Определение № 306 от 19.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1270/2022 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 6110/08.03.2022 година, подадена от Б. С. А., против определение № 294/08.02.2022 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 3037/2021 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Пловдив е оставил без уважение частна жалба с вх. № 67 077/09.11.2021 година, подадена от Б. С. А. против първоинстанционното определение № 8599/21.10.2021 година на Районен съд Пловдив, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 10 640/2021 година, с което прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на съда да разгледа спора между страните. В частната си касационна жалба Б. С. А. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е то и потвърденото с него определение № 8599/21.10.2021 година на Районен съд Пловдив, ІІІ-ти брачен състав, постановено по гр. д. № 10 640/2021 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд Пловдив. Ответницата по частната касационна жалба М. В. Д. е подала отговор с вх. № 7714/22.03.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определение № 294/08.02.2022 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 3037/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е направено искане за оставянето и без уважение, като се потвърди оспорваното с нея определение. Б. С. А. е бил уведомен за обжалваното определение на 28.02.2022 година, а частната му касационна жалба е с вх. № 6110/08.03.2022 година, като е подадена по пощата на 07.03.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения в чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови определението си съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че Б. С. А., който е баща на малолетния А. Б. А., [дата на раждане] в [населено място] бил поискал от съда да определи привременни мерки в интерес на детето, както и ежемесечна издръжка. С подадения от майката на детето М. В. Д. отговор на исковата молба били представени преписи от решение № 260 403/07.10.20 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-брачни състави, ІІІ -ти брачен състав, постановено по гр. д № 10 266/19 година и решение № 662/17.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 785/2021 година, в които било прието, че обичайното местопребиваване на детето било в Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия. Като се имало предвид, че Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия се оттегляло от Европейския съюз, а преходният период за съдебни производства изтичал на 31.12.2020 година, се налагал извода, че за настоящия спор щял да намери приложение КМЧП, тъй като исковата молба била подадена на 28.06.2021 година. Затова бил неприложим Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година, на основание чл. 67 от Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия. Според нормата на чл. 28 от КМЧП съдът служебно следвало да провери международната си компетентност, а в чл. 3, ал. 1 от кодекса било посочено, че разпоредбите му не засягали частно правните отношения с международен елемент установени в международен акт в сила за Република България. Такъв акт била Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година, като според чл. 5. т. 1 от същата компетентни съдебни органи да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето били тези на договарящата страна, в която детето имало обичайно местопребиваване. Както било посочено А. Б. А. имал обичайно местопребиваване в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, поради което британските съдебни или административни органи били компетентни да разгледат повдигнатия спор. Първоинстанционният съд бил достигнал до същия правен изводи, поради което определението му било правилно, а подадена против него частна жалба била неоснователна и трябвало остави без уважение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. С. А. иска определението на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по отношение на правните въпроси за това: 1) длъжен ли е сезираният с иск по чл. 127, ал. 2 от СК български съд, който извършва преценка на международната си компетентност да разгледа исковете да изследва самостоятелно въпроса за „обичайното местопребиваване“ на детето, съобразно чл. 5, т. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година или може да възприеме „на готово“ изводът за това „обичайно местопребиваване“ от влязло в сила решение на друг съд постановено в производство по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 година? 2) едно и също значение ли има терминът „обичайно местопребиваване“ по Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година и Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 година? 3) притежава ли българският съд международна компетентност по чл. 5, т. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година да разгледа предявените пред него искове, когато детето е български гражданин, в последните две години (включително и към момента на предявяване на исковете) живее на територията на Република България и/или със съдебно решение и заповед за защита от домашно насилие, издадена от друг български съд, на основание чл. 5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН, вече е определено местоживеенето на детето да е при другия родител, чиито адрес и местоживеене са в Република България? 4) представлява ли „спешен случай“ по смисъла на чл. 11, т. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година, упражненото от единия родител домашно насилие срещу детето и постановената със съдебно решение и заповед за защита от домашно насилие мярка по чл. 5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН, с която се определя местоживеенето на детето в Република България и обуславя ли такъв „спешен случай“ международна компетентност по чл. 11 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година да разгледа предявените пред него искове по чл. 127, ал. 2 от СК? 5) притежава ли през 2021 година българският съд с международна компетентност по чл. 9, § 2 на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година, да разгледа предявените пред него искове по чл. 127, ал. 2 от СК, когато от раждането си до 2019 година детето е живяло в Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, а след това фактически е заживяло в Република България и/или преди 31.12.2020 година (датата на оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз), през 2019 година във връзка с детето са били образувани и водени съдебни производства (по ЗЗДН, по чл. 127а от СК, по чл. 143, ал. 2 и по чл. 149 от СК) в които никой от родителите не е възразил за липсата на международна компетентност на българския съд да ги разгледа и реши? 6) при постановяване на своето решение (определение) длъжен ли е въззивният съд да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните и да анализира всички събрани по делото доказателства? Петият от така поставените въпроси не обуславя допускането на определението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. Компетентността на съда да разгледа повдигнатия пред него правен спор се преценява към момента на предявяването на иска и разглеждането му, като се вземат предвид действащата към този, а не към предшестващ момент, нормативна уредба. В случая искът по чл. 127, ал. 2 от СК е предявен на 28.06.2021 година, към който момент Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия вече не е член на Европейския съюз и по отношение на него са неприложими правилата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000година, включително и чл. 9 от същия. В случаите когато компетентността на съда е в зависимост от определени действия на страна по спора, то от значение са само извършените в това производство такива, като не могат да се преценяват действия извършени в друго производство, макар и то да е между същите страни. Затова са без значение за определяне на компетентността на съда по настоящето производство водените преди него други съдебни производства във връзка с детето и извършените по тях действия на страните. Четвъртият от поставените от Б. С. А. въпрос също не обуславя допускането на въззивното определение на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. Компетентността на съда да разгледа спора по чл. 127, ал. 2 от СК се определя по реда на чл. 5, т. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година, като сам по себе си този иск не може да бъде определен като „спешен случай“ (доколкото не изисква неотложност), който да обуслови компетентност на друг съд извън страната на обичайното местопребиваване на детето. „Спешен случай“ по смисъла на чл. 11, т. 1 от Конвенцията е налице, когато се изисква незабавна и неотложна намеса за защита на детето от съществуваща опасност за защита на здравето или интересите му. При такъв случай органите на държавата извън обичайното местопребиваване на детето са компетентни само да предприемат необходимите действия за премахване на това състояние като предприемат съответните мерки за това. Като такъв „спешен случай“ може да се разглежда упражненото от единия родител домашно насилие над детето. В този случай компетентността на органите на държавата извън обичайното местоживеене на детето ще се ограничи само до предприемането на мерки за защита от насилието, като няма да създаде компетентност на тези органи да се произнесат по иска по чл. 127, ал. 2 от СК. Такава компетентност не може да бъде обусловена и от издадената в производството за защита от домашно насилие заповед Третият от посочените по-горе въпроси също не обуславя допускането на определението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. В случая не е спорно, че от момента на раждането си до 2019 година детето А. Б. А. е имало обичайно местопребиваване на територията на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия. За да възникне компетентността на българския съд да разгледа спора по чл. 127, ал. 2 от СК, след пристигането си в Република България през 2019 година детето трябва да е придобило обичайно местопребиваване на територията на страната. С влели в сила решения е установено, че Б. С. А. незаконно е прехвърлил детето А. Б. А. от Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия в Република България, като е постановено връщането на детето в държавата по обичайното му местопребиваване. Поради това само факта на пребиваването на детето на територията на Република България не може да обоснове компетентността на българския съд да разгледа спора по чл. 127, ал. 2 от СК. Такава компетентност не може да бъде обоснована и от постановеното съдебно решение и заповед за защита от домашно насилие, издадена от друг български съд, на основание чл. 5, ал. 1, т. 4 от ЗЗДН, с които е определено местоживеенето на детето да е при предявилия иска по чл. 127, ал. 2 от СК родител, чиито адрес и местоживеене са в Република България. В случай, че детето няма обичайно местопребиваване на територията на държавата, където живее този родител чрез наложената мярка за защита ще се стигне до временна промяна на фактическото местоживеене на детето (за периода на действие на мярката), но не и до промяна на обичайното му местопребиваване за този период. Първият и вторият от поставените в изложението на Б. С. А. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обуславят допускането на определението на Окръжен съд Пловдив до касационно обжалване. При преценката на компактността на българския съд да разгледа спора по чл. 127, ал. 2 от СК въззивният съдебен състав е бил длъжен да се съобрази с решение № 260 403/07.10.20 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-брачни състави, ІІІ -ти брачен състав, постановено по гр. д № 10 266/19 година и решение № 662/17.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 785/2021 година, в производството по постановяването на които е участвал и Б. С. А., както и с установеното с тях, че детето А. Б. А. е било незаконно прехвърлено от Б. С. А. от Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, където е имало обичайно местопребиваване в Република България. Във връзка к това въззивният съд е следвало да преценява дали органите на А. Б. А. са запазили своята компетентност при условията на чл. 7, т. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година. Тази компетентност може да се счита отпаднала от момента, в който детето е придобило обичайно местопребиваване в Република България и кумулативно с това е налице едно от условията по б. „а“ или б. „б“ на чл. 7, т. 1 от Хагската конвенция за компетентността, приложимото право, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца от 1996 година. В случай, че не е налице едно от тези две условия, то компетентности на органите по предишното обичайно местопребиваване на детето се запазва, макар и то да е придобило обичайно пребиваване в друга държава. Съдът разглеждащ въпроса за компетентността си да разгледа повдигнатия пред него спор трябва да извърши преценка и за това дали детето А. Б. А. е придобил обичайно местопребиваване в Република България, но от посочените съдебни решения и другите събрани по делото доказателства такъв извод не може да бъде направен, като към настоящия момент детето А. Б. А. се намира на територията на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия. По отношение на съдържанието и тълкуването на понятието обичайно местопребиваване в отделните нормативни актове не съществува спор в теорията и практиката, поради което въпросът за това не обосновава допускането на касационното обжалване. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Пловдив е дало отговор на поставения от Б. С. А., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК шести правен въпрос, който не е в противоречие или отклонение от приложената към изложението съдебна практика на ВКС. Видно от изложените към определението мотиви съдът е обсъдил, макар и не подробно твърденията и възраженията на страните и ги е преценил с оглед на събраните по делото доказателства. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 294/08.02.2022 година на Окръжен съд Пловдив, Х-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 3037/2021 година, по подадената срещу него от Б. С. А., частна касационна жалба с вх. № 6110/08.03.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение