Определение № 2935 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3039/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в производството – на ищеца М. Л. К. и на ответника Община Благоевград срещу въззивно решение № 237/26.04.2025 г. по гр. д. № 114/2025 г. на Благоевградски окръжен съд, с което частично е отменено решение № 949/13.12.2024 г. по гр. д. 1644/2024 г. на Благоевградския районен съд и е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 52 ЗЗД за сумата над 10 000 лв. до присъдения размер от 20 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди за претърпени болки и страдания в резултат на ухапване на безстопанствено куче на 09.03.2024 год. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е уважен за сумата от 10 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен до пълния предявен размер от 24 950 лв. /частичен от общо претендиран размер от 50 000 лв./.

Ищцата обжалва решението в частта, в която предявеният иск е отхвърлен, като претендира той да бъде уважен в пълния му размер.

В изложението към подадената от него касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по няколко групи въпроси:

1. „В случай че въззивният съд не приема определената от първоинстанционния съд степен на увреждане на здравето на пострадалото лице, то следва ли служебно да назначи медицинска експертиза?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., определение № 246/07.06.2022 г. по гр. д. № 643/2022 г. на II г. о.

2. „Допустимо ли е да намали двойно определеното обезщетение?“, за който се твърди, че е налице противоречие с решение № 155 от 4.07.2018 г. по гр. д. № 4723/2017 г. на ВКС, IV г. о.

3. „Следва ли множеството рани да се приемат като едно увреждане, с оглед на това, че всяка от тях е с различна степен на засегнатост?“

Ответникът Община Благоевград обжалва решението в частта, в която предявеният иск е уважен.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения за недопустимост на решението като постановено срещу ненадлежен ответник и очевидна неправилност на същото /чл. 280, ал. 2, изр. 2 и 3 ГПК/.

Поддържа се, че са налице и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по няколко групи въпроси, формулирани от настоящата инстанция:

1. Когато общината е положила дължимата грижа за изпълнение на своите нормативно определени задължения, като е предприела действия за овладяване популацията на безстопанствените кучета и предотвратяване агресивно поведение на кучетата, следва ли да носи отговорност по чл. 49 ЗЗД?

2. Може ли да се приеме, че кучето, причинило ухапването, е безстопанствено, когато за този район няма подавани сигнали за безстопанствени кучета?

Сочи се съдебна практика на ВКС, в която са решени идентични казуси: решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г. на четвърто г. о., решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г. на четвърто г. о., решение № 383/27.07.2010 г. по гр. д. № 424/2009 г. на четвърто г. о. и решение № 262/11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г. на четвърто г. о., като се твърди противоречие със същите.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано със следните въпроси:

1. „Как се доказва безстопанствения характер на кучето по иск за вреди от нараняване от куче и чия е доказателствената тежест за това обстоятелство?

2. „В какво се изразява изискуемата от закона дължима грижа? Какви са нейните съдържание и обем?“;

3. „Нараняването на човек от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по Закона за защита на животните само по себе си може ли да обоснове извод за противоправно бездействие като основание за отговорност по чл. 49 ЗЗД?“;

4. „Какво следва да бъде действието или бездействието, за да се ангажира отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД и в какво се състои противоправността на действията или бездействията му?“

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, всяка от страните изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по подадената от насрещната страна касационна жалба.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за причиняване на неимуществени вреди.

По делото е доказано, че ищцата е получила множество разкъсно-контузни рани /в областта на ляво коляно и лакът, дясна китка и бедро/, наложили лечение в болница в периода от 09.03.2024 г. до 11.03.2024 г. и поставянето на хирургични шевове. Ползвала е отпуск за временна неработоспособност до 27.04.2024 г. Медицинската експертиза е установила, че нараняванията са затруднили движенията на крайниците за период от две-три седмици.

Въззивният съд е изложил съображения, че за да бъде ангажирана отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче, е от значение дали е положена дължимата грижа при изпълнение на задълженията й по чл. 41, ал. 1, чл. 42, чл. 47, ал. 1, чл. 50, т. 2 и чл. 59 Закона за защита на животните. Общината може да се освободи от отговорност единствено, ако докаже, че предписаното поведение е осъществено с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Съгласно приложимите с оглед релевантния във времето момент на увреждането норми от цитирания закон /чл. 50, т. 2, чл. 47, ал. 3, чл. 59, ал. 3, чл. 40, ал. 3, чл. 41, ал. 1 - 3, и чл. 48/, налице е нормативно установено задължение за ответника за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или животни, за настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни. Приемането на програма по чл. 40 ЗЗЖ и осъществяването на дейности „по залавяне, обезпаразитяване, кастриране, лечение и връщане в местообитанията им на животните, на които не е намерен стопанин“, не са нейните единствени задължения. Общината е била длъжна да вземе мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни – чл. 50, т. 2 ЗЗЖ, както и да осъществява надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Съобразено е също така, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета - да ги настанят в приют и те да бъдат кастрирани, обезпаразитени и ваксинирани срещу бяс /чл. 41 и 47, ал. 1 ЗЗЖ и § 5 ПЗРЗЗЖ/. Основната мярка за надзор е настаняването на кучетата в приюти, но се допуска кучетата да бъдат връщани и на местата, от които са взети /чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/. В този случай обаче е предвидено изрично, че кучетата са под надзора и грижите на общините /чл. 47, ал. 3, изр. 2 вр. чл. 49 и чл. 50 ЗЗЖ/. Направен е обуславящ извод, че независимо от вида на мерките /настаняване в приют или връщане по места след кастриране и обезпаразитяване/, общината е адресат на задължение да осъществява надзор върху безстопанствените кучета.

Ответната община е изложила твърдения, че към релевантния момент е съществувал приют за безстопанствени животни, чиято дейност е уредена и с нарочен правилник. С показанията на свидетелката В.-П. са доказани действията, които се извършват по установяване на безстопанствени кучета на територията на общината, тяхното залавяне, ваксиниране, чипиране, кастриране и съответно вземане на съответните мерки за ограничаване на популацията им. Също така обаче е установено, че към датата на деликта-09.03.2024 г. утвърдената до 2023 г. програма за ограничаване на популацията на безстопанствените кучета на територията на общината и плана към нея са изтекли. Едва няколко месеца след инцидента-на 19.07.2024 г. на Общинския съвет са предложени за одобряване нова програма и план към нея.

Следователно, след като безстопанствено куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, това само по себе си означава, че общината не е изпълнила надлежно задълженията си за надзор, предвидени в закона.

Обсъдени са възраженията на ответника за това, че следва да бъде освободен от отговорност, основани на предприети мерки и програми за овладяване на популацията на безстопанствените кучета. Посочено е, че с оглед на установеното по делото, че безстопанствено куче е нападнало безпричинно човек, тези мерки не са достатъчни и по същество са безрезултатни по отношение на конкретното безстопанствено куче, което ответникът е длъжен да надзирава.

Обоснован е извод, че кучето не е имало стопанин-не е имало каишка или друг отличителен белег /ушна марка/. Не е доказано по категоричен начин, че настаненото в приюта куче след инцидента е същото, което е причинило ухапването. Установен е фактът, че кучето е нападнало ищцата на улицата, пред блока, там не е имало човек, който да покаже признаци, че е негов стопанин. Този факт е индиция, че кучето е безстопанствено.

При определяне размера на обезщетението са изложени съображения, че свидетелите не описват детайлно състоянието на ищцата. Посочено е, че не са засегнати трайно функциите на увредените крайници. Инцидентът не се е отразил трайно на психическото й състояние /изпитвала е страх/, но е продължила да разхожда кучетата си и след това /със съпруга си/.

Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице по касационната жалба на М. Л. К., като съображенията за това са следните:

Първият въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да допусне служебно медицинска експертиза, когато не възприема степента на увреждане на здравето на пострадалото лице.

Поставеният въпрос не кореспондира с установените факти по делото. Съдът не е приел различна степен на увреждане, а е обосновал извод, че обезщетението, което ще компенсира претърпените вреди следва да бъде определено в по-нисък размер.

Вторият поставен материалноправен въпрос е относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди. Съгласно дадените указания в ППВС № 4/23.12.1968 г. при преценката кое обезщетение е справедливо, следва да се съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му. Постановлението примерно изброява обстоятелства, които следва да бъдат съобразени от съдилищата, като посочва, че следва да се отчитат спецификите на всеки отделен случай.

В цитирания в изложението съдебен акт е разгледана хипотеза, при която въззивният съд е приел за установена различна фактическа обстановка от приетата в първоинстанционното решение, без да е имало оплаквания относно възприетите факти, което е счетено за съществено процесуално нарушение. В случая съдът не е намалил размера на обезщетението предвид липсата на доказателства за настъпилите увреждания, а е посочил, че ищцата не е установила обстоятелства, налагащи определянето на обезщетение значително над обичайно установения размер за такъв вид деликти. Отчел е обстоятелството, че уврежданията не са трайни и необратими и е определил обезщетение от 10 000 лв., като е съобразил всички конкретно съществуващи обстоятелства. В посоченото от жалбоподателката определение № 246/07.06.2022 г. по гр. д. № 643/2022 г. на ВКС, II г. о., определеното обезщетение е било в размер на 5 000 лв. и е счетено за справедливо.

В обжалваното въззивно решение са съобразени всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на вредата. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. В настоящата хипотеза въззивният съд е съобразил доказателствата, от значение за определянето на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

Третият въпрос доразвива втория, като е обусловен от тезата на жалбоподателката, че множеството нанесени разкъсно-контузни рани съставляват и множество увреждания. Този въпрос не е обуславящ, тъй като причинените наранявания са отчетени при определяне на размера на обезщетението. Не се дължи отделно обезщетение за всяко нараняване.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по касационната жалба на Община Благоевград по следните съображения:

Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо.

Съобразно твърденията в исковата молба претендираното от ищцата материално право е засегнато от ответника, с оглед на което ответната община е била процесуално легитимирана да отговаря по предявения иск.

По първия въпрос е формирана трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 368/18.11.2015 г. по гр. д. № 2045/2015 г., решение № 488/07.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г., решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г., решение № 383/27.07.2010 г. по гр. д. № 424/2009 г., всички на четвърто г. о., както и решение № 50151/19.10.2022 г. по гр. д. № 2598/2021 г. на трето г. о., според която освобождаването от отговорност е възможно, само ако общината докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение е осъществено с дължимата грижа. Именно такива са и обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение. В случая не са били предприети всички предписани от закона действия /към момента на увреждането не са били взети мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение/, което е довело и до заключение, че общината не може да се освободи от отговорност.

Вторият въпрос е относим към приетото за установено по делото, че кучето е безстопанствено.

Изводът е направен след подробен анализ на гласните доказателства /показанията на свидетелите Б., М. и Д./, както и при спазване на житейската логика и съобразяване с останалите обстоятелства по делото.

Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, като настоящият състав не намира необходимост от нейното изменение. Предвид това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, с които е обосновано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са със сходно съдържание.

Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Същата отново е обоснована с изводите относно липсата на положена дължима грижа, както и с определения размер на обезщетението. Обжалваното решение не е явно необосновано с оглед изложените по-горе съображения за съответствие на тези изводи с правилата на формалната логика.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по касационните жалби на двете страни.

С оглед изхода на делото не следва да се присъждат разноски за касационното производство.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение