Определение № 1929 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 992/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север” АД срещу решение №30 от 13.02.2026 г. по в.т.д.№182/2025 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №71 от 02.06.2025 г. по т.д.№130/2024 г. на ОС Русе, с което „Електроразпределение Север“ АД е осъдено да заплати на „Трейд Стил“ АД сумата 39 660.12 лв., от която: 16 509.96 лв., цена на достъп и 23 150.16 лв., цена за пренос на ел. енергия, получени от „Електроразпределение Север“ АД без правно основание за периода м. януари 2016 г. - м. юли 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 18.12.2020 г. до окончателното изплащане. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Има ли значение чия е собствеността на присъединителните съоръжения с оглед дължимостта на цена на достъп и пренос през електроразпределителната мрежа. 2. Поддържането на резервни и регулиращи мощности за клиентите представлява ли обоснован икономически разход за дейността на ответното дружество, подлежащ на възстановяван чрез определените от КЕВР цени за достъп и пренос през електроразпределителната мрежа. 3. Дали поставянето на средство за търговско измерване на консумирана електроенергия във формално несъответствие с техническите изисквания на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове е достатъчно основание за недължимост на цена за мрежови услуги – достъп и пренос или в такива случаи съдът трябва да изследва доколко такова поставяне е довело до неправилно измерване, увреждащо потребителя по договора. 4. При наличие на валидна облигационна връзка, т.е. при наличие на валиден и действащ договор допустимо ли е провеждане на иск по чл.55, ал.1, пр.1 или чл.59 ЗЗД. Ответникът по касация „Трейд Стил“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след анализ на събраните доказателства по същество е приел, че за процесния период ищецът не е бил присъединен към електроразпределителна мрежа, собственост на ответника, а е бил присъединен директно към производителя ТЕЦ Русе чрез собствени съоръжения (ответникът не е собственик на нито един от елементите на мрежата, по които се е осъществявало снабдяването на ищеца с ел.енергия през процесния период), поради което не е било налице основание да заплаща цена за достъп и цена за пренос на ответника. Като евентуален довод за основателност на иска е посочил, че средството за търговско измерване е било поставено на границата на собственост, поради което не може да се приеме, че извършеното от разпределителното дружество измерване е правомерно и установява по достоверен начин начислените цени за достъп и пренос. Формулираният от касатора първи въпрос относно значението на собствеността на присъединителните съоръжения с оглед дължимостта на цена на пренос през и цена за достъп до електроразпределителната мрежа, са обусловили правната воля на съда, достигнал до извод за основателност на исковата претенция предвид установеното по делото, че ответното дружество не е собственик на нито един от елементите от процесната мрежа, поради което няма как реално да предоставя услугите достъп и пренос. Спрямо този въпрос обаче не се установява наличие на поддържаните от касатора селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – касаторът не е посочил практика на ВКС с която изводите на въззивния съд влизат в противоречие, а от друга страна не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - разпоредбите на чл.88, чл.104, ал.2, чл.117, ал.5-8, чл.119, ал.2 и §1, т.15, т.22 и т.44 от ДР на ЗЕ са пълни, ясни и непротиворечиви, поради което и не се налага тълкуването им (следва да се има предвид и решение на Съда на Европейския по дело №С-31/18, съгласно което Директива 2003/54/ЕО следва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба, която определя понятията за електропреносна и за електроразпределителна мрежа, като се основава не само на критерия за нивото на напрежение, но и на критерия за собствеността върху активите, което тълкуване обаче не засяга от една страна прилагането на чл.17, §1, б.„а“ от цитираната директива, съгласно който независимият оператор на преносна мрежа трябва да е собственик на тази мрежа, и от друга страна, правото на държавите членки да налагат на оператора на разпределителна мрежа задължението да е собственик на тази мрежа). Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Трети и четвърти въпроси са решени изцяло в съответствие с практиката на ВКС, обективирана съответно в решение №227 от 11.02.2013 г. по т.д.№1054/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение и в т.1 на Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, а втори въпрос не е обусловил правната воля на въззивния съд. В този смисъл и тъй като касаторът не е формулирал друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд (посочването на практика на ВКС, в противоречие с която е постановено решението не съставлява поставяне на конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право), поради което и съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения (според които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба), настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 1916 евро. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,