Определение № 4573 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 340/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадените от Бюро за защитна на застрашени лица към Министъра на правосъдието, представлявано от главен комисар Т., чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Л. две касационни жалби, които са съответно против въззивно решение от 2.09.2022г. по в.гр.д.№ 9682/2021г. на Софийски градски съд и против решение за поправка на допусната явна фактическа грешка с № 4889 от 21.09.2023г. на Софийски градски съд, с които е отменено решение № 20088262 от 5.04.2021г. по гр.д. № 62360/2018г. на Районен съд София в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения иск с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и вместо това е постановено друго, с което е присъдено в полза на Р. С. М. сумата от 48 490.82лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 672 часа за периода 1.07.2015г.- 30.11.2016г., ведно със законната лихва считано от 25.09.2018г. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да постанови акта си, въззивният съд е приел иска за основателен след като е дал положителен отговор на спорният по делото въпрос: дали времето от 20.00ч.до 08.00ч.след приключване на всяка последна смяна от дежурството по график следва да се счита за част от дежурството на ищцата /т.е. то се е включвало в работното й време и ако при съответното сумиране надвишава определения законов лимит, подлежи на обезщетяване като положен от нея извънреден труд/. В случая е било безспорно, че ищцата – през процесния период - е била последователно командирована от [населено място] в [населено място], за срок от по 5 дни, като командироването е включвало и добавяне на 12 часа след приключване на всяка четвърта смяна по график от 20.00ч.на последния ден до 08.00ч.на следващия ден. Тези часове, плюс отчитане на времето за придвижване от [населено място] до [населено място] /по 1час допълнително/ формират общият брой на установен от експертизата размер на допълнително положен труд от 672 часа. С оглед начинът на командироване, съдът е съобразил, че ищцата не е можела да си тръгне от съответното населено място, защото е била длъжна да изчака идването на другата смяна в 08.00ч.на следващия ден и да предаде дежурството, т.е. тя е била на разположение на работодателя, на посоченото от него работно място, готова да изпълнява служебните си задължения. Зачитайки даденото от чл.2 от Директива 2003/88/ЕО определение на понятието „работно време“ като всеки период „ през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика “, както и целта на Директивата /да определи и хармонизира минималните изисквания за условията за полагане на труд/, въззивният съд е определил така положените часове труд като извънреден. Посочил е, че извънредният труд се полага по разпореждане на работодателя или без такова разпореждане, но с неговото знание. За доказването /в рамките на съдебно производство/ на втората хипотеза, включваща полагане на труд от работника или служителя в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на работодателя, са допустими всички доказателствени средства. В случая превишаването на установените норми за сумарно изчисляване на работното време /с 672часа/, съдът е приел за установено със заповедите за командироване и изчисленията, направени от експерта, изготвил заключението на приетата и неоспорена по делото експертиза. Неизпълнението от страна на работодателя на задължението по чл.149 КТ за водене на специална книга за отчитане на извънредния труд, въззивният съд е приел за ирелевантно, тъй като работодателят не може да черпи права от неправомерно поведение. След постановяване на това решение е постъпила на 11.07.2023г. молба от пълномощника на ищцата с искане за допълване на постановения акт с произнасяне по направеното искане за присъждане на законна лихва. Становището на ответната страна е за недопустимост на искането поради неспазване на законоустановения срок. Въз основа на искането е постановено решение № 4889 от 21.09.2023г.,с което съдът приемайки че е сезиран с искане по чл.247 ГПК е преценил същото за основателно. Приел е, че е налице допусната явна фактическа грешка, изразяваща се в пропуск „да отрази действително формираната воля досежно искането за присъждане на законно лихва върху сумата, за която е уважен иска.“ Първата касационна жалба е срещу постановения въззивен акт. В приложеното към нея изложение, касаторът се позова на основанията за допустимост – съответно по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните три поставени въпроси: 1. Полага ли извънреден труд служителят, докато по време на командировка е в почивка по график, пред вид определението за „работно време“, дадено с чл.2 от Директива 2003/88/ЕО относно някои аспекти на организацията на работното време?, 2. Следва ли да бъде считана за остаряла и в противоречие с чл.2 от Директива 2003/88/ЕО посочената съдебна практика /визират се решение на РС Врана и СГС/ и 3. Може ли да бъде прието, че времето на почивка, през което командирован служител, работещ на смени, е на разположение на работодателя с готовност за изпълнение на служебните си задължения, представлява извънреден труд или същото е време на разположение? В изложението към втората подадена касационна жалба /която е срещу решение № 4889 от 21.09.2023г./, касаторът първо се позовава на недопустимост на постановения акт поради липса на произнасяне по заявеното искане – счита, че съдът след като е бил сезиран с искане по чл.250 ГПК за допълване на основното решение, той недопустимо се е произнесъл с акт по чл.247 ГПК – за поправка на допусната фактическа грешка. Отделно – касаторът се позова на основанията за допустимост – съответно по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните три поставени въпроси: 1. Допустимо ли е в производство по чл.247 ГПК да бъде разгледа молба, подадена на основание чл.250 ГПК, в която изрично е посочено, че съдът не е разгледал и не се е произнесъл по искане, заявено в исковата молба за присъждане на законна лихва?, 2. Правилно ли е в производство по чл.247 ГПК да се присъди законна лихва върху присъдена с основното решение сума при положение, че в основното решение е разгледан само главния иск, а акцесорният иск за присъждане на законна лихва, не е бил разгледан и по него липсва формирана воля от съда? и 3. От кога тече едномесечният срок за допълване на решението по чл.250 ГПК, когато решението не е влязло в сила, защото е обжалвано – от връчване на обжалваното решение, чието допълване се иска или от приключване на делото с влязъл в сила акт? Срещу подадените касационни жалби не е постъпил отговор. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато по никоя от подадените жалби, защото част от въпросите не отговорят на изискванията за общо основание за допустимост, а по всички поставени от касатора въпроси е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд - като наличието на установена практика изключва възможността да е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, пред вид дадените разяснения с т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. По поставените въпроси в изложението към касационна жалба срещу постановения въззивен акт съображенията са следните: По първите два въпроса не може да се допусне касационно обжалване, защото – доколкото съдържат условия, които не съответстват на фактите по делото - те не са от значение за изхода на спора и не са свързани с решаващите мотиви на въззивният съд. Първият поставен въпрос, по начинът по който е зададен, презумира че служителят, през времето на командировката си, е в почивка по график, което е невярно. Втория поставен въпрос се основава на две решения, съответно на РС Врана и СГС, за които освен че не са представени доказателства за влизането им в сила, още не следва да се обсъждат и защото не формират задължителна съдебна практика. Третият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която - времето, през което командирован служител, работещ на смени, е на разположение на работодателя с готовност за изпълнение на служебните си задължения, представлява работно време. Съгласно т.94 от Решение от 15.07.2021г. по дело С- 742/21: „ периодите на дежурство на работното място, което както в настоящия случай, не съвпада с местоживеенето на работника, определящ фактор, за да се приеме, че характеристиките на понятието „работно време“, по смисъла на Директива 2003/88 са налице, е фактът, че работникът е длъжен физически да присъства на определеното от работодателя място и да остане на разположение на последния, за да може непосредствено да предоставя услугите си при необходимост, с уточнението, че като работно място трябва да се разглежда всяко място, на което работникът упражнява дейност по разпореждане на своя работодател, включително когато това не е мястото, на което той обичайно извършва своята трудова дейност. Доколкото по време на такъв период на дежурство работникът трябва да се отдели от своето семейство и социална среда и има по-малко свобода да управлява времето, през което неговите професионални услуги не се изискват. Следователно този период в своята цялост трябва да се квалифицира като „работно време“у по смисъла на Директива 2003/88, независимо от реално положения от работника труд през посочения период (В този смисъл са и решения по дела C-344/19, С-258/10, С-262/20 и цитираната в тях съдебна практика). Следва да се припомни, че Директива 2003/88 определя минималните стандарти за безопасност и здраве при организацията на работното време и се прилага за работата на смени и режима на работа. От значение е и обстоятелството, че тя е във връзка с правото на всеки работник на ограничаване на максималната продължителност на труда и на периоди на почивка, което право е основно за ЕС и поради това разпоредбите на тази директива не могат да се тълкуват стеснително в ущърб на правата, които работниците черпят от нея /вж.т. 42 от решение по дело С-262/20, т.37 С-214/20/. По въпросите, поставени от касатора изложението към касационната му жалба срещу решение № 4889 от 21.09.2023г. Постановеният акт не е недопустим, доколкото съдът е бил сезиран с искане, подадено по реда на глава осемнадесета, раздел трети „Поправяне на решението“. Съгласно чл.246 ГПК – „след като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени“. В посочения раздел ІІІ от глава 18 са изброени правомощията на съда след обявяване на решението, които са: да поправи допусната очевидна фактическа грешка, при наличие на предпоставките по чл.247 ГПК, да го измени в частта за разноските, съгласно правилата на чл.248 ГПК или да го допълни съобразно изискванията на чл.250 ГПК. Когато е сезиран с подобна молба, в компетентността на съда е да прецени как да квалифицира отправеното към него искане и съответно да се произнесе по него. Съобразявайки посоченото, настоящият съдебен състав не споделя тезата на касатора, че преценявайки, че отправеното искане е по чл.247 ГПК, а не както е посочила страната по чл.250 ГПК, съдът се е произнесъл с недопустим акт. В тази връзка на първия поставен въпрос следва да се отговори положително. Вторият поставен от касатора въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения с т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, доколкото изисква преценка за правилност, каквато в производството по допустимост касационната инстанция не може да извършва. Не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост и третият поставен от касатора въпрос, доколкото поставеният въпрос: „от кога тече едномесечният срок за допълване на решението по чл.250 ГПК“, не е бил обсъждан от въззивния съд и не е от значение за изхода на спора, защото постановеният от въззивния съд акт е по чл.247 ГПК, а не по чл.250 ГПК, а и отговорът на въпроса се съдържа в закона /чл.250, ал.1, изр. предпоследно ГПК/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение