Определение № 50242 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2825/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Р. срещу въззивно решение от 09.05.2022 г. по в. гр. д. № 9419/2020 г. на Софийски градски съд /СГС/, с което е отменено решение № 557291 от 10.12.2018 г. по гр. д. № 29591/2018 г. на Софийски районен съд и вместо него е постановено ново решение, с което е признато за установено в отношенията между ищците: П. Г. Б., конституиран в хода на въззивното производство, на основание чл. 227 ГПК, на мястото на починалата ищца Б. П. И., и А. П. И., в качеството им на дарители, и ответника Н. Д. Р., в качеството му на надарен, че сключеният на 24.02.2004 г. договор за дарение на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № ......, том ......, peг. № ....., нот. дело № .............., от .............. г., на нотариус А. П., с рег. №............... от РНК, с предмет - 33/768 идеални части от следните недвижими имоти: дворно място, имот с идентификатор .................., находящо се в [населено място], [улица] находящите се в построената в него жилищна сграда: апартамент № 5 /имот с идентификатор .................../, на втория етаж, със застроена площ от 61. 82 кв. м., заедно с мазе № 6, с площ 7. 77 кв. м., заедно с прилежащите 4. 34% идеални части от общите части на сградата и 10. 95% идеални части от дворното място; апартамент № 6 /имот с идентификатор.........................../, на втория етаж, със застроена площ от 99. 87 кв. м., заедно с мазе № 5 с площ 7. 16 кв. м., заедно с прилежащите 6. 71% идеални части от общите части на сградата и 16. 83% идеални части от дворното място; гараж № 6 /имот с идентификатор .............................../, със застроена площ от 16. 11 кв. м., заедно с 1. 05% от общите части на сградата и 2. 53% от идеалните части на дворното място; гараж № 7 /имот с идентификатор ........................./, със застроена площ от 17. 49 кв. м., заедно с 1. 14% от общите части на сградата и 2. 75% от идеалните части на дворното място; апартамент № 9 /имот с идентификатор .............................../, на третия етаж, със застроена площ от 99. 87 кв. м., заедно с мазе № 4, с площ 6. 06 кв. м., заедно с прилежащите 6. 69% идеални части от общите части на сградата и 16. 67% идеални части от дворното място; апартамент № 8 /имот с идентификатор .........................../, на третия етаж, със застроена площ от 61. 82 кв. м., заедно с мазе № 3, с площ 5. 30 кв. м., заедно с прилежащите 4. 30% идеални части от общите части на сградата и 10. 55% идеални части от дворното място; апартамент № 13 /имот с идентификатор .............................../, на четвъртия етаж, със застроена площ от 36. 50 кв. м., заедно с прилежащите 2. 38% идеални части от общите части на сградата и 5. 74% идеални части от дворното място, и магазин № 3 /имот с идентификатор ............................/, със застроена площ от 30. 98 кв. м., заедно с прилежащите 2. 02% идеални части от общите части на сградата и 4. 87% идеални части от дворното място, е нищожен като привиден, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Касаторът - ответник поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви по всички възражения на ответника, вкл. по това, че според него липсва предявен иск с правно основание чл. 17 ЗЗД. Поддържа също, че при преценката на приетите доказателства са нарушени научните, логическите и опитни правила, при което са изведени необосновани фактически и правни изводи за наличието на привидно дарение, прикриващо непозволен от императивна правна норма /чл. 23, ал. 2 ЗА /отм.// договор за заплащане на адвокатско възнаграждение. Твърди, че СГС не е съобразил обстоятелството, че договорът за дарение е сключен между страните след влизане в сила на решението по ревандикационния иск, по който ответникът е осъществявал процесуално представителство спрямо ищците, а нормата на чл. 23, ал. 2 ЗА /отм./ има предвид само предстоящи или висящи, но не и приключили дела. Поддържа и, че решаващият съд не е взел предвид, че платените адвокатски хонорари по договорите за правна помощ в исковия процес за ревандикация на имотите – предмет на атакуваното дарение, не са занижени, съотнесени с минималните размери, предвидени в действащите тогава норми на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т.е. предоставената правна услуга по исковете по чл. 108 ЗС е била изцяло заплатена от ищците. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен, с присъждане на сторените съдебно – деловодни разноски по делото. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. „Може ли въззивният съд да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи съображения защо една част не възприема?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“; 3. „Може ли въззивният съд, ако за отделни факти се разминават свидетелските показания, да приеме, че този факт не съществува и длъжен ли е да прецени способността на всички свидетели обективно и точно да възприемат фактите, да съхранят впечатленията си и да ги изложат добросъвестно пред съда и следва ли да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е възприел съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, както и съпричастността на свидетеля с тези правоотношения?“; 4. „Когато по делото са събрани противоречиви свидетелски показания, трябва ли съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическото положение, да посочи върху кои доказателства основава приетото от фактическа и правна страна?“; 5. „Следва ли да се обори и по какъв начин заявеното пред нотариуса дарствено намерение?“; 6. „Може ли дарителят, заявил пред нотариуса дарствено намерение, да твърди след това нищожност на същото, поради наличие на прикрита сделка в противоречие на събраните по делото доказателства и не представлява ли това в случая злоупотреба с права, срещу която надареният не може да се защити? Следва ли да се разчита само на добросъвестността на дарителя и да се дава вяра на неговите твърдения, въпреки, че не е оборено дарственото изявление в нотариалния акт?“; 7. „Може ли да се уважат исковете само поради твърдение от страна на ищците, че то е било извършено от тях с цел заплащане за извършената от него правна защита по делата, без той да е уведомен и да знае за това и въпреки наличието на договори и заплащане на всяко действие по защитата?“; 8. „Следвало ли е след влизане в сила на решението по иска по чл.108 ЗС, надареният да откаже да му бъде дарен част от имота, за който е проведена защитата при положение, че за всички производства до този момент е договорил заплащане в пари и е получил парично възнаграждение и при манифестирано желание на собствениците да му дарят част от него и че инстанционната защита е била вече приключила, под страх от нищожност на дарението?“; 9. „Рефлектират ли мотивите и подбудите на дарителите, част от които са останали скрити за надарения, до степен водеща до нищожност на дарението?“; 10. „След влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС и изповядване на дарението, и възникване на съсобственост между страните по делото, следва ли, ако единият от съсобствениците е адвокат да не може да поеме защитата на останалите за последващите извънинстанционни производства, за които също за всяко от тях са заплащани хонорари, под страх от нищожност на вече извършеното дарение?“; 11. „Може ли да се приеме, че е налице нищожност за осъществена и заплатена вече защита, като се придаде обратно действие, поради извършеното на 24.02.2004 г. дарение, след като решението по иска по чл. 108 ЗС е влязло в законна сила?“; 12. „При направено в срок и доказано възражение, че част от имотите - предмет на иска за прогласяване нищожността на дарението, вече не са в патримониума на страните по делото, а в този на трети добросъвестни лица, следва ли съдът да уважи иска и за тях, ако счете, че същият е основателен и какви са последиците за страните и третите лица или следва да прекрати производството в тази част като недопустимо или да отхвърли исковете като неоснователни?“, и 13. „Не следва ли да има писмен договор, с който да са уредени отношенията между страните, ако ищците твърдят за заплащане на адвокатските услуги с имот, и при липса на такъв и само твърдения на ищците, може ли да се опровергае заявеното от тях дарствено намерение в нотариалния акт, който го удостоверява?“. Касаторът – ответник се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, мотивирани с доводи, че въззивният съд се произнесъл по непредявено искане, като не е обсъдил направеното възражение за отсъствие на предявен иск по чл. 17 ЗЗД. Не е обективирал и мотиви по направените възражения за недопустимост и неоснователност на предявения иск поради обстоятелството, че част от процесните имоти не са се намирали в патримониума на страните по делото към датата на предявяване на иска. Ответниците по касационната жалба – П. Г. Б. и А. П. И. подават отговор на същата, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират сторените в настоящото касационно производство съдебно –деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Не са налице обаче релевираните от касатора основания за допускане на искания касационен контрол. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е съобразил, че производството пред него е образувано след като с решение № 99 от 01.09.2020 г. по гр. д. № 4688/2019 г. на ВКС, IV г. о. е отменено въззивно решение № 6227 от 23.08.2019 г. по гр. д. № 2082/2019 г. на СГС, по същото дело, и последното е върнато за ново разглеждане с дадени указания относно правната квалификация на предявения иск, като е посочено, че е предявен само един иск и той е за нищожност на процесното дарение поради неговата привидност, прикриваща непозволен от императивна правна норма /чл. 23, ал. 2 ЗА /отм. ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г.// договор за уговорено възнаграждение за процесуално представителство от адвокат, т.е. правното основание на иска е чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. СГС е приел за безспорно в процеса, че ответникът в качеството си на адвокат е бил процесуален представител на ищците в производството по гр. д. № 5716/1995 г. на Софийски районен съд по предявени искове с правно основание чл. 108 ЗС, имащи за предмет недвижимите имоти – предмет на договора за дарение, чиято нищожност се претендира. С влязло в сила решение от 13.06.2003 г., ревандикационните искове са били уважени за 16.5/96 (132/768) ид.ч. от имотите. Намерил е за установено, че ищците са заплатили на Н. Д. Р. адвокатски хонорар и за двете инстанции по приключилото дело в размер на сумата от 10 000 лв. за първоинстанционното производство съгласно договор за правна помощ от 31.03.1995 г. и сумата от 18 000 лв. за въззивното такова съгласно договор за правна помощ от 18.06.1998 г.. Констатирал е, че в договора за правна помощ от 29.05.1997 г., касаещ пак първоинстанционното дело, липсва отбелязване, че договорената сума от 160 000 лв. е реално заплатена, както това е сторено в другите два договора. Съобразил е, че в отговора на исковата молба ответникът изрично е посочил, че в знак на добра воля е решил да помогне на ищците, като ги защитава по воденото от тях дело срещу адвокатско възнаграждение в размер много по-нисък от дължимия съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е взел предвид приетата по делото, представена от ответника-касатор писмена бележка със следния текст: „В зависимост от това, което получим, имате 1 жилище там!“. От обясненията на ищцата Б. П. И. пред първоинстанционния съд е счел за установено, че тя е била съставена от нея през 1994 г. във връзка със съществуваща между страните по настоящия спор уговорка, в случай на положителен резултат по предявените ревандикационни искове, да прехвърлят на адвоката едно от жилищата, предмет на делото, по което ответникът е бил техен процесуален представител, в случай, че на ищците не достигнат парични средства за заплащане на адвокатското възнаграждение. Ответникът, в изпълнение на указания на въззивния съд за разпределение на доказателствената тежест по настоящия иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, в становище от 23.11.2020 г., изрично е заявил, че ще се ползва както от горепосочената писмена бележка, така и от обясненията на ищцата Б. И.. Въз основа на тези две доказателствени средства, СГС е приел за установено наличието на съгласие на ищците, формирано преди предявяване на ревандикационните искове, да прехвърлят на ответника имоти, претендирани с иска по чл. 108 ЗС, като прикрият плащане на част от дължимото му адвокатско възнаграждение. Намерил е за установено и, че след влизане в сила на решението по исковете по чл. 108 ЗС, с договор за дарение от 24.02.2004 г., Б. П. И. и А. П. И. са прехвърлили собствените си 33/768 ид.ч. от имотите, предмет на влязлото в сила горепосочено решение, на адвокат Н. Д. Р.. Въз основа на гореописаната фактическа обстановка, въззивният съд е заключил, че процесният договор за дарение е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, тъй като прикрива такъв за правна помощ, сключен през 1994 г. между страните относно заплащане на дължимо възнаграждение за процесуално представителство в производствата по гр. д. № 5716/1995 г. на Софийски районен съд и по в. гр. д. № 2898/1998 г. на Софийски градски съд по горепосочените ревандикационни искове, чрез прехвърляне на вещни права, предмет на воденото дело, което противоречи на приложимата към 1994 г. разпоредба на чл. 23, ал. 2 ЗА /отм. ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г./. Посочил е, че в отговора на исковата молба ответникът изрично твърди, че в знак на добра воля е решил да помогне на ищците, като ги защитава по воденото от тях дело срещу адвокатско възнаграждение в размер много по-нисък от дължимия съгласно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, действала към момента на сключване на процесните договори за правна помощ, което обстоятелство относно сравнително ниския размер на заплатеното адвокатско възнаграждение не се оспорва от ищците. Именно от волеизявлението на ответника, обективирано в договор за правна помощ от 31.03.1995 г., договор за правна помощ от 29.05.1997 г., както и в договор за правна помощ от 18.06.1998 г., с което същият се е съгласил да представлява ищците в производството по исковете по чл. 108 ЗС, макар и срещу значително по-ниско по размер адвокатско възнаграждение, както сам твърди, е извлякъл неговото съгласие да сключи преди завеждане на делото договор за правна помощ по иска по чл. 108 ЗС с ищците, като една част от дължимото му възнаграждение бъде реално заплатена с парични средства, както се установява от договорите за правна помощ от 31.03.1995 г. и от 18.06.1998 г., а за останалата по-голяма част от същото възнаграждение да му бъде прехвърлено безвъзмездно правото на собственост върху съответна ид. част от имотите, предмет на същото дело. Изводът, че само една част от дължимото адвокатско възнаграждение е получена реално в пари се потвърждава, според СГС, и от договор за правна помощ от 29.05.1997 г. за производството по гр. д. № 5716/1995 г. на СРС, в който е посочено, че е дължима сумата от 160 000 лв. като доплащане за предоставената правна помощ, но липсва отбелязване, че същата сума е внесена, тоест, че е реално заплатена на ответника, както това е сторено в двата договора за правна помощ от 31.03.1995 г. и от 18.06.1998 г.. От гореизложеното в неговата съвкупност е извел съгласието и на двете страни по делото да прикрият плащане по договор за правна помощ чрез дарение на ид. части от имотите – предмет на исковете по чл. 108 ЗС. Посочил е, че така в сравнително кратък период от няколко месеца след влизането в сила на 13.06.2003 г. на решението по чл. 108 ЗС, общото съгласие на страните по делото е реализирано, като ответникът е надарен на 24.02.2004 г. с идеална част от всички имоти, присъдени на ищците по гр. д. № 5716/1995 г. на СРС. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за това, че процесният договор за дарение е сключен след влизане в сила на решението по гр. д. № 5716/1995 г. на Софийски районен съд по ревандикационните искове, както и че след приключването на производството по последното, ответникът е представлявал ищците по други дела във връзка с процесните недвижими имоти срещу съответно възнаграждение, което ищците са му заплатили, поради което процесното дарение не представлява възнаграждение за предоставени адвокатски услуги. Посочил е, че страните са уговорили резултативно възнаграждение за адвоката - ответник като част от насрещната престация срещу предоставените от него адвокатски услуги, при условие, че на ищците бъдат присъдени чрез ревандикиране процесните имоти, което се изразява в тяхното безвъзмездно прехвърляне след приключване на делото, като това обстоятелство не се променя от факта, че ищците са заплащали на адв. Р. възнаграждение за процесуално представителство и в други производства, функционално свързани с делата по ревандикационните искове. За неоснователно е намерил и наведеното от ответника възражение за това, че процесните имоти отдавна не са в патримониума на ищците, тъй като е счел, че това обстоятелство не е включено в предмета на спора по иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. В заключение, СГС е обобщил, че обстоятелствата, че декларацията /писмената бележка/ на ищцата И., с която е поела задължение за плащане на адвокатски хонорар чрез прехвърляне на права върху имоти, предмет на правен спор, се е намирала в държане на ответника, от който е представена и съответно приета в първоинстанционното производство; това, че същата декларация е изготвена преди подписване на договор за правна помощ, както и че ищците са изпитвали финансови затруднения при завеждане на делото и по време на неговото водене, което обстоятелство не се оспорва от ответника, а и се установява от обясненията на ищцата и от показанията на свидетелката Я., в съвкупност водят до извод, че страните по делото са прикрили чрез процесния договор за дарение договор за правна помощ, който също е нищожен като противоречащ на приложимата към 1994 г. разпоредба на чл. 23, ал. 2 ЗА /отм., ДВ, бр. 55 от 25.06.2004 г./, която забранява на адвоката лично или чрез подставено лице да сключва сделки със своя доверител за придобиване на вещи и права, предмет на делото. При горепосочените решаващи правни съображения, въззивният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. По основанията за допускане на касационно обжалване: Първите четири процесуалноправни въпроси на жалбоподателя удовлетворяват изискването за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях не са осъществени наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По тези въпроси е формирана задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС) и константна практика на ВКС по чл. 290 ГПК (№ 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на І г.о., решение № 27/02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ІV г.о. и др.), според които въззивната инстанция като втора решаваща инстанция, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Преценката на всички относими доказателства следва да бъде извършена след съвкупен анализ на същите, при отчитане на взаимната им връзка, като при разноречиви свидетелски показания, съдът дължи излагане на мотиви защо кредитира едните и защо не кредитира другите. Въззивният съд е съобразил изцяло горепосочената практика на ВКС. Той е обсъдил всички приети по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, изграждайки решаващия си фактически и правен извод за привидността на процесния договор за дарение върху представената от ответника, държана от него, писмена бележка за постигнато съгласие за заплащане на по-голяма част от договореното адвокатско възнаграждение по ревандикационните искове на ищците чрез прехвърляне на право на собственост върху част от недвижимите имоти – предмет на тези искове; обясненията на ищцата И., дадени пред първоинстанционния съд по реда на чл. 176 ГПК; обстоятелството, че реално заплатеният адвокатски хонорар на ответника за процесуалното му представителство по исковете по чл. 108 ЗС е несъответен /занижен/ спрямо предоставената правна услуга и установените минимуми в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и неоспореният от адв. Р. факт, че ищците са имали финансови затруднения да заплатят полагащия му се, съответен на извършената работа, хонорар. По този начин, решаващият съд е изследват всички относими доказателства, които като доказателствена съвкупност, налагат извод за осъществена обективна относителна симулация. Свидетелските показания, вкл. ангажираните от ответника, е обсъдил, кредитирайки всички тях, само и единствено доколкото съответстват на горепосочените писмени доказателства и фактите, по които страните не спорят. В този смисъл от една страна въззивният не е изключвал като недостоверни някои от гласните доказателства по делото, за да дължи обосновка защо прави това, а от друга страна свидетелските показания не са съобразявани при извършената преценка за наличие на привидно съгласие по процесното дарение, извършена само въз основа на писмените доказателства и павнорелевантните факти, по които страните не спорят. СГС е отговорил на всички доводи и оплаквания на ответника – въззивник, излагайки свои собствени мотиви по възраженията за липса на симулативност на процесното дарение поради това, че същото е извършено след влизане в сила на съдебното решение по ревандикационните искове, както и поради това, че ответникът е представлявал ищците и по други дела във връзка с процесните имоти, при което дарението нe би могло да съставлява възнаграждение за предоставени адвокатски услуги. Посочил е, че е ирелевантно кога е изпълнено поетото задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение в нарушение на чл. 23, ал. 2 ЗА /отм./, тъй като няма пречка това да е станало и след влизане в сила на решението по делото, по което е осъществявано процесуалното представителство. По отношение на процесуалното представителство по други дела, освен че е счел, че тези други дела са функционално свързани с исковете по чл. 108 ЗС, е потвърдил решаващият си извод за относителна симулация с прикрита нищожна сделка, изведен от представената от ответника бележка, съдържаща волеизявление на ищцата И. за поемане на задължение за плащане на адвокатски хонорар чрез прехвърляне на права върху имот, предмет на спор по чл. 108 ЗС, както и от значително по - ниския размер на договореното адвокатско възнаграждение в договорите за правна помощ и от липсата на отбелязване върху договора от 29.05.1997 г., че договорената сума от 160 000 лв. е реално заплатена. Въззивният съд е обсъдил и довода на касатора, че процесните недвижими имоти към момента на подаване на исковата молба не са в патримониума на страните, приемайки го за неотносим към предмета на спора по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Поради съобразяването на въззивното решение с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване в този смисъл. По същата причина и доколкото формираната съдебна практика не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване не е осъществено и другото наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпроси пети, шести и тринадесети, касаещи начина по който следва да бъде доказана липсата на дарствено намерение у дарителите, не са от значение за изхода на конкретния спор, доколкото стоят извън предмета на същия. Както правилно е посочил въззивният съд, за основателността на иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД е необходимо доказването на сключен договор, както и обстоятелството, че същият прикрива друг договор и неговото съдържание. Поради това, въззивният съд не е формирал мотиви по горепосочените въпроси като стоящи извън предмета на доказване по делото. Какъвто и отговор да бъде даден по тях, той не би променил крайния изход на спора по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, поради което спрямо тях не е налице общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационния контрол. Седмият поставен въпрос също не е обуславящ за изхода на конкретното дело, тъй като не се установява описаната от касатора в него хипотеза. Въззивният съд не е основал своето решение на твърдения на ищците за симулативен характер на сключения договор за дарение, а на съвкупна преценка на приетите по делото доказателства, въз основа на която е формирал решаващите си правни изводи за привидния характер на процесното дарение, като прикриващо договор за правна помощ, последният също нищожен. Поради това и той не е в състояние да обоснове допускане на касационен контрол. Осми и девети въпроси не притежават характеристиките на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като са неотносими към предмета на спора по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Освен това те не се отнасят до приложението на отделна хипотеза, очертана в определена правна норма и не съдържат питане какво следва или не следва да направи съда в посочената хипотеза. Въззивният съд не се е занимавал с това, какво е следвало да е дължимото от ответника поведение, за да избегне атакуването на договора за дарение като симулативен, тъй като има правомощието да разреши конкретен правен спор, а не да дава правни консултации на страните как да избегнат неблагоприятен за тях извънпроцесуален правен резултат. Въпросът за значението на мотивите и подбудите на дарителите за действителността на дарението, респективно доколко те могат до обусловят неговата нищожност, също е извън предмета на конкретния спор по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Гореизложеното досежно осми и девети въпроси се отнася и до поставения десети въпрос от касатора. Въззивният съд не е вземал отношение по въпрос ако един от съсобствениците е адвокат дали може или не той да поеме защитата на останалите съсобственици по други производства, по които му е заплащан адвокатски хонорар, тъй като отново такъв въпрос е извън предмета на делото. Единадесети въпрос касае конкретната преценка на правнорелевантните факти по делото, установени с приетите конкретни доказателства, поради което съставлява оплакване за неправилност на атакуваното решение, което не може да бъде проверявано в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби. Следователно той също не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване. Дванадесетият въпрос на касатора няма обуславящо значение за изхода на конкретния правен спор. Това е така, защото е ирелевантно за спор по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД обстоятелството чия собственост са станали имотите - предмет на прогласения за недействителен договор за дарение. Предявеният иск има облигационен, а не вещен характер, поради което принадлежността на правото на собственост спрямо тези имоти към момента на предявяването му или към момента на приключване на съдебното дирене, е без значение както за допустимостта, така и за основателността на иска. Отсъствието на общото основание за допускане на касационния контрол е достатъчно, за да не бъде той допускан, без да е нужно касационният съд да обсъжда наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение. Същите са мотивирани с доводите, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като в петитума и обстоятелствената част на исковата молба няма направено искане за признаване на процесния договор за нищожен като привиден. Навежда още, че предявеният иск е недопустим и неоснователен, доколкото процесните имоти, предмет на атакувания договора за дарение, не се намират в патримониума на ищците към момента на предявяване на иска. Горепосочените оплаквания не са в състояние да обосноват нито вероятна нищожност, нито вероятна недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл в надлежен състав, обективирал е вътрешното си убеждение в писмения текст на съдебното решение и се е произнесъл по единствения предявен иск в исковия процес с правно чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, в съответствие с дадените му задължителни указания в отменителното решение на ВКС по чл. 294, ал. 1 ГПК. Поради това атакуваното решение не е вероятно нищожно или вероятно недопустимо. Не е осъществена и наведената очевидна неправилност на въззивния акт. Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок във въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива квалифицирани състави на неправилност на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Горепосочените пороци нито са обосновани от касатора, нито се установяват от настоящата инстанция. При този изход на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в тежест на касатора - ответник следва да бъдат възложени сторените от ищците разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2 000 лв.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение