Определение № 1995 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1286/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.416/15.02.24 по ч.г.д.№.314/24 на АС София, 13с., е потвърдено определение №.15000/11.12.23 по г.д.№.9861/20 на СГС, І-24с., в частта, с която КПКОНПИ е осъдена да плати на Н. Т. Н. 8514лв. адвокатско възнаграждение и по сметка на СГС 3932лв. държавна такса на основание чл.157 ал.2 ЗОНПИ вр. с чл.71 ал.1 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба от КПКОНПИ, в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Ответната страна Н. Т. К. оспорва жалбата. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че предвид направения отказ от иска, ответникът има право на разноски. Той е извършвал процесуални действия чрез упълномощен представител - адвокат, платил е адвокатски хонорар 8514лв. и възражението за прекомерност на същия е неоснователно. Касае за дело с фактическа и правна сложност, по което са провеждани няколко заседания, продължило е няколко години, налице е и частно производство по жалба срещу определение за спиране. Съдът се е позовал на решение на СЕС по дело С-427/16 и опр. по ч.т.д.2347/11, II ТО; отразил е, че при преценката относно размера на адвокатското възнаграждение следва да изхожда не само от цената на иска, но и от продължителността на производството, фактическата му сложност, необходимостта от проучване материалите по делото, както и извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника по подаване на писмен отговор, явяване в съдебни заседания, изразяване на становище по представените доказателства и представяне на нови. Намерил е, че при така извършената преценка се налага извод, че адвокатско възнаграждение в размер на 8514лв. не е прекомерно. Относно дължимата държавна такса е посочено, че законът постановява изрично /чл.78 ал.2 ЗОПДНПИ във връзка с чл.75 ал.3 ЗОПДНПИ; чл.157 ал.2 ЗОНПИ във връзка с чл.154 ал.3 ЗОНПИ - които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК/, че дължимата държавна такса /и съдебни разноски/ следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото /такава е хипотезата когато искът е отхвърлен с решение по същество и когато делото се прекратява при условията на чл.233 от ГПК/; становището, че Комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност /отм., 19.11.12/ с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси; Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл.84 т.1 от ГПК; в следващия закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество /отм., 23.01.18/ и в сега действащия закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора /чл.78 ал.2 ЗОПДНПИ/отм./ и чл.157 ал.2 ЗПКОНПИ/; при действието на тези разпоредби е формирана практика, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено /определения №.2366/3.08.23 по к.г.д.№.4777/22, №.13/12.01.21 по ч.г.д.№.3107/20, IV ГО, №.1666/ 15.06.23 по к.г.д.№.170/23, ІV ГО, реш.№.147/16.09.19 по г.д.№.1998/18 на IV ГО/. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка със следните въпроси:1.“Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38 ал.2 ЗА в пълен размер, определен съгласно чл.7 ал.2 от Наредба №.1/04 на ВАдвС, без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическата и правна сложност на делото както и етапа, на който делото е прекратено поради отказ от иска?“; 2.“Може ли съдът във всеки случай по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба №.1/04 за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“; 3.“Предвид посочените от съда мотиви и съгласно трайната съдебна практика държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интересите от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане на държавата на незаконно придобито имущество?“. Сочи практика. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и е неотносим към решаващата й воля – той касае определяне на възнаграждение по чл.38 ЗА при упражнено безплатно представителство, докато в разглежданата хипотеза се касае за присъждане на реално направени разноски. Вторият въпрос не съответства на обстоятелствата по делото, доколкото разглежданите мотиви не касаят всеки случай, а хипотеза, в която е налице възражение за прекомерност на направените разноски, като същевременно съдът не е отрекъл възможността да съобрази фактическата и правна сложност на делото - напротив, именно като е отчел цената на иска, но и продължителността на производството, фактическата и правната му сложност, необходимостта от проучване материалите по делото, както и извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника по подаване на писмен отговор, явяване в съдебни заседания, изразяване на становища по представените доказателства и представяне на нови доказателства, е намерил, че адвокатско възнаграждение в размер на 8514лв. не е прекомерно /при това положение въобще не се е стигало до намаляне до някакъв минимум/. Третият въпрос отново не е бил предмет на обсъждане и съдът не е излагал изрични мотиви по него. Отделно от това са налице ясни разпоредби /чл.157 ал.2 ЗОНПИ/ и установена практика на ВКС /цитирана и в самото решение/, които са съобразени. Само за пълнота следва да се посочи, че с оглед решение на СЕС, ІІс., от 25.01.24 по дело C-438/22 посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения - те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая въззивната инстанция е отчела именно горните критерии и релевантните обстоятелства и е приела, че платеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. При това положение не са налице твърдените хипотези на чл.280 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,