Определение № 567 от 25.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 989/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 6868/19.VІІ.2010 г. [фирма] - С., подадена против решение № 298 на Софийския апелативен съд, ГК, 3-и с-в, от 14.VІ.2010 г., постановено по гр. д. № 50/2010 г., с което – на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, това д-во е било осъдено да заплати на едноличния търговец В. Паров от [населено място], действащ с фирмата „В. Паров-П.”, сума в размер на 43 089.93 лв. представляваща неплатена цена за продадени от последния строителни материали по общо девет данъчни фактури, издадени в периода 4.VІ.-11.VІІ.2007 г., ведно с мораторна лихва в размер на 4 357.22 лв. върху главниците по всяка една от ф/рите, считано от нейния падеж и до датата 5.ІІІ.2008 г., когато са били предявени тези два обективно кумулативно съединени осъдителни иска, а също и 9 260.93 лв., направени от ЕТ съдебно-деловодни разноски за двете инстанции. Оплакванията на д-вото касатор са за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му /като неправилно/ и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, идентичен по смисъл и съдържание с този на първостепенния съд, като му се присъдят и всички направени в инстанциите разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма]-С. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл по решавани противоречиво от съдилищата в страната материално- и процесуалноправни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Може ли да се приеме, че реално е била осъществена доставка на стоки при положение, че издадените фактури не са били осчетоводени от търговеца-получател? 2/ Идентичен ли е смисълът на понятието „доставка” по ЗДДС и съответно по ТЗ и следва ли в тази връзка да се възприеме практиката на ВАС, според която реална доставка е налице само когато има действително прехвърляне на собственост върху фактурираната стока?; 3/ Представляват ли годни доказателствени средства оспорените от д-вото писмени доказателства, които ЕТ ищец е могъл да ангажира още в пр-вото пред първата инстанция?; 4/ Следва ли да се ценят показания на свидетели, намиращи се и понастоящем в служебна зависимост от дружеството-касатор като техен бивш работодател?. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация [фирма] от С., писмено е възразил чрез процесуалния си представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки присъждане на разноски, които обаче не е уточнил по размер. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма] - С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на решаващия съд. В този смисъл вторият от релевираните от касатора [фирма] три правни въпроса няма нито един от горепосочените белези и - по аргумент за противното от текста на чл. 302 ГПК - не обосновава приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като актовете на Върховния административен съд не са сред тези, които посочената процесуална разпоредба има предвид /арг. т. 3 от постановките на горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г./. Във връзка с останалите три въпроса, посочени в изложението към жалбата му, касаторът не е посочил други влезли в сила съдебни актове в подкрепа на тезата си, че същите са били противоречиво решавани от съдилищата. Меродавно в случая е установеното в пр-вото пред въззивния съд обстоятелство, че всяка от процесните данъчни фактури е била двустранно подписана, като за получател подпис е положило оторизираното от касатора негово дл. лице - технически ръководител на обекта, в изграждането на който получените строителни материали са били вложени. От друга страна, след като не се твърди в изложението, че относимите към останалите правни въпроси процесуални разпоредби, а именно чл. 172 in fine, чл. 182 и чл. 266, ал. 3 ГПК разкриват непълноти, неясноти или противоречия, изводът който се налага е, че касаторът не обосновава приложно поле на касационния контрол и в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В това отношение настоящият състав препраща към задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. В заключение, независимо от този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК, предвид липсата на уточнен от ЕТ ответник по касация размер на претенцията му за разноски, както и доказателства такива реално да са били направени, това негово искане ще следва да бъде оставено без уважение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение