Определение № 307 от 15.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 2989/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. търговец „ Р. 8 - Д. С. „ против решение № 90 / 14.02.2013 год. по т.д.№ 1575 / 2012 год. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, І-ви състав, с което е потвърдено решение № 517 / 29.08.2012 год. на Пловдивски окръжен съд, постановено по т.д.№ 249 / 2010 год., в частта, в която касаторът е осъден да заплати на У. [фирма] сумата от 16 740 лева, представляваща дължима наемна цена по договор за наем от 03.01.2007 год., за целия срок на договора - 36 месеца, ведно със законната лихва върху сумата от завеждането на исковата молба-15.04.2010 год.,както и сумата от 45 439,80 лв.– неустойка за забава,на основание чл.92 ал.1 ЗЗД.Касаторката твърди недопустимост на съдебния акт, поради наличие на основание за отвод на член на постановилия го състав. Оспорва правилността на решението, като твърди, че същото не е съобразено с обвързващото страните по спора,със сила на пресъдено нещо,съдебно решение,отричащо държането от ЕТ „ Р. – 8 - Д. С. „ на твърдения от ищеца обект / решение № 601 от 26.04.2011 год. на Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 558 / 2011 год. /. Счита, че съдът е приложил неправилно нормата на чл.301 ТЗ към процесния спор,вкл. предвид неправилно квалифициране сделката като търговска, противно на представените доказателства за своевременно,след узнаването,противопоставяне на страната на сключения договор за наем с У. [фирма].По начало твърди несъобразяване доказателства за нищожността на договора,вкл. като неподписан от наемателката,както и като сключен за имот - общинска, а не собственост на наемодателя. Ответната страна - У. [фирма] -оспорва касационната жалба, като счита ,че липсва основание за допускане на касационното обжалване: формулираните въпроси не са обосновани с допълнителен селективен критерий, като отговорът на същите от въззивния съд не се явява в противоречие със задължителна съдебна практика,нито е разрешаван противоречиво от съдилищата, нито е налице основание за разрешаването му в принос към точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл.232 ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД от У. [фирма] против [фирма], за дължима наемна цена по сключен, в резултат на обявен от ищеца конкурс, договор за наем от 03.01.2007 год., до изтичане срока на договора - 03.01.2010 год., както и за неустойка за забава в издължаването й, съгласно раздел VІІ, т.7.1 от наемния договор.Ответницата – настоящ касатор се е защитавала с възраженията, че не е подписвала договора за наем, предвид узнаване след конкурса непритежаване право на собственост на наемодателя върху терена.Обстоятелството, че положеният за наемател подпис не е нейн е потвърдено от тройна съдебно - графологична експертиза.Единична експертиза установява, че подписът е на сина й Р. С.. Паралелно ответницата противопоставя и твърдение, че не е ползвала терена - обект на договора за наем ,сочейки го с идентификатор 56784.510.84,а е ползвала терен с идентификатор 56784.510.9506,в който са разположени стопанисваните от нея търговски обекти - постройки с идентификатори 56784.510.9506.6 и 56784.510.9506.4.Противопоставя влязло в сила решение № 601 / 26.04.2011 год. по гр.д.№ 558 / 2011 год. на Пловдивски окръжен съд,Гражданска колегия,с което,след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от У. [фирма] против ЕТ „ Р. – 8 Д. С. „ иск с правно основание чл. 233 ал.1 ЗЗД, за предаване държането на процесния обект, като предоставен за временно възмездно ползване по договор за наем от 03.01.2007 год., съставляващ терен от 128 кв.м. за магазин срещу спирката на бул. „П. шосе„ № 66,находящ се в поземлен имот пл.№84 по кадастралната карта на кв.2, парк „ О. и култура – юг „, [населено място], парцел І-ви, комплекс ВМИ. Касаторката се е позовала по същество на мотивите на решението, че няма безспорни доказателства, че ответницата осъществява фактическа власт върху имота, предмет на договора за наем. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение е приел, че макар неподписан от ответницата,договорът за наем я обвързва, прилагайки последиците на чл.301 ТЗ .Мотивирал е търговски характер на договора за наем, предвид качеството търговец на двете страни, регистрирания от ответницата предмет на дейност - търговия със стоки на едро и дребно и обекта на сключения договор - за разполагане на магазин, следователно за осъществяване на търговска дейност.Тъй като безспорно ответницата е участвала в обявения конкурс за отдаване обекта под наем, съдът е приел ,че тя следва да се счита узнала договора за наем към момента на сключването му,спрямо който момент не се е противопоставила „ веднага „, съгласно изискването на чл.301 ТЗ.Съдът е счел ирелевантно притежанието на право на собственост от наемодателя върху отдадения под наем терен,предвид облигационния характер на сделката.От събраните гласни доказателства е счел за доказано и фактическото ползване на терена.Предвид непредставени доказателства за плащане на наемната цена за целия исков период,претенцията по чл. 232 ал.1 ЗЗД е счетена основателна за сумата от 16470 лева,а отричайки нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави / договорена в размер на 0,5 % върху неиздължената наемна цена, за всеки ден забава /,съдът е счел за доказана и претенцията по чл. 92 ал.1 ЗЗД, за сумата от 45 439,80 лева. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторката поставя следните правни въпроси: 1 / Кога една сделка се определя като търговска ? Необходимо условие ли е предмета на сделката да е включен в предмета на дейност на търговеца? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение от 01.12.2002 год. по гр.д.№ 767 / 2002 год. на Пловдивски апелативен съд и решение № 212 от 14.02.2003 год. по гр.д.№ 2078 / 2002 год. на V г.о. на ВКС. 2/ Дължи ли се наем за имот, който не се ползва и за който няма подписан договор за наем ? - формално посочен в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, вероятно визирайки по същия преждепосоченото, влязло в сила между същите страни, решение по иск с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД. 3 / Дължи ли се неустойка - многократно надвишаваща размера на главницата - без да е договорена, поради неподписването на договора за наем ? - заявен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, във връзка с приложението на чл.301 ТЗ от въззивния съд и за неустоечната клауза. Първият от поставените въпроси се явява релевантен, доколкото с търговския характер на сделката и предвид неподписването на договора за наем от ответницата, в качеството на наемател, съдът е обосновал приложението на чл.301 ТЗ,обвързвайки я с последиците му, вкл. по отношение договорена неустойка за забава. Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Първото от визираните решения не е установено да е влязло в сила, но доколкото би било вероятно,с оглед момента на постановяването му,следва да се съобрази, че обосноваването на търговски характер на сделката по същото не противоречи на възприетото от въззивна инстанция.Под „ включен в предмета на дейност „ предмет на сделката, обуславящ търговския й характер,съдът не е визирал „регистриран” /обявен в търговския регистър / предмет на дейност,а фактически осъществяваната от страната търговска дейност и предмета на сделката, обслужващ упражняваното от търговеца занятие.В настоящия случай съдът е приложил както обективния критерий за определяне сделката като търговска / чл.1 ал.3 ТЗ /,така и субективния такъв / чл.286 ТЗ /, предвид предназначението на отдадения под наем терен - за разполагане на магазин за търговия. По отношение противопоставените сделки - в настоящия спор договор за наем, а в спора по посоченото решение - договор за заем - липсва съпоставим за обосноваване противоречие в отговора, обективен идентитет във фактите, относими към определяне търговския характер на сделката. Същият обективен идентитет липсва и по отношение второто от цитираните към първи въпрос решения: съдът по същото е приел,че дори не се твърдят обстоятелства за приложение оборимата презумпция на чл.286 ал.3 ТЗ,т.е. липсва твърдение, че наемният договор е сключен за осъществяване на търговска дейност - обстоятелство, пряко изводимо от съдържанието на наемния договор в процесния спор. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не обосновава допълнителен селективен критерий в тази хипотеза: нормите на чл. 1 вр. с чл. 286 - чл. 287 ТЗ,приложими при определяне търговския характер на сделката / абсолютни и относителни търговски сделки / не са обусловили противоречива съдебна практика по така формулирания въпрос,нито непротиворечива,но подлежаща на преодоляване такава,с оглед развитието на обществените отношения или промяна в законодателството. Неясно е на какво акцентира третия от поставените въпроси: на нищожността на клаузата за неустойка, с оглед съдържанието й или на приложението на чл.301 ТЗ,по отношение обвързаност на наемателката и с клаузата за неустойка, доколкото съдът се е позовал на безспорното й участие в конкурсната процедура и обективност на знанието за приключването й с договор.Ако се приеме, че въпросът равнозначно акцентира и на нищожността на неустоечна клауза ,и на приложението на чл.301 ТЗ, то по отхвърляне възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави, въззивното решение е в съответствие с възприетото в ТР № 1/15.06.2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год.. на ОСТК на ВКС.Страната извежда противоречие с добрите нрави от съотношението между начислимия, с оглед собствената й забава, размер на неустойката,спрямо размера на дължимата главница,което съотношение е съобразимо при преценка за прекомерност на неустойката обстоятелство, каквато възражение е недопустимо по сключена между търговци сделка /чл.309 ТЗ/.Нищожност,поради противоречие с добрите нрави,само с оглед липсата на краен срок за начисляването на неустойката, е отречена изрично с посоченото Тълкувателно решение. Във втората си част – относима към приложението на чл.301 ТЗ,предвид обвързване страната на това основание с последиците на неподписан от нея писмен договор за наем, съответно подписването му от трето лице, действало от нейно име без представителна власт – вторият,както и третият от поставените въпроси,са релевантни и покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Същите са обобщими в един,уточнен и конкретизиран от настоящия състав, съгласно правомощието, предоставено му с ТР № 1/ 2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС,както следва: предпоставките за прилагане чл.301 ТЗ и обвързване страната с неподписан от нея договор .Извеждайки узнаване за сключената сделка от факта на участие на ответницата, вкл. спечелване от същата на обявения от насрещната страна конкурс,за отдаване под наем обособена част от недвижим имот,съгласно чл.16 ал. 5 от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие в капитала, въззивният съд е обосновал,на основание чл.301 ТЗ, обвързаност на ответницата с последващо сключена от нейно име, но от трето лице, без представителна власт, сделка и дължимост на наемната цена и неустойката за забава, в съответствие с материализираните в писмен вид клаузи на договора за наем, без да са налице и доказателства за плащане на уговорената наемна цена,като ищецът твърди, че изобщо не е изпълнявано това задължение на ответницата.Доколкото постановените по реда на чл.290 ГПК решения по приложението на чл.301ТЗ обективно изхождат от факта на узнаване за конкретното действие или сделка, манифестирано с конклудентни действия по упражняване права по същата, респ. изпълнение на задължения по нея ,въпросът следва да се допусне в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие със задължителна съдебна практика - реш.№ 57 от 07.06.2011 год. по т.д.№ 546 / 2010 год. на І т.о. ВКС.Отговорът на въпроса предпоставя преценка допустимо ли е приложение на чл.301 ТЗ,изхождайки от знание на действия,предхождащи сключването на самата спорна сделка,макар относими към същото, в качеството им на елементи от сложен фактически състав по възникване на спорното правоотношение. Соченото решение, постановено между страните, по правен спор за същия терен и на основание процесния договор за наем, с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД, по който съдът е счел, че липсват безспорни доказателства за фактическа власт на ЕТ „ Р.- 8 - Д. С. „ върху него и на това основание отхвърлил иска,не обосновава допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Очевидно е значението,с което го сочи касаторката – за съобразяване силата на пресъдено нещо при произнасяне по настоящия спор,вкл.с прилагане последици на чл.299 ГПК. Както се посочи по-горе, въззивният съд е уважил исковете, ирелевантно на факта на ползването, обосновавайки се с обвързаност на страната със сключения договор, което и съгласно съдебната практика е достатъчно, щом наемателят не твърди действие или бездействие на наемодателя, препятстващи ползването му. В този смисъл ,значението на така постановеното решение по иска по чл. 233 ал.1 ГПК е преценимо при проверка правилността на въззивното решение, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК.Същото, обаче, не би могло да обоснове допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като за целта следва да е постановено по спор, разкриващ обективен идентитет по отношение фактите и обстоятелствата, релевантни за постановяването на решение в отговор на идентичен на настоящия правен въпрос, при това в противоположен на отговора в настоящото въззивно решение смисъл.С оглед различното правно основание на исковете / чл.233 ал.1 ЗЗД и чл.232 ал.2 ЗЗД / и решаващите мотиви на всяко от противопоставените решения,липсва произнасяне по идентичен правен въпрос, свързан с приложението на чл.301 ТЗ. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение