Определение № 433 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3990/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 100 243/07.08.2019 година, подадена от И. Г. К., против решение № 4797/28.06.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 040/2018 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 358 226/12.03.2018 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 143-ти състав, постановено по гр. д. № 5518/2016 година, с което е отхвърлен предявения от И. Г. К. против Т. Я. К. иск, с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК, за прогласяване на нищожността на определение от 09.11.2005 година, постановено по ч. гр. д. № 496/2005 година по описа на Районен съд Ихтиман. В подадената от И. Г. К. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него против Т. Я. К. иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Т. Я. К. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. И. Г. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 15.07.2019 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 100 243/07.08.2019 година, а 04.03.2019 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че от фактическа страна не било спорно, а и по делото било установено, че по подадена на 01.11.2005 година молба по чл. 237, б. „ж“ от ГПК (отм.) било образувано ч. гр. д. № 496/2005 година на Районен съд Ихтиман с предмет издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно основание-договор за заем от 04.01.2001 година, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № ..., н. д. № 1/2001 година на Нотариус при Районен съд Ихтиман. С определение от 09.11.2005 година, постановено по реда на чл. 242 от ГПК (отм.) сезираният съд уважил молбата в цялост, като е осъдил И. Г. К. да заплати на Т. Я. К. сумата от 10 300-00 лева, представляваща дадената по договора за заем от 04.01.2001 година сума, заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на молбата 02.11.2001 година до окончателното плащане, както и сумата от 209.00 лева разноски по делото за заплатена държавна такса. Въз основа на това определение бил издаден изпълнителен лист от 09.11.2005 година. Така постановеното определение било обжалвано от И. Г. К. като било потвърдено с определение от 21.03.2006 година, постановено по ч. гр. д. № 162/2006 година по описа на Софийския окръжен съд. Въззивният съдебен състав е изложил съображения, че нищожността е най-тежкия порок на съдебното решение, който не бил дефиниран в закона, но в правната теория и в съдебната практика се приемало, че е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав-когато съдебното решение е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от съдебния състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не можела да бъде разкрита и по пътя на тълкуването. Нищожност на решението имало и когато с него се постановявало нещо, което е неизпълнимо или когато се постановявало изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановявало нещо, което противоречало на закона и добрите нрави. Нищожното решение за разлика от недопустимото, не било годно да породи правни последици, поради което това бил единственият порок, който освен по пътя на обжалването можел да бъде релевиран чрез възражение или по исков ред, при това безсрочно-чл. 270, ал. 2 от ГПК. По аргумент на по-силното основание от чл. 270, ал. 2 от ГПК следвало, че е допустим и иск за прогласяване на нищожност на определенията и разпорежданията на съда. За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт можело да се релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата против недопустимостта и неправилността на съдебния акт била само по пътя на обжалването. В конкретния случай процесуалният ред за защита на И. Г. К. против определението по чл. 242 от ГПК (отм.) бил уреден в чл. 244 от ГПК, а именно чрез подаване на частна жалба пред съответния окръжен съд. Съответно съществуването на вземането можела да се оспорва, както относно действителността на основанието, така и по относно погасяването му в предвидените в чл. 250, чл. 252 и чл. 254 от ГПК (отм.) хипотези и при наличието на посочените в тези разпоредби предпоставки. Пропускът на страната да осъществи защитата си против недопустим или неправилен съдебен акт по предвидения в процесуалния закон ред имало за своя правна последица влизането му в сила. Посочените в исковата молба на И. Г. К. твърдения не обосновавали извод за нищожност на оспорваното определение. В случая определението от 09.11.2005 година, постановено по ч. гр. д. № 496/2005 година на Районен съд Ихтиман било постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, било подписано от районният съдия, изразената в него воля била напълно разбираема. Определението не представлявало акт несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нето било разпоредено действие, което е престъпление. Следвало да се има предвид, че нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяването на съдебен акт не водела до неговата нищожност, а до неговата недопустимост или неправилност. Нарушението на материалния закон било порок, който нямал за последица липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславяло единствено неправилност, която се релевирала по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на жалба пред съответния компетентен съд. Затова неотносимо към валидността на оспорваното определение било твърдението за нарушаване на правилата на родовата подсъдност, тъй като нарушаването на процесуална норма при постановяване на акта не водело до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност, които пороци обаче трябвало да бъдат релевирани по реда на инстанционния контрол. Хипотезите, при които съдебният акт се квалифицирал като нищожен се свързвали с начина на формиране и изразяване на волята на съда, но нямали отношение към съдържанието на това волеизявление по същество, съответно към съответствието му с материалния закон, към спазването на съдопроизводствените правила при постановяването му и към неговата обоснованост. Независимо от принципното разрешение на въпроса съставът на Софийски градски съд, намирал за необходимо да посочи, че наведеното от И. Г. К. нарушение на правилото на чл. 80 от ГПК (отм.) не е налице. За да стигне до този извод въззивният съд съобразявал, че съгласно нормата на чл. 242, ал. 2 от ГПК (отм.) молбата за издаване на изпълнителен лист в случаите на чл. 237, б. „е“-б. „з“ от ГПК (отм.) и б. „м“ се подавала до районния съд по местожителството на длъжника или по местоизпълнението, т. е. съобразно тази специална норма, приложима в производството по издаване на изпълнителен лист, компетентността на съда не била обусловена от размера на вземането по несъдебното изпълнително основание. В този смисъл общата разпоредба на чл. 80, ал. 1, б. „б“ от ГПК (отм.), съгласно, която на окръжен съд като първа инстанция били подсъдни искове по граждански и търговски деца с цена на иска над 10 000.00 лева била неприложима в производствата по чл. 237 от ГПК (отм.) Извън предмета на производството бил материалноправния спор между страните за валидността на договора за заем от 2001 година, както и доводите на И. Г. К., че същото вземане било обезпечено и чрез издадени записи на заповед, въз основа на които молителят се бил снабдил с изпълнителни листа за събиране на сумата по договора за заем. Затова релевираните от И. Г. К. доводи относно съществуването на вземането, обективирано в извънсъдебното изпълнително основание, въз основа на което бил издаден изпълнителен лист по чл. 237, б. „ж“ от ГПК (отм.) трябвало да се преценяват като неотносими по иска с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК. В този смисъл като не бил допуснал нарушение на съдопроизводствените правила като не се бил произнесъл по тези доводи. С изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК И. Г. К. е поискал решението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това дали постановеното по делото решение постановено при липса на родова подсъдност е недопустимо и подлежи на обезсилване; следва ли да бъде приложена общата норма на чл. 80, ал. 1, б. „б“ от ГПК (отм.) ако е образувано производство по чл. 237 от ГПК (отм.) и кой съд следва да разгледа делото-районен или окръжен и за това компетентен ли е районният съд да разгледа дело с цена на исковата молба над 10 000.00 лева в хипотезата на чл. 242, ал. 2 от ГПК (отм.) или делото трябва да бъде прекратено и изпратено по подсъдност на окръжен съд, съгласно нормата на чл. 80, ал. 1, б. „б“ от ГПК (отм.). Изложени са съображения, че решението на Софийски градски съд е постановено в противоречие с решение № 908/02.10.2008 година, постановено по гр. д. № 6108/2007 година и решение № 667/04.10.2009 година, постановено по гр. д. № 402/2008 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Горепосочените въпроси са съществени, но не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил установената практика, че съдебните решения са нищожни в случаите на постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, включително и при тълкуване. Нищожно и е решение на съда, което е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. При това нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. Както е посочено и в двете цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК решения на ВКС правилата за определяне на родовата и местната подсъдност са от значение не за валидността на съдебното решение, а за неговата допустимост. Недопустимостта на решенето, като негов порок, е различна от нищожността му. В случай, че недопустимото решение бъде потвърдено по реда на инстанционния контрол или не бъде обжалвано то влиза в сила като поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимото решение нищожното такова не може да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците водещи до нищожност на решението са различни от тези водещи до неговата недопустимост и последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Така поставените от И. Г. К. въпроси са такива свързани с родовата подсъдност и последиците от неспазването й, поради което се отнасят до евентуалната недопустимост на постановения в съответното производство съдебен акт. Поради това те не подлежат на разглеждане в производството по чл. 270, ал. 2 от ГПК и не могат да обосноват нищожност на оспорвания в него съдебен акт. Основавайки се на това съставът на Софийски градски съд е посочил, че наведените от И. Г. К. доводи в тази насока не подлежат на разглеждане и същите не са обусловили решението му. Все пак въззивният съд е разгледал тези доводи, като допълнение към основните си доводи за неоснователност на предявения иск,, като даденото от него разрешение на въпроса за подсъдността е съобразено с установената съдебна практика. Съгласно разпоредбата на чл. 242, ал. 1 от ГПК (отм.) молбата за издаване на изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание в случаите по чл. 237, букви „е“ до „з“ и б. „м“ се подава до районния съд по местожителството на длъжника или местоизпълнението. Разпоредбата не прави разлика между различните по степен съдилища с оглед на цената на заявеното с молбата за издаване на изпълнителен лист вземане. Затова районният съд е компетентен да се произнесе по молбата, независимо от размера на вземането-дали същото е до 10 000.00 лева или е над 10 000.00 лева. Касае се до специално правило за определяне на подсъдността (както родова, така и местна), което изключва приложението на общото правило на чл. 80, ал. 1 от ГПК (отм.). Приложението на последната е от значение за евентуалните последващи искови производства по чл. 252 или по чл. 254 от ГПК (отм.), но не и за производството по издаването на изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание. Предвид на това поставените от в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Г. К. е поискал обжалваното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Това се основава на твърденията за очевидна несправедливост на решението, защото вземането на ответника Т. Я. К. било обезпечено и чрез запис на заповед, въз основа на която той се бил снабдил с изпълнителен лист за събиране на сумата по договора за заем. Наред с това Софийски градски съд не се бил съобразил с релевираните от И. Г. К. доводи относно съществуването на вземането, обективирано в извънсъдебното изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист по чл. 237, б. „ж“ от ГПК (отм.), като счел, че те са неотносими в производството по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Посочените доводи не могат да доведат до допускане на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Твърденията на И. Г. К. не могат да обосноват нищожност на оспорваното определение за издаване на изпълнителен лист, а са относими към евентуално последвалите издаването му искови производства по чл. 252 или чл. 254 от ГПК (отм.), поради което въз основа на тях не може да се преценява правилността на постановеното по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК въззивно решение. Освен това поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационните жалби за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4797/28.06.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, постановено по гр. д. № 10 040/2018 година, по подадената срещу него от И. Г. К., касационна жалба с вх. № 100 243/07.08.2019 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение