Определение № 814 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2461/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ответника УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, подадена чрез изпълнителния му директор А. Й. и процесуалния му пълномощник юрк. И. А. срещу решение № 6261/14.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 10636/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7181/09.05.2023 г., изменено в частта за разноските с определение № 21758/20.06.2023 г., постановени по гр. дело № 61/2023 г. на Софийския районен съд (СРС), са уважени, предявените от Г. С. П.-Ц. срещу болницата-жалбоподател, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № З-353/02.11.2022 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, във връзка с договор № РД-16-251/13.10.2022 г.; ищцата е възстановена на длъжността „ръководител отдел „Човешки ресурси““ при ответника и последният е осъден да й заплати сумата 8 688.18 лв., представляваща обезщетение за периода 03.11.2022 г. - 26.01.2023 г., ведно със законната лихва от 03.01.2023 г. до окончателното изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения, и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран; 2) има ли право изпълнителен директор на лечебно заведение, който е вписан в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, и с който е сключен договор за възлагане на управлението, да прекрати трудов договор на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, когато в лечебното заведение има действащ бизнес план, а срокът за административно одобрение на новия бизнес план, определен в договора за управление, не е изтекъл; и 3) какви са критериите, според които една длъжност се квалифицира като ръководна по смисъла на чл. 328, ал. 2, във вр. с § 1, т. 3 от ДР на КТ, и задължен ли е съдът при квалификацията винаги да прилага строго формалните критерии за наличие на „йерархична подчиненост“ и „възможност за самостоятелно вземане на решения“. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като в жалбата и изложението към нея поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по тези правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия процесуалноправен въпрос – в противоречие с т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 131/14.08.2023 г. по гр. д. № 769/2020 г. на ІV-то гр. отд., решение № 14/03.05.2019 г. по търг. д. № 937/2018 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 28/06.03.2019 г. по търг. д. № 205/2018 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ІV-то гр. отд., решение № 77/25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 149/28.12.2017 г. по търг. д. № 1604/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. и т. 12 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК; по втория материалноправен въпрос – в противоречие с решение № 261/30.10.2017 г. по гр. д. № 593/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 256/07.11.2019 г. по гр. д. № 944/2019 г. на ІV-то гр. отд., решение № 249/04.07.2013 г. по гр. д. № 1358/2012 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 4/07.04.2022 г. по гр. д. № 2285/2021 г. на ІV-то гр. отд.; и по третия материалноправен въпрос – в противоречие с решение № 68/07.04.2015 г. по гр. д. № 2712/2014 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 111/12.03.2012 г. по гр. д. № 726/2011 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 4/07.04.2022 г. по гр. д. № 2285/2021 г. на ІV-то гр. отд. Жалбоподателят сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага съображения, защо счита, че формулираните от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като сочи, че СГС е дал предимство на формалните критерии за определяне на длъжността на ищцата като ръководна, без да е анализирал същността на възложените й с длъжностната характеристика задължения и изпълняваните от нея трудови функции. Насрещната страна – ищцата П.-Ц., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Е. С., излага съображения, че не са налице основания за допускането на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, в решаващите си мотиви СГС е приел, че фактическият състав на уволнителното основание по чл. 328, ал. 2 от КТ включва кумулативно следните елементи: да е налице сключен договор за управление, с който се цели постигане на определен стопански резултат, като е без значение формата на собственост на капитала – държавна, общинска или частна; лицето, чието трудово правоотношение се прекратява, да заема ръководна длъжност в предприятието – да му е възложено ръководство на трудовия процес; правото да е упражнено от работодателя не по-късно от 9 месеца след сключването на договора за управление, и по конкретно – не по-късно от 9 месеца от реалното започване на осъществяване на функциите по договора от управителя; с договора за управление да са поставени конкретни бизнес задачи за изпълнение от управителя, с оглед постигане на приета и одобрена от собственика бизнес програма; правото на уволнение по чл. 328, ал. 2 от КТ може да бъде упражнено от управителя еднократно – подборът по отношение на завареното ръководство е предоставен на новия управител еднократно. Съдът е изтъкнал и че доказателствената тежест за установяване наличието на тези предпоставки се носи от ответника-работодател. За да уважи обуславящия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от ГПК (респ. – и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ), въззивният съд е приел, че не са налице две от горните кумулативно необходими предпоставки, а именно: приел е, че заеманата от ищцата процесна длъжност „ръководител отдел „Човешки ресурси и ТРЗ““ не е част от ръководството на ответното дружество-работодател по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ; както и че не се установява избраният Съвет на директорите да е разработил и приел бизнес задача с конкретни икономически показатели, която той трябва да постигне, съответно – няма разработена бизнес програма, която да приложи и изпълни по време на действието на договора за изпълнение. За да достигне до първия от тези свои решаващи изводи по делото, СГС е изложил съображения, че преценката, дали определена длъжност е ръководна, се извършва с оглед трудовите функции, подчиненост и отговорности на длъжността, т.е. мястото на длъжността в общата структура на длъжностите в предприятието и включените в същата трудови функции, към момента на издаване на оспорената заповед за уволнение. Приел е също, че предвид вменените по длъжностна характеристика задължения на ищцата, на нея не са й възложени трудови функции за организирането и планирането на трудовия процес, разпределението на задачи между работниците и служителите, контролиране на тяхното изпълнение, както и такива, свързани с ръководството и контрола за определен персонал и ресурси в болничното заведение, от които да зависи производствения процес в ответното дружество, респективно – постигането на заложените лечебни цели и стопански резултати. Съдът е приел още, че вменените по длъжностна характеристика задължения на ищцата нямат пряко отношение към постигането на финансовите резултати и към формиране на политиката по управление на ответното дружество. В тази връзка е посочил, че действително от длъжностната характеристика на ищцата се установяват правомощия, свързани с управлението и подбора на персонал, но е счел, че те не са самостоятелни, а са чисто оперативни и не са пряко свързани с предмета на дейност на ответното лечебно заведение – диагностика и лечение на пациенти, конкретно посочен в чл. 7 от устава на дружеството. По тези съображения СГС е достигнал до извода, че изпълнението на трудовите функции на лицето, изпълняващо длъжността „ръководител отдел „Човешки ресурси и ТРЗ““, нямат определящо значение за стопанските резултати на болницата. Като допълнителен аргумент в подкрепа на решаващия си извода, че така заеманата от ищцата длъжност няма ръководен характер, въззивният съд е посочил и факта, че същата не е посочена сред изброените ръководни длъжности в чл. 18 и следващи от действащия в болничното заведение правилник за устройството, дейността и вътрешния ред. За да достигне до другия си решаващ извод по делото, СГС е приел, че условие за упражняване на правото по чл. 328, ал. 2 от КТ е работодателят да установи с допустимите в закона доказателствени средства, че към датата на издаване на оспорената заповед е налице сключен договор за възлагане управлението на предприятие, в който се съдържа бизнес програма с конкретни икономически показатели, което в случая не е сторено. В тази връзка съдът е установил, че в чл. 5, ал. 2 от процесния договор № РД-16-251/13.10.2022 г. за възлагане управлението на ответното дружество е уговорено избраният Съвет на директорите да разработи и приеме бизнес програма за целия срок на действие на договора за управление и да я представи на Министерството на здравеопазването за одобрение в двумесечен срок от сключването на договора. Приел е, че в тежест за ответника-работодател е да ангажира доказателства, че в изпълнение на поетото задължение по чл. 5, ал. 2 от договора, е била разработена и приета бизнес програма, в която се съдържа конкретно поставена на Съвета на директорите бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, а именно – производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции и др. Въззивният съд е намерил, че липсват ангажирани доказателства, като и от съдържанието на представената по делото бизнес програма не се установява, че същата е била приета съгласно процедурата по чл. 18, ал. 1, т. 1 от устава на ответното ЕАД, която норма предвижда Съветът на директорите да разработи и приеме бизнеспрограма за целия срок на действие на договора за управление, която всяка година се предлага за одобрение от Общото събрание на акционерите. Отново изтъквайки доказателствената тежест за ответника-работодател, съдът е посочил, че по делото няма представен нито протокол от решение на Съвета на директорите, с което да се приема такава бизнеспрограма, нито протокол от решение на едноличния собственик на капитала, с което същата да е приети и одобрена. С оглед това е достигнал до извода, че по делото няма представени доказателства, че към датата на издаване на обжалваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата – 02.11.2022 г., такава бизнеспрограма е била разработена и приета, съответно – е била представена пред Министерството на здравеопазването. При това положение СГС е приел, че не се установява наличието на елемент от фактическия състав на процесното уволнително основание, а именно – избраният Съвет на директорите да е разработил и приел бизнес задача с конкретни икономически показатели, която той трябва да постигне, съответно – няма разработена бизнес програма, която да приложи и изпълни по време на действието на договора за изпълнение. Приел е още, че при липсата на доказателства за разработена и приета такава бизнес програма, не би могло да се прецени как работата на ищцата би могла да засегне постигането на поставените на Съвета на директорите бизнес задачи от новия управленски екип. При така изложените решаващи изводи и съображения на въззивния съд, поставените от касатора, два материалноправни въпроса (вторият и третият в изложението), макар и непрецизно формулирани, са от значение за изхода на спора по делото и са обуславящи правните изводи на съда в обжалваното решение, респ. – осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че с определение № 4545/09.10.2025 г. по гр. д. № 1848/2025 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е предложено на ОСГК на ВКС да постанови тълувателно решение, а с разпореждане от 30.01.2026 г. на председателя на ВКС е образувано тълк. дело № 2/2026 г. на ОСГК на ВКС, по което предмет на разглеждане е следният материалноправен въпрос: необходимо ли е наличието на бизнес програма с конкретна бизнес задача, поставена към новия управител на предприятието на работодателя, за да осъществи той правомощията си по 328, ал. 2 от КТ. В предметния обхват на този въпрос попада вторият поставен от жалбоподателя по настоящото дело материалноправен въпрос: има ли право изпълнителен директор на лечебно заведение, който е вписан в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, и с който е сключен договор за възлагане на управлението, да прекрати трудов договор на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, когато в лечебното заведение има действащ бизнес план, а срокът за административно одобрение на новия бизнес план, определен в договора за управление, не е изтекъл. С оглед това и тъй като по посоченото тълкувателно дело все още не е постановено тълкувателно решение, то и по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК към настоящия момент (в този смисъл са и имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 8/2013 от 07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо, касационното производство по настоящото гражданско дело следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК, до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение