Определение № 292 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4233/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 189 от 29.05.2019 г. по в.гр.д. № 217/2019 г. на Окръжен съд - Пазарджик е отменено решение № 1407 от 29.11.2018 г. по гр.д. № 3022/2014 г. на Районен съд - Пазарджик в частта, с която Д. К. М. и И. В. М. са осъдени да заплатят на А. Т. А. и М. В. В. сумата 2 487 лв./ разликата над 7 434 лв. до присъдената сума от 9 921 лв./, представляваща припадащата се част от увеличената стойност на имота в резултат на извършени подобрения, и за тази сума предявеният от А. А. и М. В. иск е отхвърлен като неоснователен. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени претенциите на Д. К. М. и И. В. М. против А. Т. А. и М. В. В. за заплащане от всеки от тях на сумата от 1 150 лв. на основание чл. 31, ал.2 ЗС, представляваща обезщетение за лишаването им от възможността да ползват съсобствения имот за времето от 30.10.2015 г. до 23.01.2018 г., и мораторна лихва в размер на 200 лв. Присъдени са и разноски съразмерно уважената и отхвърлената част на претенцията на А. А. и М. В. да първата и въззивната инстанции. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от съделителите Д. К. М. и И. В. М. чрез техния пълномощник адв. Вл. З.. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на постановения съдебен акт, като се поддържа, че претенцията на съделителите А. А. и М. В. за заплащане на направените от тях разноски и подобрения в съсобствения имот е била неясна, тъй като същите не били посочили дали претендират от жалбоподателите увеличената стойност на имота или необходимите разноски за запазване и поддържане на вещта. На следващо място поддържат, че въззивният съд неправилно е приел съделителите А. А. и М. В. са били добросъвестни владелци на целия имот, без да съобрази, че по отношение на притежаваната от жалбоподателите 1/3 ид. част те имат качеството на държатели. Считат също, че не дължат заплащане на извършените от съделителите А. и В. строително - монтажни работи, тъй като били извършени незаконосъобразно без необходимите строителни разрешения. Оспорват също правилността на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени заявените от тях претенции по чл. 31, ал.2 ЗС, като сочат, че са отправили покана до съсобствениците за заплащане на обезщетение за ползване на имота, и това е достатъчно за уважаване на претенциите им. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС /1/ за обезсилване на недопустими въззивни решения по претенции по сметки в делбени производства, постановени при нередовност на предявените претенции; /2/ за обезсилване на недопустими въззивни решения, с които въззивният съд се е произнесъл по искания, различни от заявените; /3/ във връзка с различните основания на претенциите между съсобствениците за извършени подобрения в съсобствения имот; /4/ за това, че при дадена неправилна правна квалификация на предявения иск постановеното по този иск решение ще е неправилно; /5/ че извършеното незаконно строителство не изключва възможността да бъде разглеждано от съда като подобрение, независимо, че е незаконно, но в такива случаи при определяне на пазарната стойност на подобренията същата следва да бъде намалена; /6/ че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик, и въпреки това той и семейството му продължават да си служат с цялата вещ; /7/ че фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал.2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, а е достатъчно той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с което поставят следните правни въпроси: 1/ Добросъвестен или недобросъвестен владелец на целия съсобствен имот е този съсобственик, който упражнява фактическа власт над съсобствения имот, ако тази власт не е получена по силата на юридически акт, годен да прехвърли собственост, а по силата на привидно /мнимо/ основание, което не го е направило собственик на имота, а само на част от него. 2/ Добросъвестен или недобросъвестен владелец е този съсобственик, който упражнява фактическа власт над целия съсобствен имот, но тази фактическа власт не е получена по силата на юридически акт, годен да прехвърли цялата собственост, ако този съсобственик не е извършил действия, с които да обективира спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. 3/ Длъжен ли е съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху съсобствен имот на базата на привидно /мнимо/ основание, което не го прави действителен собственик на целия имот, да доведе до знанието на останалите съсобственици своенето на техните идеални части, за да може при извършване на подобрения в съсобствения имот същите да бъдат разглеждани като извършени от владелец. 4/ Като основни ремонти ли трябва да се разглеждат изграждането на нови електрическа и В и К инсталации в ремонтираща се жилищна сграда, или трябва да се разглеждат като текущи ремонти. 5/ Като основен ремонт ли трябва да се разглежда изграждането на изцяло нова покривна конструкция в съществуваща жилищна сграда, или трябва да се разглежда като текущ ремонт. 6/ Като основен ремонт ли трябва да се разглежда подмяната на носещи дървени конструктивни елементи на покрива на жилищната сграда, или тази подмяна трябва да се разглежда като текущ ремонт. 7/ При наличие на задължителна съдебна практика на ВАС, според която изграждането на изцяло нова покривна конструкция в жилищна сграда се приема като основен ремонт, обвързани ли са съдилищата в страната от тази практика предвид необходимостта от единство на практиката на двете съдилища. В отговор на касационната жалба ответниците по касация А. А. и М. В. изразяват чрез своя процесуален представител становище, че в частта по иска с правно основание чл. 31, ал.2 ЗС касационната жалба е недопустима, а по отношение на останалата обжалвана част не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, подадена от Д. К. М. и И. В. М. срещу въззивното решение в частта по исковете по чл. 31, ал.2 ЗС е процесуално недопустима, тъй като цената на всеки от исковете е под предвидения в чл. 280, ал.2, т.1 ГПК размер. Съгласно цитираната разпоредба, не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска под 5 000 лв. В случая цената на всеки един от предявените искове е 1 150 лв., т.е. под предвидения минимален праг за достъп до касация. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията на съделителите А. А. и М. В. за подобрения, е допустима. За да провери наличието на основания за допускането му до касационно обжалване в тази част, настоящият състав съобрази следното: С влязло в сила решение от 22.12.2016 г. по гр.д. № 3022/2014 г. на Районен съд - Пазарджик е допусната съдебна делба между съделителите Д. К. М. и И. В. М., и А. Т. А. и М. В. В., на недвижим имот, представляващ УПИ .... в кв. .... по плана на [населено място], общ. Б., с площ 924 кв.м, с неуредени сметки по регулация, ведно с построената в него масивна жилищна сграда с площ 84 кв.м и паянтова сграда с площ 48 кв.м. Прието е, че имотът е бил собственост на К. Н. Г., която е починала през 1990 г. и е оставила за наследници по закон три деца - М. Закова, Н. Н. и наследодателката на жалбоподателя Д. К. М. - С. П. М.. С договор за продажба на наследство, сключен на 10.04.1998 г., С. М. продала на сина си Д. М. цялото си наследството, останало от баща й П. Г., и от майка й К. Г.. През 2004 г. М. З., С. М. и Н. Н. продали имота на А. Т. А.. Съдът е приел, че този договор е породил вещнопрехвърлително действие в полза на А. А. до размер на 2/3 ид. части. Останалата 1/3 ид. част е придобита възмездно от Д. М. по време на брака му с И. М.. Поради това е допуснал съдебна делба на имота при права 2/3 ид. части за А. А. и М. В., и 1/3 ид. част за Д. М. и И. М.. В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителите А. А. и М. В. са предявили против Д. М. и И. М. претенция за заплащане на направените от тях разходи за извършване на подобрения и поддържане на имота, подробно индивидуализирани по вид, стойност и период на извършване в 15 пункта с молбата им от 23.01.2018 г. Твърдяли са, а и това не е било спорно по делото, че от закупуване на имота през 2004 г. имотът се владее само от тях. Към момента на закупуването му имотът е бил в лошо състояние, негоден за ползване по предназначение. Назначената по делото съдебно - техническа експертиза е дала заключение, че разходите за извършените в имота подобрения са в размер на 36 110 лв., като в резултат на тях имотът е увеличил стойността си със 19 150 лв., а заедно със стойността на насажденията – увеличената стойност е в размер на 22 302.14 лв. Съответно, припадащата се на жалбоподателите част съобразно квотата им в съсобствеността / 1/3 ид. част/ от разходите възлиза на 12 055 лв., а от увеличената стойност на имота - на 7434 лв. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съделителите А. А. и М. В. имат качеството на добросъвестни владелци, тъй като владеят имота на правно основание, годно да ги направи собственици - договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № .... г., без да знаят, че праводателите им не са собственици на целия имот. Приел е, че заявената от тях по реда на чл. 346 ГПК претенция има за предмет заплащане на стойността на извършените подобрения и намира своето основание в разпоредбата на чл. 72, ал.1 ЗС, поради което на владелеца се дължи увеличената стойност на имота. Затова първоинстанционното решение, с което на съделителите е присъдена на основание чл. 72, ал.2 ЗС 1/3 от стойността на подобренията, а не от увеличената стойност на имота вследствие тези подобрения, е неправилно. Поради това въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за разликата над 7 434 лв. до присъдената сума от 9 921 лв. и за тази разлика е отхвърлил претенцията на съделителите А. и В.. В своята практика ВКС последователно приема, че разрешаването на въпроса за правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и съдържанието на петитума в исковата молба. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си, ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Приема се също, че при иск за подобрения в чужд имот задължение на ищеца е да посочи в обстоятелствената част на исковата си молба както тяхното точно описание, така и времето на извършването им, основанието /или липсата на основание/, на което е бил в имота към момента на подобряването му, размера на претендираното вземане. Тези изисквания са съществени за определяне правната квалификация на иска, която трябва да се основава на тези твърдения, така и на подлежащите на доказване факти и обстоятелства. Въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот или е квалифицирал съдебно предявеното вземане /„увеличена стойност на имота”, „ необходими разноски за запазване на вещта”, „ разноски за подобрения” и пр./ не ограничават съда да даде защитата според действително осъщественото правно основание. В този смисъл решение № 134 от 31.07.2014 г. по гр.д. № 6535/2013 г. на І г.о., решение № 131 от 10.07.2013 г. по гр.д. № 913/2012 г. на І г.о., решение № 180 от 25.04.2012 г. по гр.д. № 198/2011 г. на І го., решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр.д. № 1585/2013 г. на ІV г.о., решение № 109 от 08.07.2015 г. по гр.д. № 415/2015 г. на І г.о. и др. С оглед на тази практика настоящият състав намира, че искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост, е неоснователно. Не може да бъде споделено становището на жалбоподателите, че претенцията за заплащане на подобрения и разноски в делбения имот била неясна и неопределена. Ищците са индивидуализирали извършените от тях строително-монтажни работи по вид, стойност и момент на извършване, посочили са общия размер на претендираното вземане. Задължение на съда е въз основа на тези обстоятелства и събраните доказателства да се произнесе по основателността на претенцията за подобрения. Преценката му относно приложимата материалноправна норма, по която следва да се извърши ликвидацията на отношенията по повод тези подобрения, не зависи от желанието на страните, а от конкретно установените по делото факти и обстоятелства. Съобразно принципа на диспозитивното начало съдът е обвързан от размера на претендираното вземане, а не от дадената от ищеца правна квалификация на фактическия състав, от който то произтича. По същите съображения не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроси №№ 1-4, тъй като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 313 от 29.04.2009 г. по гр.д. № 451/2008 г. на ВКС, І г.о. В него е прието, че когато собственикът приема имота в застроено състояние, това строителство, независимо, че е незаконно, следва да се третира като подобрение в имота, а при определяне на стойността му следва да се държи сметка, че е възможно премахването му. В случая съдът в двете инстанции е приел за установено, че към момента на придобиването на жилищната сграда от съделителите А. А. и М. В. същата е била в лошо техническо състояние, поради което е била негодна за ползване по предназначение. Извършените от съделителите строително - монтажни работи, квалифицирани от въззивния съд като подобрения, довели до увеличаване на стойността на имота, са свързани с ремонт на покрива, таваните, подът и прозорците на жилището, подмяна на електрическата инсталация, както и с изграждането на бани в сградата, премахване на вътрешни стени, изолиране на основите от влага, укрепване на стени на стопанската постройка и пр. Тезата на жалбоподателите е, че за извършването на някои от тези строително - монтажни дейности е било необходимо строително разрешение, каквото не е издавано, поради което същите представляват незаконно строителство. По делото обаче не са ангажирани доказателства за това, че направеното без строително разрешение е технически недопустимо и подлежи на премахване, нито жалбоподателите са направили възражение в този смисъл, поради което въззивният съд не се е произнасял по въпроса за намаляване на дължимото обезщетение. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по правните въпроси, поставени във втория раздел от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Въпроси №№ 1- 3, които най- общо се свеждат до това кога владелецът следва са се счита добросъвестен, не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отговор на тези въпроси дава разпоредбата на чл. 70, ал.1 ЗС, съгласно която владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Във връзка с приложението на тази разпоредба е налице съдебна практика, формирана с многобройни решения на ВКС, в която е изяснено кога е налице юридическо основание по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС, какъвто е случаят, когато владението е предадено въз основа на договор за продажба, който не е засегнат от пороци, обуславящи неговата недействителност, но не е породил присъщото си вещнопрехвърлително действие поради това, че праводателят не е бил собственик. Такъв е и настоящият случай. Съделителите А. А. и М. В. са придобили владение върху процесния имот въз основа на договор за продажба, без да знаят, че праводателите им не са били собственици на целия имот, поради което и доколкото по делото не е установено този договор да е нищожен, да е унищожен или развален, в съответствие с разпоредбата на чл. 70, ал.1 ЗС и трайно установената съдебна съдебната практика съдът е приел, че те имат качеството на добросъвестни владелци. Останалите въпроси - как следва да се третират определени строително - монтажни работи - като основен или като текущ ремонт, са неотносими към изхода на делото. Те са поставените във връзка с тезата на жалбоподателите, че в случая не се касае за текущ, а за основен ремонт на сградата, за който е било необходимо издаване на строително разрешение и липсата на такова означава, че се касае за незаконен строеж. Както се посочи по - горе, само по себе си обстоятелството дали едно подобрение е направено със или без строително разрешение, не е определящо за присъждане на обезщетение на владелеца, щом то не подлежи на премахване, полезно е и ползва собственика. По тези съображения въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на А. А. на основание чл. 78, ал.3 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 500 лв. Водим от гореизложеното съдът