Определение № 381 от 10.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4933/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от В. Д. Д., чрез адв. Н. С., срещу въззивно решение № 423 от 23.04.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3835/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4014 от 07.07.2020 г., постановено по гр. д. № 7850/2012 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от В. Д. Д. против В. С. Дриндолов, А. И. Дриндолова и „Обединена българска банка“ АД иск с правно основание чл. 170 ЗЗД за прогласяване нищожността на учредена на 30.06.2008 г. с н.а. № 126, том ІV, рег. № 4900, дело № 701/2008 г. договорна ипотека от първите двама ответници в полза на третия върху недвижим имот – апартамент-мезонет в [населено място], подробно индивидуализиран в решението. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е за неговата отмяна. Отправено е и искане за спиране на производството по делото до произнасяне по образуваното тълк.д. № 7/2020 г. на ВКС, ОСГТК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че въззивният съд е игнорирал направените от ответниците Дриндолови признания на неизгодни за тях факти, които са от съществено значение за решаването на спора и е постановил акта си в противоречие със следните решения: решение № 84/23.05.2018 г. по гр.д. № 3361/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът по жалбата „Обединена българска банка“ АД в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Ответниците по жалбата В. С. Дриндолов и А. И. Дриндолова не изразяват становище по нея. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В. Д. Д. е предявил искова молба, в която е твърдял, че по силата на договор от 29.07.1997 г. „Саво-инвест“ ЕООД е прехвърлил на В. Дриндолов по време на брака му с ответницата А. Дриндолова правото на строеж за изграждане на недвижим имот, представляващ мезонет № 26 на първи и втори мансарден етаж със застроена площ от 212.62 кв.м., построен в недвижим имот, находящ се в [населено място]. Сградата, в която се намира жилището, е била завършена на фаза „груб строеж“ в края на м. март 1998 г., като считано от м. май 1998 г. приобретателите са установили владение върху имота. Въз основа на уговорка с ищеца В. и А. Дриндолови са му предали фактическата власт върху имота на 31.05.1998 г., откогато същият го е владял непрекъснато и го е придобил по давност, считано от 02.06.2008 г. Третият ответник „Сибанк“ ЕАД, понастоящем „Обединена българска банка“ АД, е кредитор на В. и А. Дриндолови и е насочил принудително изпълнение за удовлетворяване на свое парично вземане върху процесния имот. Ищецът твърди, че това действие засяга правната му сфера, тъй като е придобил правото на собственост върху имота по давност. След дадени от ВКС указания във връзка с нередовност на исковата молба се уточнява, че е предявен иск по чл. 170 ЗЗД за прогласяване нищожността на договорна ипотека, учредена от първите ответници в полза на банката ответник, върху посочения по-горе имот. Въззивният съд е установил, че на 29.07.1997 г. е сключен договор, по силата на който „Саво-инвест“ ЕООД е прехвърлил на В. Дриндолов по време на брака му с ответницата А. Дриндолова правото на строеж за изграждане на описания по-горе недвижим имот. С констативен н.а. от 29.02.2000 г. съпрузите били признати за собственици на процесния апартамент. На 30.06.2008 г. е била учредена договорна ипотека върху имота от В. и А. Дриндолови като ипотекарни длъжници в полза на „Сибанк“ ЕАД като обезпечение на отпуснат от банката ипотечен кредит в полза на кредитополучателя „Т.“ АД. Поради неизпълнение на задължения по договора за кредит през 2011 г. против кредитополучателя е образувано изпълнително дело за събиране вземанията на банката. Принудителното изпълнение било насочено върху ипотекирания имот, за което с обявление от 27.03.2012 г. е насрочена публична продан. Според въззивния съд спорен по делото е въпросът дали преди 30.06.2008 г. /датата на вписване на ипотеката/ е изтекла десетгодишна давност в полза на ищеца, което би направило ипотеката недействителна като учредена от несобственици. За да даде своя отговор, въззивният състав е анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели, представените по делото три договора за наем, сключени между ищеца като наемател и ответника Дриндолов като наемодател, както и удостоверение от Столична община, според което дължимите за процесния имот данък сгради и такса смет за периода 2000-2008 г. са плащани от името на Дриндолов и съпругата му. Съдът е приел, че ищецът има качеството единствено на държател, но не и на владелец, като няма доказателства за трансформиране на държането във владение чрез манифестиране явно и недвусмислено на намерение за своене пред досегашния собственик. Ищецът като украински гражданин е подавал заявления за продължаване срока му на пребиваване в страната, към които е приложил представените по делото три договора за наем от 01.05.2000 г., 26.07.2011 г. и 01.11.2002 г. По отношение на втория и третия договор в производство по чл. 193 ГПК е установена неистинност на положения за „наемател“ подпис, а по отношение на договора от 01.05.2000 г. оспорването не е доказано. Въззивният състав е приел, че дори ищецът да не е автор на изявленията, обективирани в договорите, той е представил последните пред държавен орган и се е ползвал от тях като доказателство за осигурено жилище в страната – следователно е признал съществуването на наемно правоотношение между него и Дриндолови, което може да бъде и неформално. Съдът е счел и че доколкото разпитаните съседи твърдят, че В. Д. се е нанесъл в имота от 2000 г., датата 01.06.1998 г. не може да се приеме за начало на давностно владение. Цитирана е практика на ВКС, според която само изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване на право на собственост в полза на владелеца, а е необходимо позоваване от него на изтичането й чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен такъв иск или снабдяване с констативен нотариален акт за собственост. Въззивният състав е посочил, че към датата на учредяване на ипотеката няма изрично позоваване от страна на ищеца на изтекла придобивна давност по нито един от посочените начини, поради което банката е придобила права на ипотекарен кредитор преди вписване на исковата молба за недействителност на ипотеката и правата й са противопоставими на ищеца. Поради това съдът е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявеният иск е отхвърлен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая касаторът изобщо не е поставил правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е възможно такъв да бъде уточнен или конкретизиран от изложението към касационната жалба. В последното се съдържат оплаквания за игнориране от въззивния съд на направени от двама от ответниците признания на неизгодни за тях факти и признание на иска. Така въведените оплаквания касаят обсъждането на изявления на страна по делото и са относими към правилността на въззивното решение, която не е предмет на разглеждане в настоящата фаза от касационното производство. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наведеното допълнително такова. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК, тъй като посочените от касатора съдебни актове дават правно разрешение на въпроса какво е правното значение на извънсъдебно признание на иска. Процесният случай не е такъв. Същевременно при служебна проверка на въззивното решение настоящият състав установява, че същото е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а на ответника по жалбата на основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да се присъдят такива за представителство пред касационната инстанция в размер на 450 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,