Определение № 28 от 21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2160/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място], срещу решение №591 от 06.03.2020 г. по гр. дело №1219/2019 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение от 01.06.2017 год. по гр.дело №15534/2015 г. на Софийския градски съд е осъдена да заплати на М. М. М., [населено място], на основание чл.49 ЗЗД сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 16.09.2015 г. със законната лихва от таза дата и деловодни разноски. Касационна жалба е постъпила и от М. М. М., [населено място], срещу същото решение в частта, с която е потвърдено решение от 01.06.2017 год. по гр.дело №15534/2015 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на иска му за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв. Въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял ПТП на 16.09.2015г., когато движейки се на Околовръстния път на София, посока от К. към Б. шосе, поради неравности на пътното платно, моторът му е изгубил устойчивост, получил се е резонанс и предната гума е попаднала в необезопасена и несигнализирана дупка, в резултат от което задната гума се е повдигнала и той е изпаднал от мотора. Така описаният механизъм на произшествието се установява от съвкупната преценка на събраните пред първата инстанция писмени и гласни доказателства, а именно: от показанията на разпитаните по делото свидетели – очевидци на произшествието В. и Т. е прието за установено, че причината за инцидента е била една много тясна около 20 см., дълга около 70-80 см. и дълбока дупка, в която попаднала предната гума на мотора, който е бил управляван от ищеца. Според показанията и на двамата свидетели процесната отсечка от пътя е била покрита с бабуни и дупки. Според повторната САТЕ описаното от свидетелите е възможно от техническа гледна точка. Именно при попадане на предното колело в дупка и доближаването му до предния й ръб под влияние на инерционните сили, контактното петно на предната гума с пътя става център на ротация, в резултат на което задната част на мотоциклета с мотоциклетиста се повдига и описва дъга във вертикална равнина; мотоциклетистът със степен на свобода на седалката, се отделя от нея и пада пред МПС, а след него и превозното средство пада произволно на асфалта. В случая мотоциклетистът при попадане в дупката е изхвърлен нагоре от седалката и паднал напред и вдясно по посока на движението в средната пътна лента. Според вещото лице ищецът не е разполагал с техническа възможност да извърши маневри-спиране или заобикаляне за избягване настъпване на процесното ПТП. При пътните условия към момента на процесното ПТП, ищецът е имал далечина на видимост не по-малка от 200-250 м. Дупката не е била обозначена и сигнализирана. При тези условия тя е била неочаквана, същата не се е различавала по цвят от пътното платно и е била трудно различима до момента на приближаване в непосредствена близост до около 20-30 м от нея. Данни за различен от този механизъм на произшествието по делото не са налични. Противно на оплакванията в жалбата на ответника не представлява доказателство за друг механизъм констативният протокол, съставен от служител на СДВР „Пътна полиция”. Същият е изготвен при посещение на място и в графата „обстоятелства и причини за ПТП” е посочено, че мотоциклетът е самокатастрофирал поради движение с несъобразена с характера и интензивността на движението скорост. Цитираното представлява умозаключение на съставителя, а не свидетелство за възприети от него факти /в какъвто смисъл са и мотивите на съда, отменил наказателното постановление, с което на ищеца е било наложено наказание за произшествието/. С оглед установеното, че ПТП не е реализирано в присъствието на длъжностното лице, съставило протокола, последният не се ползва с обвързваща доказателствена сила на официален документ за механизма на настъпване на произшествието. Към протокола липсва план – схема на ПТП, каквато изисква чл.3, ал.1 от Наредба № Iз-41/12.01.2009г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между МВР, КФН и информационния център към ГФ, а именно в нея е следвало да бъдат отразени неравностите на пътното платно, включително дупката, чието съществуване установяват свидетелите. Неизготвянето на план-схема и липсата на снимков материал, на каквито се позовава ответникът, установяват единствено, че съответното длъжностно лице не е изпълнило законовите си задължения, а не че дупката не е съществувала, както се поддържа в жалбата на ответната агенция. Околовръстният път в района на процесното ПТП е част от републиканската пътна мрежа и съгласно чл.19, ал.1, т.1 от Закона за пътищата /ЗП/ се управлява и стопанисва от Агенция „Пътна инфраструктура“. Задълженията, възложени на ответника във връзка с управлението и поддръжката на Околовръстен път, са подробно описани в чл.30 ЗП. Агенцията има за задължение да поддържа пътищата от републиканската пътна мрежа изправни с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, да организира движението по тях, така че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване. Поддържането на пътищата съгл. т.14 от ДР на Закона за пътищата е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата. Следователно по силата на ЗП на Агенция „Пътна инфраструктура“ е вменено задължение да стопанисва и поддържа републиканските пътища, което безспорно включва и недопускането, съответно обозначаването и отстраняването на дупки по тях. Агенцията изпълнява тези дейности чрез служителите си или други лица, на които е възложила изпълнението на посочените задължения, като носи обективна гаранционно - обезпечителна отговорност при действията/бездействията на лицата, натоварени с извършването на възложената работа по поддръжката на републиканските пътища. Според даденото в т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г. разрешение, собственикът на вещта отговаря по чл. 45 ЗЗД, съответно по чл. 49 ЗЗД, при възможност за обезопасяване на вещта, ако това не е направено, като отговорността по чл. 50 ЗЗД е в случаите на невъзможност да се обезопаси вещта, в която хипотеза вредите са причинени от присъщите на вещта свойства. С оглед на това, че наличието на дупка на пътното платно, явяваща се причина за ПТП, е резултат от бездействието на длъжностните лица, на които А. е възложила изпълнението на очертаните по-горе задължения, при наличие на обективна възможност за обезопасяването й, А. отговаря спрямо увреденото лице на основание чл. 49 ЗЗД. Относно прилагането разпоредлата на чл. 52 ЗЗД: при приложение правилото на чл. 52 ЗЗД справедливият размер на обезщетението е 50 000 лева. За определянето му се отчитат следните установени по делото обстоятелства: активната възраст, на която е получена травмата – 46 г.; комплексният характер и вида на травмите – счупване на дясна лопатка, счупване на дясна ключица, счупване на ІІ до VІІІ десни ребра, подкожен емфизем на дясна гръдна половина, разкъсно – контузна рана на горната устна и контузия на десния бял дроб; необходимостта от няколко хирургични интервенции - отваряне на гръдния кош и дренаж; открито наместване на дясната лопатка и фиксация с метална пластина; открито наместване на дясна ключица и фиксация с метална пластина; некраткият болничен престой – 14 дни, в който период пострадалият безспорно е търпял дискомфорт; времето, в което болките и страданията са търпени и техният интензитет – около 6 месеца, като през първия месец болките са били особено силни, а впоследствие, макар и с намален интензитет, са налагали системно приемане на болкоуспокояващи; обстоятелството, че травмите са наложили значителни затруднения в битовото обслужване на ищеца за сравнително продължителен период от време – три месеца след произшествието той се е нуждаел от чужда помощ, тъй като не е могъл да използва дясната си ръка; обстоятелството, че белезите от операциите и от раните на горната устна представляват постоянно остатъчно явление, обстоятелството, че освен физически наранявания, ищецът е получил и „панически атаки, събуждал се през нощта, стряскал се и получавал задух“, станал неспокоен и нервен. За да отхвърли претенцията до пълния предявен размер се отчита, че понастоящем здравословното състояние на ищеца е възстановено и не се очакват усложнения, нито са налице данни за трайни и необратими промени в психо-емоционалното състояние на ищеца. Изброените, в контекста на икономическите условия в страната към датата на ПТП, обуславят присъждане на 50 000 лева като обезщетение за понесените в резултат от произшествието неимуществени вреди. Неоснователно и недоказано е възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Ответникът е релевирал в срок възражението си, като е посочил фактическите обстоятелства, на които основава твърденията си, че при настъпване на пътнотранспортното произшествие мотоциклетистът се е движил с несъобразена с пътните условия скорост. Позовава се на отразеното в констативния протокол. Актосъставителят обаче се е ограничил единствено до възпроизвеждане на част от разпоредбата на чл. 20, ал.2 ЗДвП, като е направил едно умозаключение, без посочване какво конкретно има предвид под „скорост несъобразена с характера и интензивността на движението“. Разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта за движение, когато тя е в рамките на максимално допустимата. Текстът изброява примерно и неизчерпателно факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при избиране скоростта на движение, като колкото повече са отрицателните фактори, толкова по-ниска скорост следва да се избере. В настоящия случай, при липса на твърдения и данни какви са били характера и интензивността на движението, съдът не би могъл да извърши преценка за основателност на заявеното възражение. Независимо от това, то от съвкупната преценка на събраните доказателства - повторното заключение на А. и гласните доказателства, трябва да се направи извод, че е имало поставен пътен знак, ограничаващ скоростта до 50 км/ч, чието действие е продължавало и в участъка на произшествието; мотоциклетите са се движили в група със скорост около 20 км/ч при слизане от моста и навлизане в пътното платно на Околовръстния път, при което до мястото на произшествието са изминали около 500 м.; към момента на ПТП процесният мотоциклет се е движил със скорост не по-ниска от 50 км/ч, като уврежданията по мотоциклета кореспондират с тази скорост. Следователно ищецът, управлявайки мотоциклета, се е движил със скорост в рамките на максимално допустимата. Неоснователно е възражението на ответника по иска, че по отношение на скоростта е налице несъответствия в показанията на двамата свидетели, тъй като единият установил скорост около 20 км/ч, а другият около 50 км/ч. Не е налице разминаване в свидетелските показания в сочения смисъл, тъй като първата посочена скорост се отнася до скоростта при слизане от моста, а втората посочена скорост е тази, която мотористите са достигнали до мястото на инцидента. Не са налице основания съдът да не кредитира показанията на свидетелите очевидци. На следващо място, от показанията и на двамата свидетели категорично се установи, че групата мотористи /около 20 мотора/ са спазвали дистанция помежду си /10-20м/. От заключението на повторната А. се установи, че ищецът не е имал техническата възможност да предотврати настъпването на ПТП /чрез маневра или спиране пред препятствието. С оглед на изложеното и при липса на данни за неблагоприятни фактори, които имат значение за избиране на съобразената скорост на движение, следва, че избраната от ищеца скорост е била съобразена. Поради това се налага изводът, че водачът на мотоциклета не е извършил нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Възражението за съпричиняване е недоказано. Касаторът Агенция „Пътна инфраструктура” се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Касаторът М. М. М. твърди, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси относно критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди и необходимостта да се извърши преценка на всички относими обстоятелства, които са решени в противоречие с практиката на ВКС. Посочено е ППВС №4/23.12.1968 г. Жалбите са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №591 от 06.03.2020 г. по гр. дело №1219/2019 г. на Софийския апелативен съд. Няма основание да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Повдигнатите от касатора М. М. М. въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставените въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида, характера и тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения. Съобразно изхода на спора на страните не се дължат деловодни разноски за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.