Определение № 60360 от 11.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2191/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс„ АД против решение № 11599/2020 г. по гр.д.№ 5053/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която, след отмяна на първоинстанционното решение - с което предявените от Е. Ф. М. частични искове, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за обезщетяване на неимуществени вреди, търпими от смъртта на нейната сестра - Р. Ф. Ж. и на нейната племенница – С. Ж., настъпили в причинна връзка с ПТП от 08.07.2012 г., са отхвърлени, за разликата между присъдените 5 000 лева и до претендираните 60 000 лева / за смъртта на Р. Ж. / и 30 000 лева / за смъртта на С. Ж. / - исковете са уважени за разликата над 5 000 лева всеки един, до размера на претендираното. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, излагайки и съображения относно липса на материалноправна легитимация на ищцата, за претендиране на обезщетение по чл.226 КЗ отм., предвид родствената й връзка с починалите, макар в тази си обстоятелствена част касационната жалба да не кореспондира с петитума й. Счита, че събраните доказателства не установяват възникнала особена близост между ищцата и пострадалите, като съществуването на добри, активни и безконфликтни взаимоотношения в бита не обосновава изключителност на същите, при това с еднакво съдържание на тази изключителна близост с всяка от пострадалите. Касаторът намира, че независимостта и самостоятелността на ищцата и пострадалите във финансово и социално отношение, както и обстоятелството, че всяка от тях е със свое собствено семейство и отделно домакинство, изключва обосноваността на извод за особено трайна и дълбока емоционална връзка, при това провокирана от особени житейски обстоятелства, каквито касаторът не намира да са установени. Сочи се, че присъждането на обезщетение над размера от 5 000 лева се явява в противоречие с пар. 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ / обн. ДВ бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г. /, който определя лимит на претенциите на лицата по чл.493а ал.4 от КЗ до 5 000 лева, до влизане в сила на наредба за утвърждаване на методиката по чл.493а ал.2 КЗ. Във всички случаи, обаче, присъждането на обезщетението обуславя установяването на особени житейски обстоятелства по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, чието наличие касаторът оспорва. Дори да се сподели наличието им и необвързаност с лимита, установен в пар. 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ, според страната определените от въззивния съд обезщетения са завишени спрямо установените болки и страдания на ищцата. Ответната страна – Е. Ф. М. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване както на общия, така и на допълнителния селективен критерий с всеки от формулираните въпроси. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищцата Е. Ф. М. е предявила частични искове, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, за обезщетяване на търпими неимуществени вреди от смъртта на нейната по-малка сестра Р. Ж. - в размер на 60 000 лева, като част от претенция в общ размер 200 000 лева и от смъртта на нейната племенница, дъщеря на Р. Ж. – С. Ж., в размер на 30 000 лева, като част от претенция в общ размер от 200 000 лева. Смъртта на двете е настъпила в причинна връзка с ПТП от 08.07.2012 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил. Ответникът е оспорил материалноправната легитимация на ищцата да претендира обезщетенията, в евентуалност - размера на претенциите, като завишен. Първоинстанционният съд, съобразявайки междувременно постановеното ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и приемайки за установени особени обстоятелства, по смисъла на същото, обосноваващи дълбока и трайна емоционална връзка между ищцата и починалите, вкл. въз основа на изслушана съдебно-психологическа експертиза, е приел, че претенциите следва да бъдат уважени, но до размера на 5 000 лева всяка, с оглед темпоралното действие на чл.493а ал.4 КЗ, тъй като разпоредбата е влязла в сила след предявяването на исковете, но преди постановяване на решението. Изложени са съображения за това, че въведеният с нормата на пар.96 от ПЗР на ЗИД на КЗ лимит не се явява в противоречие с общностна норма – Директива 84/5, именно с оглед даденото тълкуване по преюдициални запитвания, на която се основава и формирано в практиката становище за такова противоречие, в решения на СЕС по дела С- 348/98, С166-02, С-300/10 и С 277/12. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и присъдил претендираните размери, приемайки ги за окончателно дължими, като справедливо обезщетение за всички търпими от ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейните сестра и племенница. Споделил е извода за установена активна материалноправна легитимация на ищцата за предявяване на исковете.В съответствие със задължителните указания на ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, на които изрично се е позовал, въззивният съд е счел, че между същата и пострадалите е била налице трайна и дълбока емоционална връзка, установена от свидетелските показания и изслушаната съдебно-психиатрична експертиза, потвърждаваща реакции на травматичното събитие от ищцата, съответни на висока степен на привързаност приживе. Като специфични обстоятелства, обусловили тази степен на привързаност по отношение на сестрата, съдът е посочил оставането на сестрите без баща в ранно детство, което предпоставило сплотяването им до степен ищцата, като по-голяма, да изгради покровителствено отношение и да проявява присъща на родител грижа за по-малката си сестра, съветвайки я и бидейки за нея на практика основна житейска опора. По отношение високата степен на привързаност с починалата племенница, съдът се обосновава с факта, че същата е първото дете в семействата на сестрите, както и като естествена последица от сложилите се с нейната майка взаимоотношения на силна обич, доверие и взаимопомощ. Съдът е приел, че от доказателствата се установява ,че ищцата се е отнасяла към починалото дете, като към свое собствено, обгрижвайки го с нежност и внимание и бидейки и негова морална опора, като е изиграла сериозна роля в отглеждането и възпитанието му – с помощ в учението, житейски съвети и емоционална подкрепа в успехите му. Съдът акцентира на ежедневните контакти на ищцата и починалите и съдържанието на същите, както и на честите им срещи, вкл. съвместно отбелязване на всички празници, с което намира за ирелевантен факта, че след студентските им години – в които ищцата и сестра й също са живели заедно и са се обгрижвали взаимно, към момента на застрахователното събитие са живеели в различни населени места и са имали самостоятелни домакинства. Размерът на обезщетението е съобразен основно със заключението на съдебно-психологическата експертиза, установяваща тежко възприемане и преживяване на трагичното събитие / вкл. настъпили нарушения в съня, храненето, социалните дейности, ежедневното функциониране, продължително и трудно завръщане към обичайния ритъм на живот, потвърдени и от факта на потърсена от самата ищца специализирана помощ от психолог /. Съдът е акцентирал на установения от психолога факт, че промените в личността й са налични и до момента и травмират ежедневието и нормалните й взаимоотношения с околните. Отчел е и възрастта на пострадалите и оттук факта, че с преждевременната им смърт ищцата се лишава от тяхната близост, обич и подкрепа в значително ранен за нея житейски момент, т.е. ще търпи негативите от тази липса за продължителен период от време. Съдът не е споделил доводите на първоинстанционния, за приложимост на лимита, установен в пар.96 от ПЗР на ЗИД на КЗ. В изложението по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да определи по-висок размер сума за обезвреда на неимуществени вреди - болки и страдания, без в хода на съдебното производство да са събирани нови факти от значение за спорното право, свързани с равностойността на моралната подкрепа, която би осигурил, ако беше жив пострадалия, с размера на претендираната и присъдена парична сума ?; 2/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при определяне на дължими суми от родственици ?; 3/ При изследване, ведно с останалите конкретни икономически и социални условия, съобразно датата на деликта – 2012 г. – доколкото петитума на иска е за присъждане на парична сума, каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността на пострадалите и преживелия роднина следва да бъде определена ? Въпросите са обосновавани общо в хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие с ППВС № 4 / 1968 г. и ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с формално цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият от въпросите е изначално неясен относно включената предпоставка „н о в и факти„, позволяващи формирането от въззивния съд на различна от тази на първоинстанционния съд преценка за размера на обезщетението, като е неясно и с кой касационен довод за неправилност на въззивния акт касаторът свързва същата. Касационен довод за съществено процесуално нарушение на въззивния съд, вкл. поради несъобразяване на доказателства по делото, установяващи релевантни, но несъобразени от съда факти, не е въведен, а се твърди единствено постановяване на решението в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД- при прилагане на критерия за справедливост, при изначално преценима липса на активна материално-правна легитимация на ищцата, предвид противоречие със задължителните указания в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Абстрахирайки се от съображението за „новост„, доколкото не кореспондира с конкретните касационни доводи, въпросът визира необходимостта от установяване на факти, позволяващи преценка за „стойността на моралната подкрепа„, която ищцата би предоставила на починалите, ако биха останали живи. С това си съдържание въпросът е нелогичен и несъответен на дължимата от съда преценка при прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, който не изхожда от имагинерно, бъдещо съдържание на връзката, такава каквато би била ако не бе настъпило застрахователното събитие, а от съдържанието й приживе на починалите, при това извеждайки размера на дължимото обезщетение от търпимите, като проекция и резултат от съдържанието на тази връзка, болки и страдания на ищеца. Следователно, първият от въпросите не удовлетворява изискването за по начало ясен и точен, още по-малко за правен въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – относим към решаващите мотиви на въззивното решение и отговор на който да би бил от естество да промени правния резултат. Вторият въпрос формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото, предвид основанието на иска, съдът дължи обосноваване прилагането на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, въпреки че е неясно дали въпросът акцентира на релевантните за определяне на размера на присъденото обезщетение обстоятелства или на тези, обосноваващи активната материално-правна легитимация на ищцата в конкретната хипотеза на родство. С оглед петитума на касационната жалба – за отмяна на въззивното решение с отхвърляне на исковете над размера от 5 000 лева - втората хипотеза е изключена, тъй като частичното признаване на дължимо обезщетение предпоставя наличие на материално-правна легитимация за претендирането му изобщо. С акцент върху размера на определеното обезщетение, съответен на петитума на касационната жалба, въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въззивният съд е изложил обстойни аргументи по определянето му, като самата касационна жалба не сочи несъобразени, в аспект на занижаване на размера или неправилно съобразени, в аспект на завишаването му, факти и обстоятелства. Така произнасянето на съда не се явява в противоречие с приетото в цитираната задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Третият въпрос също не удовлетворява изискването за правен. Изисква директен отговор за правилността на въззивния акт, съобразно конкретиката на спора, каквото произнасяне съдът дължи на основанията по чл.281 т.3 ГПК и в различно от настоящото производство, след преодоляване на фазата по селекция за касационната жалба. Въпросът не е формулиран по начин, касаещ приложението на правна норма или правен принцип, независимо от събраните доказателства, поради което и не дава възможност за еднозначен отговор, а дори да би се приел за удовлетворяващ общия селективен критерий, невъзможно би било удовлетворяването на допълнителния такъв с цитираната задължителна съдебна практика. Простото цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е годно да обоснове допълнителен селективен критерий в същата хипотеза, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение