Определение № 5882 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4866/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. З., чрез адв. Б. Й., срещу въззивно решение № 4140 от 21.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 7168/2022 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20225657 от 29.12.2021 г., постановено по гр. д. № 6295/2020 г. по описа на Софийски районен съд, допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 20029621 от 13.04.2021 г., за осъждането, на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, на Д. К. З. да заплати на К. С. Б., в качеството му на наследник на С. А. Б., сумата от 6030 лева, получена от ответника в качеството му на процесуален представител на наследодателя на ищеца С. А. Б., по изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 75544/2015 г. по описа на Софийски районен съд, ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба на 06.02.2020 г. до окончателното погасяване. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните, разрешени в противоречие с практиката на ВКС?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 105 от 20.07.2015 г по т. д. № 815/2014 г. на I т.о., т. 5 от Тълкувателно решение № 2/2004 г. на ОСГТК, решение № 61 от 30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на I т.о., решение № 253 от 18.01.2013 г. по гр. д. № 295/2012 г. на II г.о.; 2/ „за момента на прекратяване на представителната власт“ – касаторът се позовава на приетото в определение № 1138 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 3926/2014 г. на III г.о. на ВКС; 3/ „Какъв времеви интервал следва да се разбира под термина „незабавно“, считано от момента на прекратяването на поръчката до момента на уведомяването на другата страна при договора за поръчка по смисъла на чл. 291 ЗЗД?“ – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото във връзка с отговорността на наследник. Жалбоподателят поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по жалбата К. С. Б., в писмен отговор, подаден чрез адв. М. Е., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Третите лица – помагачи на страната на ответника – „ЗК Лев Инс“ АД, Б. С. И., и ЧСИ У. Д., не вземат становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. От фактическа страна въззивният съд е установил като безспорно между страните, че: С. А. Б. е починал на 17.12.2016 г. и е оставил за свои наследници по закон низходящите К. С. Б. и Б. С. Б.; ищецът е приел наследството на своя наследодател, а за Б. И. е вписан отказ от същото; ответникът Д. З. в качеството на адвокат е осъществявал процесуално представителство по гр. д. № 75544/2015 г. по описа на СРС на С. А. Б., както и че с влязло в сила решение „Стандарт Нюз“ АД е осъдено да заплати на наследодателя сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди; по молба на С. Б., подадена чрез адв. Д. З., е образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ У. Д., към която е приложен изпълнителен лист от 29.12.2016 г., издаден на основание чл. 404, т. 1, пр. първо ГПК въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 75544/2015 г. по описа на СРС, срещу длъжника „Стандарт Нюз“ АД за сумата от 12 000 лв. Въззивният състав е съобразил приложеното по делото пълномощно с нотариална заверка на подписа от 06.12.2016 г., с което С. Б. упълномощава адв. Д. З. да осъществява от негово име и за негова сметка представителство по гр. д. № 75544/2015 г. на СРС, като пълномощникът е овластен с правото да води изпълнително дело въз основа на получения изпълнителен лист пред избран от него частен съдебен изпълнител, да посочи пред ЧСИ по своя преценка банкова сметка, по която да бъдат преведени половината от присъдената му по делото сума, сумите за всякакви такси, разноски и хонорари по образуваното изпълнително дело, да изисква от ЧСИ оставащата половина от сумата да бъде преведена по посочената в пълномощното банкова сметка. Взети са предвид представените по делото като доказателства: предложение от длъжника, съдържащо погасителен план за погасяване на задължението по изпълнителното дело в срок от 12 седмици, прието от взискателя; обяснения на К. Б. от 23.04.2020 г., дадени пред главен инспектор в отдел „Икономическа полиция“; договор № 01/19.04.2017 г., сключен между С. А. Б., представляван от адв. Д. З., в качеството на възложител и П. К. М., в качеството на изпълнител, с който изпълнителят се задължил да получи парична сума от 8890 лв. от адв. З., изплатена на същия към момента на сключване на договора от „Стандарт Нюз“ АД по спогодба по изпълнително дело № 20178580400144, като съгласно чл. 2 от договора в 10-дневен срок от получаване на сумата изпълнителят се задължил да я предаде изцяло на възложителя. Като безспорно е установено също така, че в изпълнение на цитирания договор за изработка, ответникът предал на П. М. сумата от 8890 лв., която следвало да бъде предадена от приемащия я на С. Б.. Въззивният съд е констатирал още, че на ответника е връчена нотариална покана, с която е поканен от ищеца да се яви на 07.11.2017 г. в кантората на нотариуса и да му предаде всички документи, касаещи гр. д. № 75544/2015 г. по описа на СРС, изпълнителен лист, издаден въз основа на влязлото в сила решение по делото, както и всички документи по образуваното изпълнително дело, като в седемдневен срок от получаване на поканата следва да преведе на ищеца по посочената банкова сметка събраните суми по изпълнителното дело. При тази фактическа обстановка, въззивният състав е обосновал от правна страна, че обстоятелствата на исковата претенция са неотчетени суми, получени от ответника като пълномощник на наследодателя на ищеца по изпълнително дело, от което искът е квалифициран по чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Намерил е, че ответникът е надлежно овластен от починалия наследодател на ищеца да извършва правни действия от негово име и за негова сметка, както и че между наследодателя на ищеца и ответника е сключен валиден договор за поръчка, с който е възникнало и задължение на адвоката да извършва правни действия. От обсъдените писмени доказателства е установено, че длъжникът по образуваното изпълнително дело е заплатил сумата от 8890 лв. по сметка на довереника адв. З., за което са съобразени, обективираното в приемо-предавателен протокол към договор за изработка от 19.04.2017 г., изявление за изпълнение на задължението за предаване на сумата от 8890 лв. и разменената кореспонденция между ЧСИ и длъжника по изпълнителното дело относно предложението за погасяване на задължението на вноски, което е прието от взискателя. Обобщено е, че ответникът е действал като пълномощник на наследодателя на ищеца по делото и е получил вместо него процесната сума по изпълнителното дело. Като спорно обстоятелство по делото е изтъкнато надлежното изпълнение на задължението на довереника да даде отчет на доверителя. Въззивният състав е приел, че в случая мандатното правоотношение е прекратено по силата на закона със смъртта на доверителя, с оглед на което адв. З. не е бил упълномощен да прави волеизявление от името на починалия Б. и за негова сметка, както и от името и за сметка на ищеца като правоприемник на своя наследодател, поради което договорът за изработка, който е сключил с трето лице не е проявил целеното правно действие. За неоснователни са намерени доводите на ответника, обосновани с неизпълнение на задължението наследниците да го уведомят незабавно за смъртта на наследодателя, по съображения, че неизпълнението на задължението за незабавно уведомяване на довереника за смъртта на доверителя не освобождава същия от задължението му да предаде паричната сума, получена в изпълнение на поръчката. Не е прието за основателно и възражението по чл. 83, ал. 1 и 2 ЗЗД за освобождаването на длъжника от отговорност, поради бездействие от страна на ищеца, тъй като в случая задължението на ищеца е намерено за изпълнено с уведомяването на ответника с нотариалната покана, получена лично на 25.10.2017 г., без да са налице данни за укоримо поведение от негова страна, с което се възпрепятства точното изпълнение на договорното задължение на ответника. Формиран е извод, че въпросът дали поканата е изпратена своевременно или не, следва да се изследва във всеки конкретен случай въз основа на целия доказателствен материал по делото. Въззивната инстанция е обобщила, че по делото няма данни за недобросъвестност на ищеца или за неоснователна забава за известяването на насрещната страна с нотариалната покана, нито за злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК. При горните съображения е възприето, че отчетната сделка, включително предаване на процесната сума, в случая не е доказано да е извършено, а като се е разпоредил с получената сума в полза на неовластено лице, ответникът като довереник не се е освободил от задължението си да даде отчет на правоимащото лице, поради което исковата претенция е приета за основателна. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият поставен от касатора в изложението процесуалноправен въпрос е привързан към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросът е поставен на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи, респ. не е изложил мотиви по всички възражения на страните, като по-конкретно се твърди, че има образувано висящо досъдебно производство № 15291/2020 по описа на 03 РУ СДВР, пр. преписка № 10784/2020 г. на Софийска районна прокуратура, което обстоятелство е от значение за спорното право и не е взето при формиране на крайните изводи в обжалваното решение. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въззивният състав е съобразил също така, че на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК като писмено доказателство по делото е прието постановление от 13.06.2022 г. за прекратяване на наказателното производството по досъдебно производство № 15291/2020 г. по описа на 03 РУ СДВР, пр. преписка № 10784/2020 г. на Софийска районна прокуратура, противно на твърденията на касатора, че тези обстоятелства не са взети предвид в обжалваното решение, в нарушение на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на следващото поставено от жалбоподателя питане относно „момента на прекратяване на представителната власт“, не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване, като същото дори не притежава характеристиката на конкретно зададен въпрос. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационна жалба. В тази част от изложението жалбоподателят преповтаря оплакванията си от касационната жалба срещу решението на въззивната инстанция, които засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Следва да се посочи обаче, че визираното несъгласие с фактическите изводи на съда във връзка с момента на прекратяване на мандантното правоотношение при смърт на упълномощителя и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Както се посочи по-горе, същите са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Освен това следва да се отбележи, че не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираното определение на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване, е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 ГПК, а същото е произнесено и при различна фактическа обстановка, в хипотеза на оттегляне на пълномощно, поради което е неотносимо към настоящия случай. Спрямо последния наведен въпрос също не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Той не обуславя решаващите изводи на съда, а и какъвто и отговор да му се даде, не би се обосновал различен краен резултат. Това е така, защото за да уважи исковата претенция въззивният съд е формирал извод, че ответникът не е доказал да е дал отчет по отчетната сделка, да е предал полученото по нея, нито че предаването на процесната сума на трето лице е извършено от ответника в качеството му на довереник спрямо ищеца. Въззивната инстанция е обосновала и извод, че неизпълнението на задължението за незабавно уведомяване на довереника за смъртта на доверителя (от която теза жалбоподателят извежда въпроса си), не освобождава същия от задължението му да предаде паричната сума, но не е давала правно разрешение по въпроса какво следва да се разбира под термина незабавно. Поради това питането какъв конкретно времеви интервал следва да се разбира под термина „незабавно“ не притежава претендираното от касатора значение за изхода на спора. Следва да се посочи още, че така формулиран въпросът е фактически, като отговорът му предполага конкретна преценка на фактите по делото във всеки отделен случай и унификация е невъзможна. Въпроси свързани с фактите по спора, макар и релевантни, са фактически и не съставляват правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК и затова по него достъп до касационно обжалване не може да бъде осъществен. В случая във връзка с последния въпрос жалбоподателят бланкетно се е позовавал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В настоящия случай касаторът не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не, с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. М. Е. сумата 1 200 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответната страна във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,