, която е частна държавна или общинска собственост, но от 31.05.2006 г. давността е спряна с § 1 ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.) и не е изтекла, като по тази причина С. и В. П. не са станали собственици на постройките на соченото основание - давностно владение. Въз основа на така изложеното въззивният съд е заключил, че постройките са частна общинска собственост по силата на приращението (чл. 92 ЗС) и не следва да се допускат до делба между В. П. и Г. П..

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за недопустимо и неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. П. се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като излага съображения за недопустимост на въззивната жалба. Счита, че Г. П. не е имал правен интерес да обжалва първоинстанционното решение относно допускането до делба на

сгради с идентификатори ** и **, тъй като включването им в делбената маса само би обогатило, а не обеднило същия.

На второ място, жалбоподателката твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Може ли съдът да се произнася по ненаведени с отговора на исковата молба възражения по факти;

2. Допустимо ли е да бъде зачетено възражение, направено от ответника след срока за отговор;

3. С оглед на диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока на отговора на исковата молба и на невъведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба.

Сочи се противоречие на въззивното решение с приетото в: т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 238/26.03.2018 г. по т. д. № 367/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 382/6.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 452/16.11.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 700/6.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 172/31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 104/29.09.2015 г. по т. д. № 3894/2013 г. на ВКС, І т. о.

На трето място, жалбоподателката счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл Окръжен съд – Благоевград: допустимо ли е пред въззивната инстанция за пръв път да бъдат въведени възражения, свързани с настъпили до приключване на първоинстанционното производство факти.

От Г. С. П. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

С исковата молба В. С. П. е предявила срещу Г. С. П. иск за делба на следните имоти, оставени в наследство от родителите им В. М. П. и С. Г. П.: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на гр. Петрич, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 104 кв. м; сграда с идентификатор , с предназначение: селскостопанска сграда, с площ от 20 кв. м; сграда с идентификатор , с предназначение: селскостопанска сграда, с площ от 36 кв. м, всичките разположени в поземлен имот с идентификатор *, с административен адрес: [населено място], [улица].

С отговора на исковата молба Г. П. е изразил съгласие относно подялбата на първия от описаните по-горе имоти (жилище, апартамент). По отношение на другите два имота е възразил, че наследодателите му не притежават документи за собственост.

В първото съдебно заседание В. П. е уточнила исковата си молба, като по отношение на сградите с идентификатори ** и ** е заявила придобивно основание – давностно владение от страна на родителите й.

От насрещната страна отново е възразено, че липсват документи за собственост, както и че не е осъществявано твърдяното владение.

По делото се установява от приетия типов договор от 1.02.1960 г., че поземленият имот, в който са построени сградите, през 1960 г. е бил държавна собственост, като в полза на С. Г. П. е било учредено право на строеж.

От събраните гласни доказателства по делото се установява, че едната от процесните сгради със селскостопанско предназначение в действителност представлява гараж, а другата се състои от стая, салон и баня и е била ползвана като жилище.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Атакуваното решение на Окръжен съд – Благоевград не е вероятно нищожно.

Въззивното решение не е и вероятно недопустимо. В частност, същото не е постановено по недопустима въззивна жалба. Г. П. има право да обжалва решение, с което се допуска до делба имот, който по негово становище не му принадлежи. Правният интерес на съделителя се обуславя и от необходимостта до делба да бъдат допуснати само онези вещи, по отношение на които той, а не трето лице, притежава право на собственост. В противен случай делбата, при извършването й, няма да произведе целения резултат по ликвидиране на съсобственост, включително валидно вещнопрехвърлително действие.

По отношение на всички въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не се установяват сочените основания за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото Г. П. е възразил срещу делбата на сградите с идентификатори ** и ** по съображения, че праводателите на страните не се легитимират като техни собственици, както с отговора на исковата молба, така и в първото съдебно заседание. В тази връзка следва да се има предвид, че производството по делба е особено исково производство, като разпоредбата на чл. 342 ГПК се явява специална по отношение общата разпоредба на чл. 133 ГПК, поради което преклузията за оспорване правото на някой да участва в делбата, против размера на неговия дял и против включването на имоти в наследствената маса настъпва в един по-късен момент – в първото заседание по делото. В този смисъл е и непротиворечивата практика на ВКС (напр. решение № 39/2.05.2019 г. по гр. д. № 1145/2018 г. на ВКС, І г. о. и цитираните в него други актове на ВКС). Следователно, в случая възраженията на Г. П. не са преклудирани, каквото е твърдението на жалбоподателката.

Същевременно, в случая въззивният съд е бил длъжен служебно да съобрази императивните материалноправни норми относно държавната/общинската собственост.

Решението на Окръжен съд – Благоевград не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,