Определение № 2961 от 14.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1053/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЗАД”ДаллБОгг: Живот и Здраве”АД против решение № 12/12.01.2024 г. по в.гр.д. № 578/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 22/05.02.2023 г. по т.д. № 23/2022 г.на Хасковски окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на К. А. Ш. сумата от 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.10.2021 год. до окончателното изплащане, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 1 514, 62 лв. ведно със законната лихва от 07.10.2021 г. до окончателното изплащане, представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди, всички те следствие от ПТП, настъпило на 29.07.2021 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1. и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Подаден е писмен отговор от К. А. Ш., в който се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Третото лице помагач на касатора – ЗД „БУЛ ИНС“АД не взема становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно настъпването на процесното ПТП на 29.07.2021 г., при което ищцата е получила счупване на дясната раменна кост в горния й край. Позовал се е на заключението на вещото лице и обясненията му в заседанието пред ХОС, че същата травма е била сериозна, счупването е раздробяващо и трудно зарастващо. Това е наложило извършване на оперативна интервенция под пълна анестезия за репозицията му с метална остиосентеза чрез поставяне на имплант. Последният видно от заключението не е бил премахнат по причина, че не може да се говори за пълно възстановяване и зарастване на счупените кости, поради което премахването би довело до ново раздробяване на коста и създаване на лъжлива става и до пълна неподвижност на ръката. По повод подвижността на същата в експертизата, а и в обясненията при приемането ПАС е констатирал, че е възстановена само на 30 %, т.е. ръката се отвежда на не повече от 30 градуса и има дефицит от 70 градуса. Заключил е, че се касае за трайна увреда, за която не може да се приеме с категоричност, че ще бъде преодоляна. От свидетелските показания е установил търпени силни болки в продължение на три месеца, приемане на обезболяващи, нужда от чужда помощ поради невъзможност с оглед счупването на дясна ръка ищцата сама да задоволява елементарни житейски потребности, ограничени движени на ръката, за невъзможността и към момента със същата да се върши по тежка работа. Пострадалата провежда физиотерапия, от която не се забелязва подобрение. ПАС е приел, че за обезщетяване на всички тези негативни изживявания е нужна сумата от 40 000 лв. Не е споделил доводите на касатора за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Кредитирал е заключението на СМЕ, че се касае до коланна травма, за липсата на травма на главата от удар в стъкло, пораяди което е приел за недоказано възражението за непоставяне от страна на ищцата на предпазен колан. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Следва ли при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?; 2/ При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или само някои от тях?; 3/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социалните условия в страната и как следва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?; 4/ Следва ли с оглед обществения интерес и общата генерална превенция да се отчита значително /повече от 50%/ съпричиняването на вредите от страна на пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение е изрично направено в отговора на исковата молба, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване, в резултат на което е безспорно доказано по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата? По правните въпрос касаторът се е позовал на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въвежда се и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази, че въпроси № 1, 2 и 3 имат отношение към критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че, за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значения са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай ПАС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства – възраст на ищцата, предходни заболявания, вид и интензитет на уврежданията, порведено лечение и продължителност, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на пострадалото лице като преди и след произшествието. Решаващият състав е изследвал релевантни за спора доказателства и доводите на страните в съответствие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, относно значителните затруднения, които продължава да търпи ищцата, вкл. и невъзможността да извършва тежка работа предвид степента на възстановяване, спецификата на травмата и прогнозата за липса на възможност за пълно възстановяване. Като е отнесъл преценката си за проявлението на горепосочените критерии към момента на настъпване на ПТП, въззивният съд е съобразил и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, която е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. Необходимо е да се посочи, че в цитираната в изложението съдебната практика: Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Четвъртият правен въпрос също не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК към общото основание за допускане на касационно обжалване. Конкретното поведение на пострадалата е факт, който следва да се изследва с оглед установения по делото механизъм на извършване на ПТП и действията/ бездействията на първата. Следователно предполага анализ на доказателства и има отношение към проверката по същество на касационната жалба за наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Съответно приносът на всеки един участник в ПТП също следва да се обсъди в своята конкретика и отношение към вредоносния резултат. Начинът на формулиране на въпроса въвежда като условие, че грубото нарушаване на правилата на движение от страна на пострадалата е било доказано безспорно чрез провеждане на главното доказване, което виждане на касатора също е в пълно противоречие на извода на ПАС. Дали застрахователят е доказал възражението си за съпричиняване е въпрос на обсъждане на доказателства и преценка на обосноваността на заключенията на въззивния съд, т.е дейност по същество на касационната жалба. Не е налице хипотезата на „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай се твърди явно несъответствие на обжалваното решение с общественото разбиране за справедливост, което като довод се отличава с висока степен на абстрактност. Поради което същото не може да се отнесе не само към конкретно касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, така и към категорията на посочените по-горе особено тежки пороци, които могат да се констатират без навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът следва да заплати в полза на адв.К. Г. адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., на осн.чл.38, ал.2 ЗАдв. Същото е съобразено с осъществения обем на предоставена правна помощ – подаване на отговор на касационна жалба, без явяване в съдебно заседание. Отчетен е характерът на спора, който не се отличава с фактическа и правна сложност и при установена трайна съдебна практика на ВКС по този вид дела. Водим от горното, Върховният касационен съд