Определение № 523 от 06.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 255/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Г. Ш., чрез адвокат Г. С., срещу определение №3325/02.11.2023г. по ч.г.д.№4611/2023г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно. При постановяването му съдът не е съобразил обстоятелството, че предмет на жалбата, приета за недопустима, е подсъдността, разглеждана като компетентност на сезирания съд да правораздава по подадената пред него искова молба. Излага, че при постановяване на съдебните актове в хода на производството, включително и обжалвания, съдилищата не са съобразили обстоятелството, че след като е прието, че за ищцата не съществува възможност да оспори вземането по граждански ред, съдът е бил длъжен да изпълни вменените му с разпоредбата на чл.118, ал.2 от ГПК задължения и да препрати делото на компетентния съд. С оглед на това и доколкото се касае за проверка на подсъдността, цената на иска не следва да е определяща при достъпа до касационен контрол. По същество претендира отмяна на обжалвания съдебен акт. Ответникът [община], представлявана от кмета С. Г., с писмен отговор, оспорва жалбата. Твърди, че определението е правилно, законосъобразно и постановено при спазване на процесуалните правила. Излага, че мотивите на съда са основани на събраните по делото доказателства, а оплакванията в жалбата – неоснователни. По същество моли съда да отхвърли жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на С. Г. Ш. срещу определение №752/15.09.2023г. на Окръжен съд – Добрич, постановено по в.ч.г.д.№584/2023г., с което е потвърдено определението на Районен съд – Добрич за прекратяване на производството по делото като недопустимо. За да постанови този резултат, съдът посочил, че производството пред Районен съд – Добрич било образувано по предявен иск от С. Г. Ш. срещу [община] за приемане за установено, че не дължи сумите предмет на изпълнението по изп.д.№475/2023г. на ЧСИ Л. Т., рег.№737, с район на действие Окръжен съд – Добрич, както следва: 709,77лв. – данък МПС за периода от 2012г. до 2016г., ведно със законната лихва от 11.10.2021г. до окончателното ѝ изплащане и 517, 95лв. – лихви върху главницата до 11.10.2021г., установени с АУЗ по чл.107, ал.3 от ДОПК №107-579/21-1/31.05.2022г., поради погасяването им по давност. Изложил, че в обжалваното пред него определение въззивният Окръжен съд – Добрич приел следното: Предявените искове са с правно основание чл.439 от ГПК, при твърдения за недължимост на вземанията по изпълнителното дело поради погасяването им по давност още преди издаване на акта за установяването им. Въпреки наведените в исковата молба съмнения за ненадлежно връчване на акта при условията на чл.32 от ДОПК, ищцата не е изложила твърдения за не настъпила изпълняемост на административния акт и не се е позовала на твърдение, че изпълняваният акт не е влязъл в сила. Процесните вземания са оспорени с твърдение за наличие на изпълнителен титул в полза на публичния кредитор и погасяването им по давност, изтекла преди издаване на изпълнителното основание, които твърдения обосновават недопустимостта на предявения иск. Допълнително, въззивният съд посочил, че за ищцата е съществувала възможност да релевира тези възражения в производството по оспорване на АУЗ. Съставът на Върховния касационен съд изложил, че съгласно разпоредбата на чл.274, ал.4 от ГПК вр. чл.280, ал.3, т.1 от ГПК обжалваното въззивно определение е изключено от касационен контрол. Посочил, че след като въззивното решение по исковете с цена до 5 000лв. не би могло да се обжалва пред ВКС, то на основание чл.274, ал.4 от ГПК същото важи и за постановените по същото дело определения. Определението е правилно. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното определение е постановено по предявени искове с правно основание чл.439 от ГПК, като цената на всеки тях е под определения в ГПК праг за касационно обжалване. Исковете са граждански, оценяеми, облигационни, и по силата на чл. 280, ал. 3 ГПК, въззивното решение, постановено по тях, е изключено от касационен контрол. Предвид изложеното и съгласно изричната разпоредба на чл.274, ал.4 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване и определенията, постановени по дела, решенията, по които не подлежат на обжалване, независимо дали попадат в обхвата на определенията по чл. 274, ал.1 ГПК. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на касационната жалба е съобразен с процесуалния закон и правилен /произнасянето на съда е за допустимостта на производството, а не за компетентния да го разгледа съд/. Подадената срещу него жалба е неоснователна. Погрешното указание на въззивния съд, че неговият съдебен акт може да се обжалва, както и администрирането на частната касационна жалба от втората инстанция, не обвързва настоящия съдебен състав, който и сам служебно преценява предпоставките за допустимост на касационното производство. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение