Определение № 508 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 647/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД, подадена чрез юрисконсулт М. Ж., срещу Решение №7127 от 22.10.2019 г. на Софийски градски съд (СГС), постановено по в. гр. д. №5865/2019 г. С това решение СГС, след като е отменил Решение №65299, постановено в проведеното на 14.03.2019г. открито съдебно заседание по гр. д. № 66225/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 62 състав, е осъдил „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД да заплати на Н. М. В., сумата от 33 365, 67 (тридесет и три хиляди триста шестдесет и пет лева и шестдесет и седем стотинки) лв., на основание чл.222, ал.3 КТ вр. с чл.54.1, т.4 вр. с чл.54.2 и чл.54.3 К. за 2017 г. - 2019 г., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и сумата от 1 690 (хиляда шестстотин и деветдесет) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски в производството пред СРС. „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД е осъдено да заплати и по сметка на СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 667, 31 (шестстотин шестдесет и седем лева и тридесет и една стотинки) лв., представляваща държавна такса за въззивно обжалване, както и да заплати по сметка на СРС сумата от 1 334, 63 (хиляда триста тридесет и четири лева и шестдесет и три стотинки) лв., представляваща държавна такса. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора материално- правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Като такива сочи въпросите: 1. „Възможно ли е служителят да черпи права от настоящия К., който действа в момента на прекратяване на трудовото правоотношение с горепосочената служителка, при положение че тя не се е присъединила към него до момента на прекратяване на трудовия й договор с „Летище София” ЕАД?“ и 2. „Достатъчно ли е служителят да е присъединен към К., който не е действащ към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с дружеството и този период да не е за по-малко от 12 месеца без прекъсване (изискване изрично отбелязано в чл.54.3 от К. 2017-2019 г.) и респективно този факт да носи предвидените в К.-то права?“ Обосновава поддържаното допълнително основание с оплакването, че решението е необосновано и неправилно. Независимо от предпоставките изложени по – горе, касаторът се позовава и на очевидна неправилност по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, като за обосновка на това основание препраща към оплакванията, релевирани в касационната жалба. Ответната страна Н. М. В. в представен писмен отговор чрез адв. Н.Танков, взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство в размер 1267лв. съгласно приложен договор за правна помощ, списък на разноските и платежно нареждане, удостоверяващо изплащането. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Предявен е от Н. М. В. против „ЛЕТИЩЕ СОФИЯ“ ЕАД иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ във връзка с чл.54 К. за сумата от 33 365, 67лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Първоинстанционният съд е счел иска за неоснователен. Въззивният съд с обжалваното решение е уважил иска. Приел е за безспорно между страните, а и установено от събраните доказателства, че страните са били в трудовоправни отношения, прекратени по инициатива на работодателя; че ищцата е работила при ответника повече от 20 години по трудов договор с ответника и юридически лица, на които той е правоприемник или са от системата на СО БГО „Балкан“; че е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и че има право на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ че единственото спорно обстоятелство е дали спрямо ищцата намира приложение предвиденият в К. 2017 г. – 2019 г. завишен размер на обезщетението при прекратяване на трудовото й правоотношение. Посочил е, че спорните между страните предпоставки, предвидени в клаузата на чл.54.3 от посочения К., са ясно формулирани и не пораждат необходимост от тълкуване; че правно релевантно за приложимост на завишения размер на обезщетението е служителят към датата на прекратяване на трудовия договор да е член на синдикалната организация, страна по К. или присъединен към К. – настоящият или предходният на него; че преценката относно осъществяването на предвидените в разглежданата клауза предпоставки се осъществява към момента на прекратяване на трудовия договор и именно към този момент служителят следва да е присъединен към настоящия (действащия) или предходния на него К.. Обосновал е и извод, е при така формулираното изискване в разглежданата клауза от значение е не всяко предходно присъединяване на служителя към К., а само присъединяването към предходния спрямо действащия към момента на прекратяване на трудовото правоотношение К.. Посочил е, че в релевантната норма от К. не е въведено изискване 12 – месечният срок без прекъсване да изтича към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, както и, че в случай, че се възприеме поддържаната от ответника теза, предвидената възможност за получаване на разглежданото обезщетение от служители, присъединени към предходния К., би била лишена от смисъл, доколкото няма как 12 - месечният непрекъснат период на присъединяване към предходния К. да изтича към датата на прекратяването, когато действа нов К.. Счел е, че след като в разглежданата клауза е допусната възможност от завишения размер на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ да се възползват и служители, присъединени към предходния спрямо действащия К., при наличие на останалите предвидени предпоставки, тази възможност не може да бъде ограничавана посредством въвеждане на ограничения, които не са предвидени от страните по К.. По изложените съображения въззивният съд е приел, че присъединяването на ищцата към предходния спрямо действащия към момента на прекратяването на трудовото й правоотношение К. за период повече от 12 месеца без прекъсване, както и придобитият трудов стаж над 20 години при ответника и юридически лица, на които той е правоприемник или са от системата на СО БГО „Балкан“, в каквато насока са събраните по делото доказателства, й дават право на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 15 месеца. Доколкото ответникът е платил на ищцата обезщетение в размер на 2 месечни трудови възнаграждения – обстоятелство, за което страните не спорят, задължението на ответника е за заплащане на 13 брутни трудови възнаграждения. При установения безспорно размер на брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ уволнението - 2 566, 59 лв. и с оглед разпоредбата на чл.228, ал.1 КТ, съдът е приел, че предявеният иск се явява изцяло основателен в заявения размер от 33 365, 67 лв. При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Съображенията за това са следните: И двата въпроса на касатора не обосновават извод за наличие на основание за достъп до касация. На първо място въпросите са некоретно формулирани и привързани не към решаващите изводи на съда, а към оплакването на касатора за неправилност и необоснованост на решението, които като основания по чл.281 ГПК подлежат на преценка само ако обжалването бъде допуснато, но не и във фазата по селекция. Въпросите са и фактически, доколкото отговорът им предполага преценка на установените по делото факти и преценка за основателността на иска, което отново е извън производството по чл.280 ГПК. Въпроси, свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса, макар и релевантни за спорното право, са фактически и с поставянето им не се обосновава наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Същевременно не се установява и наличие на поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Конкретни съображения в подкрепа на това основание касаторът не е посочил, нито се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липса на съдебна практика. Изложил е единствено несъгласието си с фактическите и правни изводи на съда и оплакването си за неправилност и необоснованост на решението, които са ирелевантни за тази фаза на производството. На следващо място по приложението на чл.222 КТ, в това число и при наличие на К., предвиждащ по-висок размер на обезщетение, има трайна и последователна съдебна практика, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна или осъвременяване. Необосноваването в приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните правни въпроси. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая поддържаното основание очевидна неправилност се мотивира от касатора основно с доводите по касационната жалба за необоснованост на решението и допуснати от съда процесуални нарушения, състоящи се в неправилен анализ на релевантните обстоятелства и формиране на грешни според касатора крайни изводи. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не обосновават очевидна неправилност на решението. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и удостоверени в производството такива в размер 1267лв. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,