Определение № 850 от 14.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 264/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по постъпила частна жалба от Н. И. Г. в качеството му на ЕТ „Ник – 69 – Н. Г.“, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 3208 от 02.12.2024 г. по т. д. № 2554/2024 г. по описа на Върховен касационен съд, I т. о., с което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е оставена без разглеждане касационната жалба на едноличния търговец срещу решение № 494 от 03.06.2024 г. по в. гр. д. № 1573/2023 г. на Окръжен съд – Бургас. Частният жалбоподател излага доводи, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли то да бъде отменено. Твърди, че предмет на производството са обективно съединени искове за реално изпълнение на задължение за заплащане на наемна цена и консумативи за ползване на недвижим имот по договор за наем (чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД), както и иск за връщане на наетия имот (чл. 233, ал. 1 ЗЗД), които искове са разгледани на две инстанции като граждански спор и е недопустимо въпросът относно търговския характер на спора да се повдига едва от ВКС. Счита, че процесният договор за наем не е търговска сделка (не са издавани фактури, не е начисляван ДДС), поради което ограничението за достъп до касация по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на иска за търговски дела не е приложимо. Неприложимостта на разпоредбата, установяваща минимален праг за достъп до касация с оглед цената на иска, жалбоподателят обосновава и с твърдението, че един от съединените искове е такъв за предаване на наетия имот, т. е. – налице е предвиденото в тази разпоредба изключение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от Потребителна кооперация „Свобода“, [населено място], чрез процесуален пълномощник, в който се поддържа, че обжалваното определение е правилно, защото сключената сделка е търговска по смисъла на чл. 286 ТЗ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна срещу определение на състав на ВКС, което подлежи на обжалване с частна жалба, и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: В определението на предходния състав на ВКС е прието, че подадената от ЕТ „Ник – 69 – Н. Г.“ касационна жалба е недопустима, защото обжалваното с нея въззивно решение не подлежи на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 3, ал. 1 ГПК, тъй като е постановено по търговски спор (спор за права, произтичащи от сделка, сключена между търговци и във връзка с тяхната дейност като такива), с предмет обективно съединени искове, всеки с цена под 20 000 лв., т. е. под законовоустановения размер на подлежащите на обжалване пред ВКС решения по въззивни търговски дела: цената на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на наетия имот е 4 620 лв.; а тази на исковете по чл. 232, ал. 2 ЗЗД: за неплатена наемна цена – 5 005 лв., за неплатени задължения за ел. енергия – 14 451.75 лв., и за неплатени задължения за вода – 527 лв. Съставът на ВКС е посочил, че търговският характер на делото произтича от обстоятелството, че страните по договора за наем, на който е основана претенцията на ищеца, са търговци – договорът за наем има за предмет обект, който едноличният търговец ползва за своите търговски цели. Определението е правилно. Извършената от предходния тричленен състав на ВКС преценка относно процесуалната недопустимост на касационната жалба е в съответствие с императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на тези по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединени с тях обуславящи искове. Според разпоредбата на чл. 365, т. 1 ГПК делото е по търговски спор, когато искът е с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, включително нейното неизпълнение или прекратяване и последиците от това. В случая, предвид разпоредбата на чл. 286, ал. 1 ТЗ и изричната клауза на чл. 1 от Договора за отдаване под наем на недвижим имот, представляващ ресторант, спорът попада в обхвата на чл. 365, ал. 1, т. 1 ГПК, независимо, че е разрешен от родово компетентния районен съд. Освен това спорът е облигационен – за връщане на отдадената под наем вещ по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, а не за собственост, поради което не намира приложение никое от предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 1, in fine изключения. На извода за търговския характер на спора, противно на твърденията на жалбоподателя, не влияе обстоятелството, че за наемната цена по договора за наем не са издавани фактури и не е начисляван ДДС. Цената на така предявения иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, съгласно разясненията, дадени в т. 20 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК от размера на едногодишния наем, като в случая възлиза на 4 620 лв. – съгласно сключения Анекс от 01.10.2020 г. към Договор за наем на недвижим имот от 01.10.2011 г. наемната цена за ползването на недвижимия имот е договорена между страните в размер на 385 лв. с ДДС месечно. Останалите съединени осъдителни искове, предмет на производството, по чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗД, са с цена съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК съответно 527 лв., 5 005 лв. и 14 451.75 лв. Следователно, цената на всеки един от обективно съединените искове попада под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК праг на достъп до касационен контрол, поради което и подадената от частния жалбоподател касационна жалба е недопустима. С оглед гореизложеното, обжалваното определение, с което касационната жалба на ЕТ „Ник – 69 – Н. Г.“ е оставена без разглеждане, следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение