Определение № 473 от 19.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4609/2018 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.18330/31.08.18 по ч.г.д.№.10225/18 на Софийски градски съд, ІІАс., е потвърдено разпореждане на №.405864/11.05.18 по г.д.№.1692/18 на СРС, І ГО, 166с., за връщане на въззивната жалба на В. Т. П. срещу постановеното по делото решение. Постъпила е частна касационна жалба от В. Т. П., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответната страна В. Т. А. оспорва жалбата. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт СГС е приел, че атакуваното с въззивната жалба решение на СРС е постановено по реда на бързото производство, като съгласно чл.315 ал.2 ГПК съдът посочва деня, в който ще обяви решението си, и от този ден тече срока за обжалването му; това правило е приложимо, когато съдът е постановил решението си на датата, на която предварително е обявил, че ще се произнесе, или по-рано от така посочения ден /изключение са случаите, когато срокът не е спазен и решението е постановено след този ден или когато са дадени указания за друг срок на обжалване/-като връчването на преписи от решението не променя момента, от който започва да тече срока за обжалване /ТР 12/12 от 11.03.13 ОСГК на ВКС/. В конкретния случай решението е постановено на предварително обявената дата – 12.04.18, срокът за обжалване е започнал да тече от този ден и е изтекъл на 26.04.18. Поради това и подадената на 8.05.18 въззивна жалба е постъпила след изтичането на двуседмичния преклузивен срок и като просрочена е подлежала на връщане. Отразено е и, че доколкото са релевирани оплаквания за отказана правна помощ, жалбоподателят е могъл да се възползва от указаната му възможност да обжалва отказа, но не го е направил. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1-т.3 и ал.2 ГПК. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/, както и при вероятна нищожност или недопустимост и при очевидна неправилност. К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл във връзка с въпроса дали разпоредбата на чл.274 ал.2 изр.1 ГПК ограничава възможността постановените от въззивния съд определения да се обжалват пред Върховния касационен съд – който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /излага твърдения, че когато преграждащото определение е постановено за първи път от въззивен съд, то същият се явява втора /въззивна/ инстанция по него, съответно касационният съд има възможност да осъществи инстанционен контрол върху преграждащия акт/. Така формулираният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора въпрос е неотносим към изхода на спора и решаващата воля на съда. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Отделно от изложеното не отговаря и на фактическата обстановка по делото – подадената частна касационна жалба е срещу акт на въззивен съд, действащ като въззивна инстанция, постановен по отношение на разпореждане на първоинстанционен съд за връщане на жалба като просрочена - като в самото въззивно определение изрично е отразено, че подлежи на обжалване пред ВКС. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и е възможно жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело съдържание, което е различно от това, което ще изведе съдът. Същевременно непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това / т .1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010 г ./. Предвид изложеното, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл .280 ал .1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,