Определение № 50449 от 02.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1892/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от И. М. П., чрез адв. И. Н. А., касационна жалба срещу решение № 102 от 26.01.2022 г. по в.гр.д.№ 1567/2021 г. на Варненски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 261166 от 02.04.2021 г. по гр.д.№ 15008/2019 г. на Варненски районен съд, с което е уважен предявеният от И. М. П. срещу О. М. Д.-Д. иск по чл. 75 ЗС – за предаване на владението върху реална част с площ от 454 кв. м от ПИ № ....., находящ се в [населено място],[жк], която реална част е заключена между точки 1-2-3-4-5-6-7-8 на скицата на лист 87 от първоинстанционното дело, приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението, и е отхвърлен предявеният от И. М. П. срещу О. М. Д.-Д. иск по чл. 109 ЗС, за осъждане на ответницата да възстанови съборената от нея ограда около имота на ищеца с дължина 32 м. и височина 2,50 м., изградена от 16 бетонови колчета и 288 м. бодлива тел. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ответницата О. М. Д..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че изложените в исковата молба фактически твърдения и формулираният петитум за осъждане на ответницата да върне на ищеца владението върху индивидуализираната по-горе реална част от процесния имот сочат на предприета защита чрез иск по чл. 75 ЗС, а не на предприета защита чрез два обективно съединени иска по чл. 75 ЗС и по чл. 109 ЗС. Първоинстанционният съд е следвало да се произнесе само по иска по чл. 75 ЗС, а не по два обективно съединени иска по чл. 75 ЗС и по чл. 109 ЗС. Произнасянето и по двата иска, единият от които е непредявен, води до недопустимост на обжалваното решение изцяло. Същото следва да бъде обезсилено, на основание чл. 270, ал. 2 ГПК, а делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на РС – Варна. В съответствие с тези решаващи изводи, първоинстанционното решение е обезсилено изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

В изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивния съд, когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не тази, дадена от първоинстанционния съд.

2. Длъжен ли е въззивния съд да разгледа делото и разреши спора въз основа на правилната квалификация.

3. Правилно ли е постъпил въззивния съд, като е приел, че е налице произнасяне на районния съд по непредявен иск, вместо произнасяне по предявен иск с неправилна квалификация.

4. Допустимо ли е въззивния съд, достигайки до извода, че търсената по чл. 75 ЗС защита е допустима, но няма предявен иск по чл. 109 ЗС, да обезсили първоинстанционното решение изцяло, а не само в частта, в която смята, че е налице произнасяне по непредявен иск.

5. Длъжен ли е въззивния съд да се мотивира по отношение на всеки предявен иск.

6. Правилно ли е обединил претенцията на ищеца “иска да възстанови лично и за своя сметка съборената ограда” към защитата по чл.75 ЗС, с която се “иска да бъде осъдена да предаде владението“ върху спорната реална част от процесния имот.

7. Нищожно ли е съдебно решение, което не съдържа обсъждане на всички правнорелевантните факти.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр.д.№ 1585/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 146 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 1725/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 65 от 27.04.2016 г. по гр.д.№ 3693/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., ППВС 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., решение № 157 от 08.11.2011 г. по търг.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 79 от 08.07.2020 г. по гр.д.№ 625/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 156 от 21.06.2017 г. по гр.д.№ 5182/2016 г. на ВКС, ІV г.о.

Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по четвъртия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси – оправомощен ли е въззивния съд, достигайки до извода, че търсената по чл. 75 ЗС защита е допустима, но няма предявен иск по чл. 109 ЗС, да обезсили първоинстанционното решение изцяло, а не само в частта, в която смята, че е налице произнасяне по непредявен иск. В т. 13 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че решението по всеки един от кумулативно съединените искове подлежи на самостоятелно обжалване и следователно обезсилването или отмяната на решението по един от тези искове няма за последица обезсилване на решението по останалите кумулативно съединени искове. Произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос е в противоречие със задължителна практика на ВКС, което съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл има формирана и незадължителна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, служебно известни на състава – например решение № 148 от 28. 06. 2016 г. по гр. д. № 2436/2015 г., 1 г.о.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение