Определение № 3921 от 20.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3309/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Столична община, подадена чрез пълномощник адв.А. Д. – САК, срещу въззивното решение № 1167 от 08.03.2023 г. по в. гр. д. № 1237/2022 г. на Софийски градски съд.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано, с искане да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявения иск да бъде отхвърлен.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Ответната страна в касационното производство Т. С. Д. в срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е депозирал писмено становище.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 20209140/09.11.2021 г. по гр.д. № 60547/2020 г. на РС – София, поправено по реда на чл.247 с решение № 20217514/30.11.2021 г. по същото дело. Първостепенният съд е осъдил ответната Столична община /СО/ да заплати на ищеца Т. Д. сумата в размер на 4000 лв. за обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 17.09.2020 г. на алеята, която свързва [населено място] с хижа „Т.к.“ в района на хижа „М.“, със законната лихва от 17.09.2020 г. до плащането и 960 лв. разноски, като е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 6000 лв. По въззивна жалба на ответника СО, въззивният съд е потвърдил решението.

Спорът е по заявена с исковата молба на Т. С. Д. претенция за заплащането му на обезщетение от ответника, за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени му в резултат на нападение от безстопанствено куче, за което отговаря ответната община. Ищецът претендира да му бъде присъдено заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 6 000 лв. със законвата лихва от увреждането.

Ответникът СО е оспорил иска с твърдение, че мястото, на което е настъпил инцидента, е на територията на „П.п.В.“ и общината не е пасивно материално – правно легитимирана да носи отговорност. Възразява още, че кучето имало стопанин, както и че не следвало да бъде ангажирана отговорността ѝ, тъй като са изпълнени всички мерки по ЗЗЖ за овладяване на популацията от бездомни кучета и не е налице противоправно бездействие от нейна страна.

С въззивното решение е прието за установено, че на 17.09.2020 г. около 10:30 ч. ищецът Д. се движил по пътеката от [населено място] за хижа „Т.к.“, правейки тренировката си, и към 11:00 ч., на връщане от хижа „Т.к.“ към [населено място], на моста, намиращ се в близост до отклонението за хижа „М.”, се видял със свой познат – свидетеля М. В., който също се връщал от разходка със своето куче. Двамата вървели в една посока, но Д. се движил по-бързо, като на около 250 метра от мястото, където лицата се засекли, се чул силен лай на куче, което в един момент нападнало Д.. Кучето захапало Д. за крака, като последният се опитал да го отблъсне, но не успял, а бил захапан за ръката. Д. побягнал панически от кучето. Свидетелят В., който се намирал на 30 – 40 метра от мястото, на което е станало нападението, видял случилото се и тръгнал в тази посока, заедно с кучето си, за да помогне, но бездомното куче било много яростно и подгонило кучето на свидетеля В.. Свидетелят е описал кучето като порода, подобна на немска овчарка, малко по-дребно, бежово-кафява козина, остри уши и дълга опашка, с ушна марка, характерна за кучетата, които са кастрирани, и което куче бил виждал в района на алеята, в близост до [населено място]. Когато видял, че кучето нападател се оттегля, свидетелят В. повикал кучето си. Привечер Д. и В. се видели и тогава Д. му разказал, че след случилото се обадил на тел.112, пристигнала „Бърза помощ“, промили раните му, след което ходил в „Пирогов“ за превръзка. Двамата се видели и на следващия ден, според свидетеля ищецът Д. бил още в шок от случилото се, притеснявал се как ще изпълнява служебните си задължения. Майката на ищеца - свидетелката Д., привечер на деня на случката го видяла с нараняванията по краката и ръката. Установено е от показанияата им, че ищецът се е възстановявал около месец от физическите травми, но месеци след случилото се не бил забелязван по алеята да прави редовните си тренировки, които преди инцидента правил. Показанията на двамата свидетели са съответствали и на приетите писмени доказателства - съдебно-медицинско удостоверение и лист от преглед на пациент, двата от 17.09.2020 г. По делото е приета и кредитирана комплексна съдебно – медицинска и психиатрична експертиза, с която вещото лице е приело, че получените травматични увреждания – дълбоко ивицовидно охлузване по гръбната повърхност на дясната длан по хода на първата дланна кост, две рани от ухапване на дясната подбедрица в средната трета; множество ивицовидни охлузвания с оток и кръвонасядане по вътрешната повърхност на дясната подбедрица в долната трета; оток на глезенната област и по гръбната повърхност на дясното стъпало; три групирани линейни дълбоки охлузвания с кръвонасядания постраничната повърхност на лявата подбедрица в долната трета; и шест дълбоки охлузвания и повърхностни рани по предната и предно-вътрешната повърхност на лявата подбедрица, биха могли да се получат от действието на твърди тъпи предмети с добре изразен връх и добре отговарят да са получени от множество захапвания от бозайник – куче. В заключението е посочено, че уврежданията по дясната подбедрица на ищеца по своя характер са му причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, с възстановителен период при обичайни условия до три седмици, а останалите травми са му причинили болки и страдание с възстановителен период 7-10 дни. От своя страна вещото лице – психолог, е заключило, че в резултат на нападението ищецът е преживял шок, страх и посттравматичен стрес, които към момента на заключението са прерастнали в развитие на специфична фобия – кинофобия, като е препоръчана психотерапия и не е даден конкретен възстановителен период за нея.

Останалите приети по делото писмени доказателства сочат, че хижа „М.“ и прилежащата й територия както и територията на [населено място] попадат към административно териториалното деление на район В. на СО, че СО е приела Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на своя територия 2012-2016 г., предприела е мерки в тази посока. По сигнал на ищеца, и след проверка от ОП“Екоравновесие“, е било идентифицирано и заловено кучето, ухапало ищеца / писмо за това от 29.09.2020 г./. Приета е по делото и докладна записка от мл.инспектор в 06 РПУ“Полиция“ при СДВР, от което е видно, че полицейски служители са посетили мястото на случката след подадения сигнал, посочили са, че кучето избягало в неизвестна посока и че то е собственост на Ц. Р. Ц..

При така установените факти и по спорните пред въззивния съд въпроси безстопанствено ли е кучето, изпълнила ли е общината дължимата грижа, доказани ли са елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, отговаря ли на критериите за справедливост присъденото обезщетение, въззивият съд е формирал следните правни изводи по предявения иск: Искът е квалифициран като такъв по чл.49 ЗЗД, за основателността на който трябва да се установи противоправно деяние на ответника (действие или бездействие), с което виновно да е причинена неимуществена вреда на ищеца в посочения от него размер за причинените му вреди от ухапване от безстопанствени кучета, изразена в болка и страдание, преживяна уплаха и остра стресова реакция и неприятни изживявания, също и причинна връзка между деянието на ответника и вредата, като при бездействие като основание на исковата претенция, както е в случая, не се включват обстоятелството дали вредите са причинени от лице имащо качеството на изпълнител и дали това е станало виновно. За неоснователно е счетено защитното възражение на ответника, че е положил дължимата грижа и не е осъществил противоправно бездействие. Анализирайки приложимите към казуса разпоредби на чл.41, ал. 1, 2 и 3 и чл.47, ал.3 от Закона за защита на животните и чл.137, ал. 1 от Закона за ветеринарномедицинската дейност, въззивният съд е приел, че кучетата са под надзора и грижите на общините, организациите за защита на животните или други лица, които са подписали декларация за спазване изискванията на чл. 49 и 50, и в случаите, когато се касае за безстопанствени кучета, задължението за осъществяване на надзора и грижите за тях е на съответната община, като това задължение съществува не само в случаите, когато безстопанствените кучета са настанени в приют, но и в случаите, когато след предприемане на действията по чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ са върнати на местата, от които са взети. Нормата на чл. 50, т. 2 ЗЗЖ вменява изрично задължение на лицата по чл. 49 ЗЗЖ да вземат мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни. Предвид посочената законова регламентация, и позовавайки се на приетата по делото Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на своя територия 2012-2016 г. и посочения в нея проблем, а именно рискът, който безстопанствените кучета създават от ухапване и застрашаване живота и здравето на хората, въззивният съд е заключил, че причиняването на вреди следствие на такова поведение е основание за ангажиране на гражданската отговорност на общината за обезщетяването им, доколкото самото настъпване на вредите винаги е последица от непредприети мерки, визирани в чл. 50, т. 2 ЗЗЖ или за тяхната недостатъчност, или безрезултатност. Посочено е, че по делото ответната община не е доказала да е положила дължимата грижа, за да може да се освободи от отговорността си, т.е не е доказала съответствие и/или точно изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ. Ангажираните от ответната община доказателства са обсъдени и приети да не доказват, че общината е отстранила констатираните слабости при изпълнение на дейностите си по овладяване популацията на безстопанствените кучета на своя територия, в това число и за тяхното агресивно поведение, поради което предприетите мерки не я освобождават от отговорност за неупражнен достатъчно ефективен надзор върху безстопанствените животни и предотвратяване на агресивното им поведение. От вече посочените разпоредби на глава V от ЗЗЖ- чл.41, ал.1, вр. чл.47, ал.1 ЗЗЖ и чл.47, ал.3 ЗЗЖ е изведено, че основна мярка за надзор върху безстопанствените кучета, в тежест на общинските органи, е именно настаняване на кучетата в приюти, и по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети, и че надзорът на общината върху тях изисква взетите мерки да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на тези мерки - дали настаняване в приют или връщане по места. Доколкото бездействието на общината е причинило установените по делото на ищеца вреди, то отговорността й следва да се ангажира.

По спорния факт дали кучето е било безстопанствено, въззивният съд, като последица от възложената на страните доказателствена тежест, е приел, че ищецът е доказал, че кучето е било безстопанствено - показанията на св.В. и другите писмени за отправяни сигнали за безстопанствени кучета в района, и съответно, че ответникът не е доказал наличие на стопанин на кучето, доколкото от съдържанието на приетата докладна записка не се установява, дали се отнася за същото куче, няма описанието му, нито как е разпознато и намерено и идентифицирано със собственик. В обобщение е направен решаващ извод, че по делото са доказани всички елементи от деликтния състав, а именно противоправно неизпълнение надлежно от общината, чрез своите органи, на задълженията й за надзор по ЗЗЖ, в следствие на което и на нападение от безстопанствено куче, проявило агресия, ищецът е понесъл вреди.

По размера на заместващото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е преценил, че присъденото от първостепенния съд такова в размер на 4000 лв., е съответно на изискването по чл.52 ЗЗД за справедливост и примерните критерии по ППВС № 4/1968 г., съотнесени към конкретно установените по делото факти за вида и начина на увреждането, причиненото разстройство на здравето, продължителността на възстановителния период, съпътстващите го болки и страдания и негативни емоционални и психически преживявания, посттравматичния стрес, прерастнал в кинофобия, за която възстановителен период не е определен, както и младата възраст на ищеца към момента на случката.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът - ответник твърди, че е налице предпоставката за допускане касационно разглеждане на въззивното решение по въпроси, като решени в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в противоречие с други влезли в сила решения на съдилищата - основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, и от значение за развитие на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1. Настъпването на вреди само по себе си обосновава ли извод за виновно неизпълнение? – противоречие с решения на ВКС: Решение № 279/28.09.2011 г. по гр. д. № 1533/2010 г., III г.о., Решение № 262/11.05.2010 г. по гр.д. № 1155/2009 г. на IV г.о., Решение № 488/07.02.2012 г. по гр.д. № 899/2010 г. на IV г.о, Решение № 368/18.11.2015 г. по гр.д. № 2045/2015 г. на IV г.о., Решение № 488/07.08.2012 г. по гр.д.№ 899/2010 г. на ІV г.о., ППВС № 7/1958 г., ППВС № 9/1966 г.;

2. Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца, че кучето е безстопанствено? Подлежи ли на доказване обстоятелството, че кучето има стопанин? – противоречие с посочени решения на СРС и СГС.

Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно разглеждане на въззивното решение. Поставените въпроси не удовлетворяват изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото не предполагат даването на принципен отговор по приложението на конкретна правна норма или институт на правото, от значение за делото, а са израз на несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства, която преценка не може да се прави в производството по чл.288 ГПК. Същевременно първият въпрос е и необуславящ и е израз на собственото на касатора интерпретиране на изводите на въззивния съд. Същият предполага по делото да е прието, че наличието на вреда е достатъчно да обоснове виновно неизпълнение, което не съответства на изводите на въззивния съд. Искът е счетен за основателен, защото въззивният съд е приел, че по делото са доказани всички елементи от деликтния състав на чл.49 ЗЗД, като е изложил подробни съображения от какво произтича изводът му за противоправното бездействие на ответната община, посочил е, че общината не е доказала съответствие и/или точно изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ за упражнен достатъчно ефективен надзор върху безстопанствените животни и предотвратяване на агресивното им поведение, в резултат на който неупражнен ефективен надзор на ищеца е била причинена вредата. Липсата на общо основание за допускане касационното обжлаване прави безпредметно обсъждане дали е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочените от касатора решения на ВКС. Аналогично и вторият въпрос не е относим към изводите на въззивния съд и се явява необуславящ, защото, противно на насочеността на въпроса, съдът е посочил на коя от насрещните страни в процеса тежи доказателствената тежест да установи дали кучето е безстопанствено и дали има стопанин, и съответно е преценил събраните доказателства и дали те установяват твърденият от всяка страна изгоден за нея факт, поради което е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, известна на настоящия касационен състав. В решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 377/27.04.2009 г. по гр. д. № 5682/2007 г. на ВКС, ІV г. о., е застъпено становище, според което тежестта за доказване на факта, че кучето е безстопанствено, е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението му, доказването е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано – преди, по време и/или след инцидента. Дали кучето причинило вредите е безстопанствено е въпрос на доказване, което може да бъде проверено с решение по същество на спора по чл.290 ГПК, но не и в настоящето производство по чл.288 ГПК. Следва да се посочи, че съгласно действащата редакция на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, ДВ, бр.86/2017 г., наред с общото основание за селекция-поставен относим правен въпрос, следва да е налице и допълнителното такова, а именно противоречие с решение на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз, каквито твърдения касаторът няма. Противоречия с практиката на СРС и СГС не е предвидено като допълнително основание за допускане касационно обжалване нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационното обжалване / поставен правен въпрос/ изключва преценката дали е налице и твърдяното от касатора общо наличие на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обосновал с какво произнасянето по формулираните от него два въпроса би имало изискваното с чл.280, ал.1, т.3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното рещение не разкрива белези на вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.

Няма искане за разноски в касационното производство и съдът не дължи произнасяне по такива съгласно чл.81 ГПК.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК