Определение № 214 от 23.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1934/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от [община] чрез адв. З. З. срещу въззивното решение № 106/05.06.2025г. по в.гр.д. № 125/2025г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 420/29.10.2024 г., постановено по гр.д. № 814/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. С него е признато за установено по иска по чл. 422 ГПК, предявен от НАП срещу [община], че Държавата има изискуемо вземане в размер на 249 500,51 евро (с левова равностойност 487 980,58 лева), от които 213 234,53 евро, представляващи част от главницата на задължението по договор № BG2005/017-454.03.03.02-15, сключен между Министерство на регионалното развитие (МРРБ) и [община], съгласно Акт №20/15.04.2013 г. за установяване на частно държавно вземане, и сумата от 36 265, 98 евро - лихва за забава, начислена за периода от 04.04.2017г. до 12.04.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 1115/2023г. на PC - Хасково и изпълнителен лист. Касаторът поддържа, че са налице предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК касационни основания за неправилност на обжалваното решение, като същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на подробни мотиви, нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател изтъква, че въззивният съд по възражението на [община] за изтекла погасителна давност е посочил само, че имало признание на задължението, поради което давността била прекъсвана, но не се е мотивирал защо приема този факт. Касаторът твърди и нарушение на материалния закон, тъй като счита, че процесният договор, макар и сключен преди приемане на специалния закон, е вид административен договор съгласно легалната дефиниция по параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление, поради което по отношение на процесното вземане е приложима абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК, която е изтекла. По изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „При направено възражение на основание чл. 111, б.“в“ ЗЗД за изтекла давност по отношение на част от претендираната законна лихва в хипотезата на признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, обективирано в различни изявления през различни периоди от време, длъжна ли е била въззивната инстанция да изследва всяко отделно изявление на длъжника с оглед погасяването по давност на вземанията за лихви през различните периоди?“, по който касаторът твърди произнасяне от въззивния съд в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №60301/17.01.2022г. по гр.д. №479/2021г. на ВКС, 4 г.о., решение № 242/22.04.2022г. по гр.д. №774/2023г. на ВКС, 3 г.о.; 2. „Какъв е давностният срок за погасяване на вземане, произтичащо от наложена финансова корекция по отношение на неправомерно получените или неправомерно усвоените средства през 2008г. и 2009г. по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, оперативни програми или други фондове на Европейския съюз с оглед неговия характер / публичен или частен/?“, по който се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – Национална агенция за приходите / НАП/ оспорва жалбата чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Г. по съображения, изложени в писмен отговор от 04.09.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба – Министерство на регионалното развитие и благоустройството чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, конституиран като съищец в производството с определение № 1242/04.12.2023 г. на основание чл.26, ал. 4 ГПК, оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – юриск. С. по съображения, изложени подробно в писмен отговор от 09.09.2025г. и претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сключен договор за безвъзмездна помощ - външни дейности на Европейската общност с идентификационен номер на договор за грант № В02005/017-454.03.03.02-15 от 30.11.2007 г., между Министерството на регионалното развитие и благоустройството в качеството на договарящ по програма ФАР като възложител, и [община] като бенефициент. Съдът е счел, че страните са се споразумели за финансиране на проект „Трансграничен еко туристически център в [община]“ на обща стойност 303 366,20 евро, с уговорено авансово плащане и срок за изпълнение 12 месеца. Изтъкнал е, че в изпълнение на договора [община] е издала фактура № [ЕГН]/02.06.2008 г. за сумата, подлежаща на авансово плащане, в размер на 218 423,66 евро, или 427 199,55 лв., която не се спори, че е заплатена. Апелативният съд е приел, че при извършена проверка за изпълнението на договора с доклад от 05.11.2009 г. на МРРБ – Дирекция „ИА – програма ФАР“ са констатирани нарушения, за което ответната община е била уведомена с писмо изх. № 99- 00-2-1106/30.10.2009 г., като са й дадени указания за възстановяване на полученото авансово плащане в размер на 218 423,66 евро. Въззивният съд е посочил, че е извършена финансова инспекция от АДФИ, резултатите от която са изложени в доклад № ФИ4ХС/02.02.2010г., съобщени на ответника с писмо изх. № ФИ4ХЦ-0001/23.02.2010 г., като в него са дадени указания до общината да възстанови от бюджета си преведеното авансово плащане от МРРБ в размер на 218 423,66 евро. Въззивният съд е отчел, че с акт № 20/15.04.2013 г. за установяване на частно държавно вземане, издаден от заместник изпълнителния директор на НАП, е констатирано, че към 11.04.2013 г. задължението на [община] е в общ размер на 251 660,46 евро, с левова равностойност 492 205,077 лв., от които 218 423,66 евро - главница и 33 236,80 евро - наказателна лихва за периода 17.12.2009 г. - 11.04.2013 г., ведно с лихва върху главницата в размер, определен от Европейската централна банка върху основните й трансакции за рефинансиране в евро плюс 3,5 процентни пункта, считано от 11.04.2013 г. до окончателното й изплащане. Актът е връчен на [община] на 22.05.2013 г. Въззивният съд е установил, че с писмо изх. № С-2943/01.08.2018 г. [община] е уведомила НАП, че по предложен от предишното ръководство план за погасяване на задължението в писмо от 12.02.2014 г., е извършила частични плащания, но е в затруднено финансово състояние, за което е открита процедура по финансово оздравяване, като ще погаси задължението си по Акт № 20/15.04.2013 г. по процесния грантов договор. Изложил е, че в писмо от 19.06.2020 г. от [община] е посочено, че не оспорва задължението си във връзка с договор № В02005/017-454.03.03.02-15 от 30.11.2007г., но поради сериозната си задлъжнялост, е в невъзможност да го обслужва, като е предвидила в бюджета си за втората половина на 2020г. да изплаща по 1 000 лв. на месец, което е предложила като начин на изпълнение. Апелативният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 162 ДОПК / в редакцията с ДВ бр. 86/2006 г./, държавните и общинските вземания са публични и частни, като публични са тези, посочени изрично в ал. 2, т. 1 – т. 8, а всички останали такива са частни държавни вземания /ал. 4/. Счел е, че не е предвидено, че са публични държавни вземания неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, оперативните програми или други фондове на Европейския съюз, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват не въз основа на административен акт, а по договор. Апелативният съд е приел, че договор № В02005/017-454.03.03.02-15/30.11.2007 г. за безвъзмездно финансиране на проект в [община] е сключен след изпълнение на сложен фактически състав, включващ административни и гражданскоправни елементи, но за разлика от административния договор по чл. 24, ал. 1 ЗУСЕСИФ, в сила от 25.12.2015г., проверката на който се възлага на административните съдилища, сключените преди влизане в сила на този закон договори подлежат на контрол от общите съдилища по реда на ГПК. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че вземанията са установени с акт № 20/15.04.2013 г. за установяване на частно държавно вземане, който не е бил обжалван от [община] и въз основа на този акт НАП се е снабдила двукратно с изпълнителни листове за част от вземанията въз основа на заповеди за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 2810/2013 г. и по ч.гр.д. № 2648/2015г., двете по описа на Районен съд – Хасково, по които задълженията са били изпълнени, частично и в изпълнително производство, като е подадено възражение само срещу третата издадена заповед за незабавно изпълнение от Районен съд – Хасково, за вземанията по която е настоящото производство. Апелативният съд е приел, че претендираните вземания имат характер на частни държавни и за тях са приложими разпоредбите на чл. 110 и следващите ЗЗД. Счел е, че за задълженията си за възстановяване на получените авансово суми [община] е била уведомена на 30.10.2009 г., като от този момент задълженията й са станали изискуеми и за тях е започнала да тече погасителна давност /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Въззивният съд е посочил, че с писма от 12.02.2014 г., 01.08.2018 г. и 19.06.2020 г. [община] е признала задълженията, като е заявила, че не може да ги изпълни поради тежкото си икономическо състояние. Изтъкнал е, че с това давността е била прекъсвана по реда на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. Предвид горното е прието за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Съдът е изложил, че размерът на задължението се установява от изслушаната експертиза, като неосчетоводяването на акта за установяване на вземанията от общината е ирелевантно. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен от касатора въпрос е свързан с тезата му, че въззивният съд не бил обсъждал поотделно всяко изявление на длъжника за признаване на вземанията с отделните писма, през различни периоди на време с оглед погасяването по давност на вземанията за лихви. Поставеният въпрос не отговоря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, а е свързан с фактическите констатации на съда и правилността на решението. Преценката на отделните факти и събраните доказателства по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Предвид горното отговорът на въпроса е фактологично обусловен и същият не може да е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Наред с горното въпросът не е съответен на данните по делото, тъй като макар и при извеждане на правните си изводи въззивният съд да е обсъдил общо писмата за признаване на вземанията по процесния договор, той е коментирал същите като съдържание поотделно при излагане на фактическата обстановка по делото. Вторият поставен от касатора въпрос е свързан с несподеленото от апелативния съд становище, че вземанията, предмет на производството, са с публичен характер и по отношение на същите е приложима абсолютната погасителна давност по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Въпросът е обусловил изводите на въззивния съд, поради което удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, сочено от касатора. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК формулираният правен въпрос следва е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не релевира такива доводи, като в изложението му липсват твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. По въпроса относно характера на вземанията е налице съдебна практика по приложението на относимите норми, които са ясни и не е налице непълнота. В разпоредбата на чл.75, ал. 2 ЗУСЕСИФ е предвидено, че след окончателно плащане на проект неизвършените финансови корекции са публично вземане съгласно чл.162, ал.2, т.8 ДОПК. Според посочената разпоредба от ДОПК, публични са вземанията за недължимо платените и надплатените суми, както и за неправомерно получените или неправомерно усвоените средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, оперативните програми, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, Инструмента Ш. и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на административен акт. Вземанията на държавата и общините, извън посочените в чл.162, ал.2 ДОПК, са частни – чл.162, ал.4 ДОПК. Когато по сключен договор относно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, свързана с европейските структурни и инвестиционни фондове, е наложена финансова корекция преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ, не намира приложение чл.75, ал.2 ЗУСЕСИФ, тъй като не е налице неизвършена финансова корекция към момента на влизане в сила на ЗУСЕСИФ - 25.12.2015г. и сумите не са дължими въз основа на административен акт. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в определение № 510/ 29.07.2019 г. по ч. т. д. № 2198 /2018г., 2 т.о. на ВКС и др., в което изрично се сочи, че при извършена преди влизане в сила на ЗУСЕСИФ финансова корекция не може да се приеме, че възниква публично вземане. Налице е и формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 112 от 10.09.2012г. по т. д. № 359/2011г. на ВКС, ТК II ТО, решение № 199 от 05.12.2014г. по т.д. № 4500/2013г. на ВКС, ТК, І ТО и решение № 17 от 23.03.2017г. по гр.д. № 50176/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др., според която до приемането на ЗУСЕСИФ предоставянето на безвъзмездна финансова помощ се осъществява чрез сключване на договор след провеждането на административна процедура, т.е. при сложен фактически състав, включващ административноправни и гражданскоправни елементи. Със ЗУСЕСИФ не се променя вида на сключените до влизането му в сила договори за безвъзмездна финансова помощ - граждански договори с административен елемент. Вземанията за финансови корекции в тази хипотеза са възникнали въз основата на договор, поради което приложение намира разпоредбата на чл.3, ал.7, т.6 и ал. 8 ЗНАП. В нея е предвидено, че частни държавни вземания са тези на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти, управляващите органи на оперативни програми и държавните органи, администриращи средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените суми, както и на неправомерно получените или неправомерно усвоени средства по проекти, финансирани от предприсъединителните финансови инструменти, Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, европейските земеделски фондове и Европейския фонд за рибарството, Инструмента Ш. и Преходния финансов инструмент, включително от свързаното с тях национално съфинансиране, които възникват въз основа на договор. Тези вземания се установяват с акт за установяване на частно държавно вземане, който се издава от изпълнителния директор на НАП или оправомощено от него лице. Въз основа на акта за установяване на частно държавно вземане агенцията може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК. Предвид наличието на горепосочената практика, с която въззивният съд се е съобразил, и яснотата на разпоредбите, касаещи характера на процесното вземане, не са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Съгласно практиката на ВКС очевидна неправилност би била налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Касационният жалбоподател сочи нарушение на основни принципи на гражданския процес, обективирани в чл. 7, ал.1 ГПК / служебното начало/ и чл. 10 ГПК / установяване на обективната истина/, във връзка с доводите си за необсъждане поотделно на писмата за признаване на вземанията, но горното изисква обсъждане на конкретните фактически изводи на съда и неговите процесуални действия, което изключва твърдяната очевидна неправилност. Касаторът преповтаря оплакванията, които са посочени в касационната жалба във връзка с поставените въпроси, насочени към оспорване правилността на въззивния акт, но те не могат да обосноват допускането на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро /с левова равностойност 293,37 лв./ на всеки от ответниците. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение