Определение № 224 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3341/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. С решение № 1076 от 01.06.2020 г., постановено по възз. гр.д. № 4231/ 2019 г. по описа на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 2778/12.04.2019 г. по гр.д. № 16519/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. К. П. сумата 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди причинени му от водено срещу него наказателно преследване за престъпление по чл.321, ал.3 НК, което впоследствие е било прекратено. Искът за разликата над тази сума до предявения размер от 360 000 лв., както и искът за обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, в размер на сумата 172 800 лв. са отхвърлени. Прокуратурата на РБ обжалва въззивното решение в осъдителната му част, като сочи, че съдът незаконосъобразно и необосновано е завишил размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства; както и за значението им като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - т.II от ППВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 189/17.06.2016 г. по гр.д. № 1334/22016 г., IV г.о., решение № 311/28.03.2017 г. по гр.д. №3333/2016 г., III г.о. и решение № 46/25.03.2019 г. по гр.д. № 1651/2018 г., III г.о. Касационна жалба срещу решението в отхвърлителната му част е постъпила от А. К. П., чрез адв. В. Т. и адв.Г. В.. Изложени са доводи за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: за обстоятелствата и критериите, които съдът е длъжен да вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди – сочи се противоречие с ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г., решение № 25/01.03.2019 г. по гр.д. № 1367/2018г., IV г.о., решение №158/17.01.2019 г. по гр.д 299/22018 г., III г.о. и решение №14/10.02.2014 г. по гр.д. № 3706/2013 г., IV г.о.; следва ли определяните от съдебната практика размери на обезщетенията по чл.52 ЗЗД да са еднакви (аналогични), когато разглежданите случаи са сходни – твърди се противоречие с решение № 86/29.05.2019 г. по гр.д. № 25986/2018 г., ІV г.о. и решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/2014 г., ІV г.о.; допустимо ли е съдът да събира доказателства чрез служебни справки или да обявява факти за служебно известни му, без във въззивната жалба да има оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Касационните жалби са допустими. По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, апелативният съд е приел за установено, че в периода м.юни 2012 г. – м.септември 2015 г. срещу ищеца А. П. са водени шест наказателни производства за различни престъпления, по едно от които е оправдан, а три са прекратени. Сред прекратените е и сл.д. № 65/2014 г. - за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3 НК, образувано чрез отделяне на материали от сл.д. № 52/ 2010 г. и вредите от което след прекратяването му на 18.09.2015 г. се претендират за обезщетяване по настоящото дело. Установено е, че ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по сл. д. № 52/2010 г. за периода 27.06.2012 г. - 30.04.2013 г., а след това и до 04.06.2013 г. - под домашен арест. Обсъждайки свидетелските показания, съдът е приел, че по време на ареста ищецът бил отчаян, имал проблеми със стомаха, оплаквал се от лошо третиране при лечението в периода на ареста, бил напрегнат и притеснен как медийната информация за процеса влияе на близките му и се отразява негативно на доброто му име. Според приетото заключение на СМЕ, здравословното състояние на ищеца се влошило по време на задържането му в ареста на фона на предшестващи и новопоявили се здравословни проблеми, които не са били контролирани адекватно - изострена алергия към храни, поради неосигурен за състоянието му хранителен режим; увредена дясна раменна става; поставена диагноза Хашимото, за която са били налице лабораторни данни година по-рано. Съдът е посочил, че според вещото лице автоимунният тиреоидит се отключва най-често от стрес, какъвто може да бъде и пребиваването в ареста, но че заболяването е с генетична предиспозиция и стресът не е единствената причина за отклонение на тиреоидната ос. Преценяйки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че конкретното наказателно производство, за което по настоящото дело се претендира присъждане на неимуществени вреди, е за тежко по смисъла на чл. 93, т.7 НК престъпление и е продължило три години и три месеца. Посочено е, че на обезщетяване по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ подлежат действително претърпяните като болки и страдания неимуществени вреди, които са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, а размерът на обезщетението се определя по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и съобразно разясненията в т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В случаите на незаконно обвинение за повече от едно престъпление, какъвто е и настоящият случай, обезщетението следва да се определи глобално, а не поотделно за всяко деяние, за което ищецът е оправдан. В тази връзка е прието че установените по делото притеснения, страх, неудобства, накърняване на доброто име са във връзка с всичките шест повдигнати обвинения, а не произтичат само конкретното, послужило за основание на иска. Посочено е, че освен от броя и тежестта на всички обвинения, мерките за неотклонение, продължителността на разследването, броя на изззвършените процесуални действия с участието на ищеца, се съобразяват още как обвиненията са се отразили върху личността му, начина на живот, средата и ценностната система, степента и интензитета на преживените страдания, разстройството на здравето, дали то е трайно, както и медицинската прогноза за развитието му. Съобразяват се още стандарта на живот, икономическия растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателната способност в страната към датата на деликта - в случая датата на прекратяването на наказателното преследване. Отчетено е, че самият факт на присъждане на обезщетение сам по себе си също е форма на овъзмездяване на претърпените болки и страдания. Прието е, че е налице причинна връзка между медийното оповестяване на обвинението, поради което ищецът е претърпял вреди изразяващи се в опетняване на доброто му име в обществото. Прието е, че при определяне размера на обезщетението съдът съобразява и конкретните условия, при които е изпълнявана мярката задържане под стража в размките на цялостното наказателно преследване срещу ищеца. В заключение съдът е счел, че сумата, с която е справедливо да бъде обезщетен ищеца за конкретното незаконно обвинение възлиза на сумата 10 000 лв. и до този размер е уважена претенцията за неимуществени вреди. Във връзка с претенцията за имуществени вреди, претендирани като пропуснати ползи от нереализирани доходи от охранителна дейност, съдът е обсъдил представения договор, сключен между ищеца и „Спартак Секюрити” АД, с предмет - предоставяне на консултантски услуги срещу месечно възнаграждение платимо след фактически установени положителни резултати. Установено е, че полученото възнаграждение за периода 01.05.2011 г. - 30.06.2012 г. е в размер на 14 400 лв. и са сравнени годишните доходи по данъчните декларации на ищеца, респ. - 161 000 лв. за 2009 г., 146 800 лв. - за 2011 г., 72 000 лв. - за 2012 г. и 84 000 лв. - за 2013 г. Посочено е, че по реда на ЗОДОВ, когато се претендират вреди от неполучено възнаграждение по договор заради неизпълнението му, те се присъждат само, ако незаконното обвинение се намира в пряка причинна връзка с неизпълнението на договора. С оглед на това е прието, че задържането под стража може да се разглежда като причина за неизпълнение на консултанския договор, само ако мястото на изпълнение на работата е определено да бъде в помещения на възложителя или на други места и поради естеството на поетите задължения изпълнението им е било препятствано от задържането на ищеца. Последният не е доказал подобен характер на поетите договорни задължения, нито е представил доказателства за конкретните работи, които са му били възложени и той не е могъл да ги изпълни поради задържането му в ареста. Това препятства установяването на конкретно претърпени имуществени вреди. Единствено факта за получено възнаграждение в месеца преди задържането, не може да обоснове извод, че ищецът би получил същото и в следващите месеци, тъй като възнаграждението е уговорено за конкретно постигнат резултат, а не за престиране на работна сила. Ищецът не е твърдял консултанският му договор да е прекратен, а освен това - от годишните му данъчни декларации се установява, че той е получавал възнаграждение по договора и през периода на задържането си. Поради това твърдението, че не е могъл да изпълнява договорните си задължения за изследваното време, е счетено за неоснователно и недоказано. В заключение е направен извод, че претенцията за имуществени вреди изцяло неоснователна и е отхвърлена. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Поставените в касационната жалба на Прокуратурата на РБ въпроси са правно релевантни, но същите не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, а в съответствие с нея. Безпротиворечиво в тази практика е приемано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят, са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Многократно в практиката на ВС и ВКС е разяснявано, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя от вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е обективно невъзможна – принципът за справедливост изисква размерът на обезщетението да се съобрази със съвкупността от конкретните за случая обстоятелства, а от процесуален аспект - да се анализират и оценят всички относими доказателства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т.е. - налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо те да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди липсва такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. Следователно, съдът е съобразил задължението си в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Освен това, в решението си въззивният съд е отчел, че с оглед броя наказателни производства и повдигнати по тях обвинения, обезщетението следва да се определи глобално, в т.ч. да се съобрази, че претендираните за обезщетяване неимуществени вреди по настоящото дело са търпени и във връзка с успоредно водените други наказателни производства; посочил е конкретно какви, колко са те и как са завършили и на тази база е определен размера на общото обезщетение и конкретно дължимото за наказателното производство, предмет на иска за обезвреда по настоящото дело. Не се констатира противоречие на въззивното решение с посочените от касатора - решение № 189/17.06.2016 г. по гр.д. № 1334/22016 г., IV г.о., решение № 311/28.03.2017 г. по гр.д. № 3333/2016 г., III г.о. и решение № 46/25.03.2019 г. по гр.д. № 1651/2018 г., III г.о., в които като като постановени по иск за неимуществени вреди, основан на незаконно обвинение и при донякъде сходна фактическа обстановка - няколко обвинения в престъпления, но от друга страна - при по-лека мярка за неотклонение и при по-голяма продължителност на наказателното производство, Прокуратурата е била осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лв. Предвид изложеното, обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и сочените от касатора. Не са налице предпоставки за селектиране и на подадената от касатора А. П. жалба. Първите въпроси в изложението се преповтарят с тези на Прокуратурата на РБ, поради което с оглед изложеното за тях по-горе, предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се установява. Отделно от това, конкретните обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази при определяне обезщетението за неимуществени вреди, изхождайки от общо установените в практиката критерии по приложението на чл.52 ЗЗД, при всеки правен спор са различни и се обуславят от фактите и доказателствата по конкретното дело. Самата формулировка на въпроса (№1) в изложението на касатора касае правилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по селектиране на жалбите. Питането, дали сходните случаи следва да се разрешават еднакво, е без връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и има теоретичен характер. Поначало, определяните в съдебната практика обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи могат да служат като ориентир, но както се посочи и по-горе, унификация при определянето им в различните случаи е обективно невъзможна, защото справедливостта (чл.52 ЗЗД) като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди винаги има конкретно измерение – основава се на конкретни факти, обстоятелства и на стойността, която накърнените блага са имали за своя притежател. Последният въпрос - може ли въззивният съд да събира служебно доказателства за определени факти, без доводи във въззивната жалба за допуснати от първа истанция процесуални нарушения - е зададен в контекста на оплакването, че съдът е обсъждал годишни данъчни декларации на ищеца. Този въпрос също не е обуславящ. Решаващите мотиви на съда, с които е прието, че претенцията за имуществени вреди е неоснователна, са основани на приетото, че вредите от пропуснати ползи предполагат ищецът да установи и докаже сигурно, а не предполагаемо пропуснато увеличение на имуществото си. В случая съдът е посочил, че възнаграждението по представения договор се дължи за конкретен резултат, а твърдяното от ищеца неполучено възнаграждение не е установено да е в причинна връзка с ареста му, доколкото не е установен характера на задълженията, респ. че задържането е препятствало изпълнението им. Освен това, въпросните декларации са представени в производството пред първата инстанция и в този смисъл – въззивният съд не е събирал „служебно доказателства“, а е изпълнил задълженията си на инстанция по съществото на спора да анализира и прецени всички събрани доказателства, да установи правнорелевантните факти и да направи свои собствени правни изводи по предмета на спора. В този смисъл не е налице противоречие с практиката на ВКС – служебно известните или ноторно известните факти не подлежат на доказване, те се обявяват от съда за неподлежащи на доказване, а въззивният съд като решаваща инстанция е в правомощието си сама да отдели спорните от безспорните фактически твърдения, нуждаещите се от доказване от ненуждаещите се, като когато извършва справки във връзка със служебно известни факти, това не е дейност по служебно събиране на доказателства. Предвид всичко изложено въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на спора, присъждане на разноски на страните не се дължи. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение