Определение № 1360 от 15.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2487/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Апарт интернешънъл“ ЕООД срещу решение № 138 от 15.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 303/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 280/ 14.03.2025 г., постановено по гр.д. № 3230/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение по предявен от А. Ж. А. срещу „Апарт интернешънъл“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обявен за окончателен предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключен на 16.08.2021 г., с който „Апарт интернешънъл“ ЕООД се задължава да прехвърли на А. Ж. А. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 14, с площ от 108, 75 кв.м., разположен на 5-ти етаж в сграда, предвидена за изграждане в поземлен имот УПИ XIII-520.1772 /ПИ с идентификатор 56784.520.1772/ в кв. 436-нов по плана на Първа градска част на [населено място], ул. „Александър Пушкин“ № 14, срещу заплащане на цена от 175 000 лв., равняваща се на 89 477 евро, при условие че в двуседмичен срок от влизане в сила на решението купувачът А. Ж. А. заплати сумата от 35 550 лв., включително чрез прихващане на платените от купувача за сметка на продавача задължения към държавата. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът заявява, че въззивният съд е извършил тълкуване на клаузата на чл. 11 от сключения предварителен договор, в която е постигнато съгласие за реда, по който се упражнява правото за разваляне на договора, без да е налице спор между страните за изразената от тях воля. Тази клауза е ясна и с нея е уговорено, че договорът се разваля автоматично с факта на неплащане от купувача на продажната цена, без отправяне на предизвестие и без предоставяне на нов срок за изпълнение. Спорът по делото е единствено дали с тази уговорка може да се дерогират правилата, предвидени в чл. 87, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗД, или тези норми са императивни. Освен това въззивният съд не е съобразил, че по делото е представена кореспонденция по вайбър, от която се установява, че на 20.04.2023 г. управителят на ответното дружество е направил изрично изявление за разваляне на предварителния договор поради неизпълнение от ищеца на задължението му за плащане на покупната цена. Отправяне на такова изявление се доказва и от разпитания в производството свидетел И. К.. Въззивният съд не е взел предвид и това, че ответникът не може да откаже да получи плащане на парична сума по своя банкова сметка, поради което извършените плащания от ищеца след като вече е изпаднал в забава не могат да се квалифицират като приемане на изпълнението от насрещната страна. Освен това те са направени след като предварителният договор вече е бил развален. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулира и пет въпроса, по които поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация – А. Ж. А., оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане е предявен от А. Ж. А. срещу „Апарт интернешънъл“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключен на 16.08.2021 г., с който „Апарт интернешънъл“ ЕООД се задължава да прехвърли на А. Ж. А. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 14, с площ от 108, 75 кв.м., разположен на 5-ти етаж в сграда, предвидена за изграждане в поземлен имот УПИ XIII-520.1772 /ПИ с идентификатор 56784.520.1772/ в кв. 436-нов по плана на Първа градска част на [населено място], ул. „Александър Пушкин“ № 14. Счел е, че по делото е безспорно, че на 16.08.2021 г. между страните е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, по силата на който „Апарт интернешънъл“ ЕООД се е задължило да прехвърли на А. Ж. А. срещу получаване на покупна цена в размер на 175 000 лв. правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 14, находящ се в сграда, която следва да бъде изградена в поземлен имот ПИ с идентификатор 56784.520.1772 по плана на [населено място], Първа градска част. Въззивният съд е посочил, че в клаузата на чл. 11 от предварителния договор е уговорено, че при забава плащането за повече от 7 дни на която и да е вноска от покупната цена договорът се прекратява автоматично, без предизвестие, като купувачът няма право да иска възстановяване и връщане на заплатените вноски до момента на прекратяването. Намерил е, че в тази клауза не е уговорено прекратително условие по чл. 25 ЗЗД, както неправилно е приел първоинстранционният съд, защото плащането на цената, който факт е от значение за преустановяване действието на договора, не е бъдещо несигурно събитие, а е свързан с изпълнението от купувача на основното му задължение, поето с договора. Въззивният съд е счел, че с тази клауза страните са предвидили предпоставките, при които възниква и се упражнява правото на продавача да развали предварителния договор при неизпълнение от купувача на задължението му за заплащане на покупна цена. Посочил е, че нормите на чл. 87, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗД са диспозитивни и страните могат да уговорят отклонение от тях, включително като се съгласят, че развалянето настъпва с факта на неизпълнението, без да е необходимо да се отправя предизвестие и да се дава нов срок за изпълнение, както и че то не зависи от размера на неизпълнената част от задължението. Като е взел предвид това и поведението на страните по време на изпълнението на договора, което се изразява в това, че купувачът е плащал дължимите вноски от покупната цена със забава, а продавачът ги е приемал, а не е считал договорът за развален, въззивният съд е направил извод, че волята на страните, изразена в чл. 11 от предварителния договор е, че правото на продавача да развали договора при неизпълнение в срок от купувача на задължението му за заплащане на покупна цена, ще се упражнява чрез изявление за това, изходящо от продавача и достигнало до купувача. Намерил е, че от представените по делото доказателства не се установява дружеството-продавач да е отправило такова изявление до ищеца. Изявление в този смисъл не е заявено по ясен начин и в представените по делото електронни документи от кореспонденция, осъществявана чрез приложението за комуникация Вайбър. Въззивният съд е заключил, че действията на продавача, който е кредитор на задължението за покупна цена, да приеме извършените със забава плащания на вноските от покупната цена, включително на вноската в размер на 20 000 лв., платима след издаване на акт обр. 14, представляват такива по изразяване на воля за продължаване действието на договора, въпреки че е настъпил фактът, от който се поражда правото му да го развали. Той е взел предвид, че в чл. 2 от договора е уговорен срок за сключване на окончателната сделка, който е от 20 дни, считано от снабдяване на сградата с удостоверение за въвеждане в експлоатация. Волята на страните, изразена в тази клауза, е да обвържат сключването на окончателния договор с условие, което е въвеждането на сградата в експлоатация. По делото не е спорно, че до момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция не е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, но това е в резултат на виновното поведение на ответника, който не е завършил изцяло възложения му строеж на сградата и не е предприел действия за въвеждането и в експлоатация. Този факт е счетен от въззивния съд за относим към хипотезата на чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и при прилагане на тази норма е прието, че условието за сключване на окончателния договор за продажба на недвижимия имот се е сбъднало и за ищеца е възникнало правото да иска обявяването на предварителния договор за окончателен по съдебен ред. Съобразено е, че съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 09.05.2023 г., постановено по тълк.д. № 4/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, обстоятелството, че сключването на окончателния договор е обвързано от страните с плащането на пълния размер на цената, както е в случая, не е пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, което следва да бъде постановено при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК. Това прави предявеният конститутивен иск основателен, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като заявява, че въззивното решение е вероятно недопустимо. Осъществяването на това основание е обосновано с това, че с решението си въззивният съд е потвърдил това на първата инстанция, в диспозитива на което е допуснато отклонение от петитума на предявения иск, тъй като обявяването на предварителния договор за окончателен е постановено, при условие че купувачът заплати на продавача покупна цена в размер на 35 550 лв., а в исковата молба е направено твърдение, че неплатената част от покупната цена е само 25 000 лв. Предметът на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с който съдът е сезиран, се определя от заявените от ищеца правопораждащи предявеното потестативно право факти и петитума на иска. При съобразяване на изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания петитум и диспозитива на постановеното от първата инстанция решение, което е потвърдено с обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че с тези актове е направено произнасяне по предявения в процеса иск. Това е така, тъй като е обявен за окончателен предварителният договор, по отношение на който ищецът твърди, че е възникнало потестативното му право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и за който се отнася искането във формулирания петитум, който е този, сключен на 16.08.2021 г. между страните по спора. Установява се още, че в диспозитива на решението са възпроизведени всички съществени условия на този договор по начина, по който са индивидуализирани в исковата молба, като е посочено, че с него ответникът прехвърля на ищеца правото на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент № 14 в сграда, която е предвидено да се изгради в поземлен имот ПИ с идентификатор 56784.520.1772 по плана на [населено място], Първа градска част, а купувачът се задължава да заплати покупна цена за това в размер на 175 000 лв. При разглеждане на предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за продажба на вещ съдът е длъжен да се произнесе и по изпълнението от купувача на задължението му да заплати уговорената покупна цена, като ако от събраните по делото доказателства се установи, че някаква част от него не е изпълнена, той следва да уважи иска при прилагане на посоченото в чл. 362, ал. 1 ГПК условие - цената да се плати в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. Именно при изпълнение на това свое задължение първоинстанционният съд е изследвал в решението си въпроса за това каква част от покупната цена е платена към края на устните състезания и каква част от нея остава неплатена и доколкото е установил, че това задължение не е изпълнено в цялост, е уважил предявеният иск при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК, като е вписал в диспозитива на решението си условие за настъпване на постановената с него правна промяна, което е заплащане от ищеца в определения в закона срок на покупната цена в размера, до който тя не е погасена, който е 35 550 лв. Размерът на тази неплатена част от цената е определен според установените в производството факти, за което от значение са не само твърденията на страните по тяхното осъществяване, а и всички събрани в производството доказателства. Ето защо правилното определяне на тази сума касае правилността на постановеното съдебно решение и няма отношение към неговата допустимост. Предвид изложеното трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Касаторът не излага никакви съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. Това означава, че касационно обжалване не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя и пет въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение, като по всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос е: Длъжен ли е съдът да обсъди наведените от страните твърдения, възражения, оплаквания и доводи, относими към предмета на делото, както и да извърши самостоятелна преценка на всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да изложи мотиви, съответстващи на тази му дейност?. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че апелативният съд не е обсъдил приетата като доказателство по делото кореспонденция по Вайбър, от която се доказва, че от ответника е направено изявление за разваляне на процесния предварителен договор, както и възраженията на ответника, че ищецът не е заплатил на падежа изискуемата вноска от покупната цена в размер на 20 000 лв., което е основание за разваляне на договора, както и че предвид липсата на възможност кредиторът да откаже да получи плащане по своя банкова сметка, извършеното такова след падежа на задължението не може да се счита като акт, изразяващ волята му сключеният договор да продължи да обвързва страните. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е обсъдил представената електронна кореспонденция между страните в приложението за комуникация Вайбър и съобразявайки съдържанието й, е направил самостоятелен извод, че от нея не се установява ответникът да е отправил изявление за разваляне на процесния предварителен договор. Въззивният съд е изложил съображения в своето решение и за това кога се установява, че настъпва изискуемостта на всяка разсрочена вноска, на която се изпълнява задължението за заплащане на покупна цена, за това какви плащания се доказва, че са извършени в изпълнение на това задължение, както и за погасяване на каква част от задължението са отнесени плащанията. Той е обсъдил и конкретно каква е платената част от сочената от касатора вноска от 20 000 лв. с падеж при представяне на акт обр. 14, неплащането на която се твърди да е основание за възникване на правото за разваляне на договора, както и кога е извършено съответното погасяване. С оглед на изводите си по тези факти е заключил, че купувачът е извършил плащане на посоченото задължение след неговия падеж и след момента, в който е уговорено, че възниква правото за разваляне на договора, като доколкото продавачът е приел това плащане, трябва да се счете, че е изразил воля за запазване действието на договора. При поставяне на въпроса касаторът всъщност заявява несъгласие с тези фактически и правни изводи на съда, което представлява въвеждане на оплакване за неправилност на въззивното решение, но по него касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице допълнителното основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира и следните два въпроса: 1) Длъжен ли е съдът да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират от страните? Включва ли се в правомощията на съда разрешаването на спора въз основа на ненаведен факт?; 2) Допустимо ли е тълкуване на клауза от договор, в случай че по нейното съдържание страните не спорят?. От обосновката към двата въпроса е видно, че всеки от тях се поставя във връзка с това, че в обжалваното решение въззивният съд е извършил тълкуване на клаузата на чл. 11 от сключения предварителен договор, за да определи волята на страните, изразена в нея. Ето защо те трябва да бъдат разгледани общо и да се приеме, че касаят прилагането на материалноправната разпоредба на чл. 20 ЗЗД. По тях има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което той е извършил тълкуване на посочената уговорка от сключения предварителен договор за продажба, уреждаща възникването и упражняването на правото за неговото разваляне от продавача в хипотезата на неизпълнение в срок на задължението за заплащане на покупна цена от купувача. В резултат на това тълкуване съдът е приел, че волята на страните е в разглежданата хипотеза договорът да не се разваля автоматично с настъпване на факта на забавено изпълнение на задължението за плащане на вноска от покупната цена, а с изявление за упражняване на това право от продавача до купувача, като е намерил и че в производството не се доказва такова изявление да е отправено от ответника. Този извод относно изявлението за разваляне на договора обаче не е единственият, въз основа на който въззивният съд е приел, че процесният предварителен договор не е развален. Това му становище е подкрепено и с друг самостоятелен аргумент, че по делото се установява, че след настъпване на факта на неизпълнение в срок на задължението за покупна цена, от който се е породило потестативното право за разваляне на договора, купувачът е направил плащания, с които е изпълнил една значителна част от него, които са приети от продавача. Действията по приемане на тези плащания са квалифицирани от съда като такива по изразяване на воля от продавача да бъде запазено действието на договора и да не бъдат прилагани последиците от неизпълнението, изразяващи се в неговото разваляне. Следователно произнасянето на съда по поставените въпроси за прилагането на чл. 20 ЗЗД няма решаващо значение за крайния му извод за неоснователност на направеното от ответника възражение за разваляне на предварителния договор за продажба на недвижим имот. С оглед на това те не отговарят на изискванията за осъществяване на общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това трябва да се посочи, че по въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД е налице формирана съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 50132 от 01.02.2024 г., постановено по т.д. № 1847/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 66 от 03.06.2024 г., постановено по т.д. № 723/2023 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 50035 от 15.06.2023 г., постановено по гр.д. № 5039/ 2021 г. по описа на ВКС, IV гр.о., Решение № 47 от 25.01.2024 г., постановено по гр.д. № 3776/2022 г. по описа на ВКС, III гр.о., Решение № 50116 от 18.10.2022 г., постановено по т.д. № 1247/ 2021 г. по описа на ВКС, I т.о. и др. В нея се приема, че на тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които са предмет на спор между страните относно точния им смисъл. Тълкуването на договорните клаузи се извършва от съда при спазване на критериите, установени в чл. 20 ЗЗД, като той следва да търси действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Общата воля на страните може да бъде изведена и от тяхното поведението при сключване на договора и при неговото изпълнение. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е счел, че уговорката на чл. 11 от процесния предварителен договор е неясна, в която хипотеза той е длъжен да разкрие действителната воля на страните, изразена в нея, чрез тълкуване, както е направил. Той е извършил тълкуването на клаузата с оглед на текста на същата и при съобразяване на поведението на страните при изпълнение на договора, свидетелстващо за общата им воля за съдържанието на уговорката, което напълно отговаря на разрешението, дадено в цитираната съдебна практика. Ето защо по поставените въпроси не е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следващите два формулирани от касатора въпроса са: 1) Длъжен ли е съдът да вземе предвид обстоятелствата от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска?; 2) Има ли значение изявлението, с което страна по делото се позовава на разваляне на договора и последиците от отпадането на правната връзка, при формиране на предмета на делото, когато заедно с това твърди, че договорът е развален предварително извънсъдебно?. Тези въпроси се поставят във връзка с оплакването, че въззивният съд не е съобразил, че ответникът е направил изявление, че упражнява правото за разваляне на предварителния договор за продажба, в хода на процеса. С оглед на това те също са свързани с направения в решението извод, че не се доказва изявление за разваляне на договора да е отправяно от ответника до ищеца. Както беше посочено, обаче този извод на въззивния съд не е единственият, който е обусловил становището му, че предварителният договор, който се иска да бъде обявен за окончателен, не е развален. То е аргументирано и с това, че от ответника са извършени действия по приемане на плащания на суми, направени от ищеца след падежа на разсрочените вноски от покупната цена, съответно след осъществяването на факта, от който се е породило правото на разваляне, които сочат на изразена от него воля за запазване действието на договора, въпреки допуснатото забавено изпълнение на тези задължения. Ето защо тези въпроси също не са от решаващо значение за извода на въззивния съд относно развалянето на процесния договор, поради което не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ЗЗД. По изложените съображения следва да се заключи, че решение № 138 от 15.07.2025 г., постановено по в.гр.д. № 303/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, не следва да се допуска до касационно обжалване. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба. Тази страна обаче не е представила доказателства да е направила някакви разходи за водене на делото, поради което и такива не следва да се възлагат в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение