Определение № 484 от 03.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1572/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. К. К., чрез адв. П. Х., против решение № 53/16.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2002/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което след отмяна на решение № 2564/08.07.2024г. по гр.д. № 2791/2022г. на Районен съд - Варна, е отхвърлен искът на И. К. К. срещу М. Х. К. за делба на следния обект: ателие № 11, с идентификатор *, със застроена площ 36,73 кв.м., ведно с 1,6011 % ид.ч. от общите части на сградата, равняващи се на 8,18 кв.м. ид.ч., както и съответния процент ид.ч. от правото на строеж върху поземления имот, разположено на седмия етаж на сграда с идентификатор *, изградена в дворното място с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място].

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните въпроси:

1. Дължи ли съдът произнасяне по всички твърдения на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно? Следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, включително в тяхната съвкупност? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение №35/14.06.1971г. на ОСГК на ВС; решение №31 от 17.02.1999 г. по гр. д. №616/1998 г. на ВКС; решение №43/05.04.2013г. по гр. д. №802/2012г. на ВКС, второ г. о.; решение № 112/02.05.2017г. по гр.д .№ 3356/2016г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 25/23.07.2019г. на ВКС по гр.д. № 2299/2018г.; решение №50/22.05.2019г. на ВКС по гр.д.№1441/2018г., първо г.о.; решение № 411/27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, четвърто г.о.; решение 21/26.02.2021г. по гр.д. № 2029/2020г. на ВКС; решение № 256/07.01.2021 г. по гр.д. № 4293/2019г. на ВКС; решение № 60142/24.11.2021г. по гр. д. № 566/2021г. на ВКС, първо г.о.

2. Поражда ли вещно - транслативен ефект сделка, по която прехвърлителят на вещно право върху недвижим имот не е собственик на имота? Породила ли е вещно-транслативен ефект по отношение на несобственик на терена сделка за възмездно учредяване на право на строеж срещу обезщетение за строителство? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 3/29.11.2012г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС.

3. Ако се установи, че бивш съпруг, учредител и приемател на право на строеж по възмездна сделка, в която участва и другият съпруг, не е собственик на ид.ч. от терена, остава ли бившият съпруг без права върху терена и притежател на съответстващото на правата на едноличния притежател - бивш съпруг право на строеж?

4. Правото на строеж с оглед на личността на участника на сделката ли се учредява или с оглед на притежаваното право на собственост на ид.ч. от терена, което следва, включително и по отношение на титуляра му?

5. Ако с влязло в сила съдебно решение, вписано преди сделката за учредяване на правото на строеж, се установи, че само един от бившите съпрузи е собственик на недвижим имот, придобит с възмездна сделка по време на брака, съответно правото на строеж е учредено и на другия съпруг именно по силата на удостоверените му права с тази сделка, съответно и двамата съпрузи участват в сделката за учредяване на право на строеж, която също е възмездна, с установяването на несъществуване на правата на единия съпруг върху терена, може ли да се приеме, че другият съпруг, като собственик на правата върху терена, е станал и притежател на правото на строеж, което е учредено само с оглед на правата върху терена, не и с оглед на личността на участниците в сделката?

6. Може ли в хипотезата на настоящото дело да възникне и съсобственост върху обект на собственост, ако се установи, че приемателят на правото на строеж не е собственик на всички идеални части от терена, правата върху които са послужили за основание на сделката, а само на част от тях?

От ответника по жалбата М. Х. К., чрез адв. Т. Д., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са бивши съпрузи. С решение № 2573/15.05.2014г. по гр.д. № 10760/2013г. на ВРС е прекратен бракът им, сключен на 07.10.1998г.

Прието е за установено, че с договор за покупко-продажба /НА № 112, н. д. № 601/2003г./ П. Д. Х. е продала на ищеца И. К. К. 1/6 ид.ч. от собствената си 1/2ид.ч. от втори жилищен етаж в масивна сграда, находяща се в [населено място], [улица], № 2, ведно със съответните ид.ч. от таванските помещения в сградата и от общите части на сградата, както и 1/6ид.ч. от собствената си 1/6 ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, цялото от 283 кв.м., представляващо УПИ ***, в кв. 16 по плана на града. Със споразумение от 25.09.2003г. страните по сделката са признали, че договорът за покупко-продажба прикрива дарение.

Въззивният съд е посочил, че с нотариален акт № 24, н. д. № 24/2022г. /раздел I от НА/ на М. К. са продадени от всички съсобственици на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] /вкл. от И. К./ 0.320 кв.м. ид.ч. от имота и е посочено за всеки от съсобствениците на поземления имот на каква ид.ч. е собственик, като за М. К. са 5.18 кв.м. ид.ч., притежавани от нея в индивидуална собственост. Със същия нотариален акт на М. К. е учредено от всички съсобственици на имота /вкл. от И. К./ право на строеж за ателие № 11 на седми етаж на сградата, със застроена площ от 36.73 кв.м.

Позовавайки се на представения акт обр.14, съдът е приел за установено, че сградата в [населено място], [улица] достигнала етап груб строеж на 08.03.2022г. и са възникнали отделните обекти в нея.

С влязло в сила на 12.06.2023г. решение № 332/15.02.2022 г. по гр.д.№ 9453/2021 г. на ВРС е признато за установено по отношение на И. К., че М. К. не е собственик на 1/72ид.ч. от имот с идент. ***, с площ по скица 350 кв.м., а по документа за собственост 283 кв.м., намиращ се в [населено място], [улица]. В това решение е прието, че сделката, обективирана в НА № 112/2003 г. е безвъзмездна. Прието е още, че процесният имот не е придобит от ответницата на оригинерно придобивно основание.

При така приетата за установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявения иск за делба на самостоятелен обект в сграда, изградена до етап „груб строеж“, находяща се в [населено място], [улица], № 2.

Изложени са мотиви, че с договора, обективиран в НА № 24/2022г. на М. К. е учредено от останалите съсобственици на поземлен имот с идент. *** право на строеж по отношение на ателие № 11, което право на строеж се е трансформирало в право на собственост, след възникване на обекта с изграждане на сградата в груб строеж. Съдът е приел, че е без значение дали и на колко кв.м. от дворното място, върху което е построена сградата, М. К. е собственик, при положение, че не се касае за сключването на договор за групов строеж по смисъла на чл. 192, ал. 1 от ЗТСУ /отм./. Действително, в НА № 24/2022г. е посочено, че тя е индивидуален собственик на 5.18 кв.м. от дворното място и й е учредено правото на строеж за ателие № 11. Тези 5.18кв.м.ид.ч. са придобити от нея, както следва: 0.32кв.м. е закупила по силата на договора в раздел I от същия този НА № 24/2022г., а останалите 4.76кв.м. се равняват на 1/72ид.ч. от дворното място, цялото от 350.00кв.м., придобити по силата договора за покупко-продажба по НА № 112/2003г. в режим на СИО. Съдът е посочил, че исковата молба по гр.д. № 9453/2021г. на ВРС е вписана преди сключването на сделката по НА № 24/2022г., но в случая вписването има само оповестително действие, а не и защитно. Обстоятелството, че с влязлото в сила решение по гр.д. № 9453/2021г. на ВРС е прието, че М. К. не е собственик на 1/72ид.ч. от дворното място, не се отразява върху надлежно учреденото й от всички съсобственици на дворното място право на строеж, трансформирано в индивидуална собственост върху процесния обект, независимо, че се е легитимирала като съсобственик на само 0.32 кв.м. ид.ч. от поземления имот, още по-малко да доведе до възникване на съсобственост между нея и бившия й съпруг при твърдените от него квоти. Като собственик на обект след извършено строителство, може да се легитимира и лице, на което е било учредено право на строеж, дори без да е било собственик на ид.ч. от дворното място.

В заключение е прието, че липсва съсобственост между страните и искът за делба е неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

Първият поставен въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, като въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, като се произнесе и по доводите на страните. В случая напълно в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил и взел предвид при решаването на спора относимите към него доказателства, като е изложил фактически и правни изводи по същество на спора.

Въпросът е обоснован с твърдения, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите, че учреденото на ответницата право на строеж не е учредено с оглед на личността й, а с оглед на удостоверените й права. Действително въззивният съд не е излагал подробни мотиви по тези доводи, но ясно и категорично е посочил, че като собственик на обект след извършено строителство, може да се легитимира и лице, на което е било учредено право на строеж, без да е собственик на ид.ч. от дворното място, т.е. приел е, че учредяването на право на строеж не е предпоставено от притежавани от суперфициаря права върху поземления имот, върху който се учредява правото на строеж. Следва да се отбележи, че такова условие чл. 63 ЗС не поставя, както и в практиката на ВКС не се приема подобна зависимост.

Първият от въпросите, поставени в т.2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не е правен по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, защото не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда. В спора не са въвеждани доводи, че е учредено право на строеж от несобственици на имота, поради което и въззивният съд не се е произнасял по въпроса за правата на приобретателя по сделка, сключена с несобственик.

Вторият въпрос, формулиран в т.2 от изложението, също не може да обоснове допускане до касационно обжалване. На първо място поставеният въпрос не е във връзка с приетото за установено от въззивния съд, че всички съсобственици на терена /вкл. и ищецът, сега касатор/ са прехвърлили на ответницата идеални части от терена и тя е един от съсобствениците му. Въпросът не е и от обуславящо значение за крайния изход от спора. Поставен е с оглед твърденията на касатора относно обема права върху терена, притежавани от ответницата и твърденията, че при учредяването право на строеж тези права са съобразени. В случая обаче спорно е не дали ответницата притежава права върху имота, а спорът е съсредоточен върху това придобил ли е права върху имота ищецът по делото и съответно налице ли е съсобственост, която да бъде прекратена. В този смисъл независимо какъв отговор би се дал на поставения въпрос, то това не би довело до извод, че ищецът е придобил права върху спорния обект и е възникнала съсобственост между страните.

По горните съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия въпрос, който е относим към правата на ответницата върху процесното ателие. В случая ищецът не оспорва, че ответницата притежава права върху него. От значение за изхода от спора обаче е дали самият ищец е придобил права върху същото ателие и отговорът, даден от въззивния съд, след анализ на събраните доказателства, е отрицателен, защото право на строеж за изграждане на ателието е учредено само в полза на ответницата, но не и на ищеца. При формиране на този си извод въззивният съд се е съобразил с трайната и безпротиворечива практика на ВКС относно способите за придобиване на право на строеж, като видно от приетото от въззивния съд, ответникът не е доказал осъществяването на фактическия състав на някой от придобивните способи, уредени в чл. 55 ЗС.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК и по третия и петия въпрос. Според т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване е налице, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма. В случая касаторът не обосновава нито една от изброените хипотези. Отделно от това способите за придобиване вещни права върху недвижим имот са посочени в ЗС /чл. 77 ЗС за придобиване право на собственост и чл. 55 ЗС за придобиване на ограничени вещни права/, които норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване и по тях е налице установена практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. За имущество, придобито от бившите съпрузи след прекратяване на брака, са приложими общите правила. Възможно и допустимо е по силата на една и съща сделка те да придобият вещни права върху недвижим имот, но само ако и двамата са приобретатели по тази сделка, в която хипотеза за отношенията им ще са приложими разпоредбите на ЗС относно съсобствеността. Няма правна норма, предвиждаща специфична възможност физическо лице да придобие права по силата на сделка, сключена след прекратяване на брака, по която страна е само бившият му съпруг, а в случая в поставените въпроси се съдържа именно такова условие за придобиване на права от бивш съпруг. Следователно поради липса на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване не следва да се допуска.

Шестият въпрос не е правен по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е фактически, поради което и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това за този въпрос не се констатира и допълнителният критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по съображенията, изложени във връзка с третия и петия въпрос.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 575.20 евро.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение