Определение № 737 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1624/2013 г.

Производството е по чл.288, ал.1 ГПК. Обжалвано е решение от 10.07.2009т. по гр.д.№2795/2006г. на ГС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.225, ал.3 КТ. С определение от 16.05.2013г. ВКС е спрял на основание чл.292 ГПК производството по делото до приемане на решение по ТД№2/2013г. ОСГК на ВКС по въпроса: “ По какъв начин се изчислява обезщетението по чл. 225, ал.3 КТ”. С определение от 16.12.2013г. ВКС, след възобновяване на производството по делото, е оставил без разглеждане касационната жалба на основание чл.280, ал.2 ГПК и с определение от 18.03.2014г. по гр.д.№1248/2014г. състав на ІІ г.о. на ВКС го е отменил, като е върнал делото за разглеждането й по същество, тъй като допустимостта на касационната жалба следва да се преценява към редакцията на чл.280, ал.2 КТ уредена в ДВ.в.бр.59/2007г. Жалбоподателят – И. И. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси които са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил „С.”” АД да заплати на И. И. на основание чл. 225, ал. 3 КТ сумата от 30,38 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода 12.07.2004 г. 18.10.2004г., като е отхвърлил иск до пълния му предявен размер от 1393лева. Съдът е приел, че ищецът-жалбоподател в настоящето производство, е възстановен на работа след съдебна отмяна на уволнението ми и се е явил да я заеме на 12.07.2004г. Установено е също така, че същият не е допускан на работа за времето от 12.07.2004г. до 18.10.2004г. Съдът е счел, че като база за определяне обезщетението му по чл.225, ал.3 КТ следва да вземе предвид размера на последното му брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца на недопускането му до работа, което с оглед приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза възлиза на 247 лева. Прието е, че общият размер на дължимото се обезщетение е 791,79 лева, от които са му изплатени 761,44 лева, поради което му е присъдена разликата от 30, 45 лева и лихва за забавено плащане в размер на 0,35 лева, като е отхвърлил иска по чл.86 ЗЗД до пълния му размер от 500 лева. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението си съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да установи обективната истина, да осигури справедлив процес, да прецени всички доказателства по делото и да приложи точно разпоредбата на чл.225, ал.3 ГПК. Поддържа, че по тези въпроси е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание-чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В решението е даден отговор за точното приложение на разпоредбата на чл.225, ал.3 ГПК в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в приетото ТД№2/2013г. ОСГК на ВКС, в което на въпроса: “По какъв начин се изчислява обезщетението по чл. 225, ал.3 КТ” е даден отговор, че о безщетението по чл. 225, ал.3 КТ се определя на базата на последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение като същото не може да бъде по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за периода на недопускането на работа.” В случая съдът е определил дължимото се обезщетение именно на базата на последното брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение и същото не е по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за процесната 2004г.-120лева/ПМС№7/16.01.2004г./. По въпросите за задължението на съда да установи обективната истина, да осигури справедлив процес, да прецени всички доказателства по делото също не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдът е дал разрешение на същите в съответствие с практиката на ВКС. В трайната и задължителна съдебна практника на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., касационната инстанция е подържала въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. Предвид изложените съображения, съдът