Определение № 50250 от 01.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3434/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, на П. И. Г., приподписана от адв. Ф., срещу определение № 2544 от 06.07.2022 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1276/2022г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 5043 от 12.05.2022 г., постановено по гр.д. № 4665/2020 г. по описа на Варненския районен съд, с което производството по делото е прекратено. Касаторът поддържа нищожност, евентуално неправилност на обжалваното определение. Счита, че определението е нищожно, защото нарушава правото му на справедлив публичен съдебен процес пред безпристрастен независим съд, гарантирано от КРБ и ЕКЗПЧОС, тъй като е произнесено в закрито съдебно заседание. Твърди, че не съдържа мотиви по предявения иск за обявяване нищожност на нотариален акт. Същото е нищожно и заради това, че окръжният съд е приел липса на правен интерес у страната относно иска, касаещ нотариалния акт. Според касатора изложеното в определението противоречи на Етичния кодекс на съдиите, както и на чл. 3 ЗСВ, чл. 5 ГПК, чл. 75, ал. 2 ЗН и 1л.6, б.“б“ ПВ. В изложението на основанията по чл. 280, ал. 1, т.1-т.3 ГПК допускане на касационно обжалване се иска с довод, че казусът представлява въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че по приложението на чл.17, ал.1 вр. чл.5, ал.1 и ал. 2 от Конституцията на Република България липсва тълкувателна практика. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от ищец по делото с правен интерес от обжалването, срещу преграждащ въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване производството по делото, образувано по исковата молба на П. И. Г., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е поискал да се обяви нищожността на определение № 60140 от 17.11.2021г. по ч.гр.д. № 4232/2021г. на Върховния касационен съд, на нотариален акт № ...., т.1, рег. № 1062 по нот. д. № ..../2002 г., на решение № 3699 от 21.12.2007 г. по гр.д. №2022/2007г. на Варненския районен съд, както и на решение № 101 от 07.02.2011г. по гр.д. № 777/2010 г. на Варненския окръжен съд. С разпореждане от 11.04.2022г. Варненският районен съд е дал указания на ищеца да уточни претенцията си, като заяви дали предявява иск на основание чл. 270, ал. 2 ГПК за нищожност на съдебен акт, а именно на определение № 60140 от 17.11.2021 г. по ч.гр.д. № 4232/2021 г. на ВКС, както и да обоснове правния си интерес от този иск. С молба от 20.04.2022г. ищецът е посочил, че претендира обявяване нищожността на решение № 3699 от 21.12.2007 г. по гр.д. 2022/2007 г. на Варненския районен съд, тъй като същото е основано на нищожния нотариален акт посочен в исковата молба и го възпрепятства да ползва имота си, наследен от майка му. С ново разпореждане районният съд е дал указания на ищеца да уточни съдебния акт, чиято нищожност иска да установи, да посочи обстоятелствата, от които произтича нищожността, както и да формулира искане към съда. С молба от 10.05.2022 г. ищецът отново е посочил, че иска да се прогласи нищожността на решение № 3699 от 21.12.2007 г. по гр.д. № 2022/2007 г. на Варненския районен съд, както и на нотариален акт № ...., т.1, рег. №1062 по нот. д. № ..../2002 г. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение №99 от 29.05.2014 г., постановено по гр.д. №783/2013 г. по описа на Провадийския районен съд окончателно е решен въпросът за валидността на решение № 3699 от 21.12.2007 г., постановено по гр.д. №2022/2007 г. Приел е също, че решение №3699 от 21.12.2007 г. по гр.д. №2022/2007 г. на Варненския районен съд има за предмет иск по чл. 108 ЗС, предявен от Г. срещу М. В. Д., както и иск за отмяна на нот. акт № ...., т.1, рег. № 1062 по нот. д. №..../2002 г., като искът за собственост е бил основан на твърдение за придобиване по силата на дарение обективирано в нотариален акт №68, т. IV, по нот. д. №1322/1984 г., като исковете са отхвърлени с влязло в сила решение. При така приетото за установеното и позовавайки се на чл. 299, ал. 1 ГПК въззивният съд е направил извод, че предявеният иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за нищожност на съдебния акт е недопустим, защото силата на пресъдено нещо по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело, което подлежи на прекратяване на основание чл.299, ал.2 ГПК. По отношение на иска за прогласяване нищожност на нотариален акт е посочил, че с решение № 3699 от 21.12.2007 г., постановено по гр.д. №2022/2007 г. е отхвърлена претенцията за отмяна на нот. акт № ...., т.1, рег. № 1062 по нот. д. № ..../2002г., като по това дело са разгледани твърденията на ищеца за нищожност на нотариалния акт и спорът не може да бъде пререшаван. В допълнение съдът е приел и че липсва правен интерес от този иск, доколкото интересът е обоснован единствено с оспорване на влезлия в сила съдебен акт. За недопустими са счетени и претенциите за заличаване на нотариалния акт от данъчната партида на ответника, както и на ответника от кадастъра като собственик, тъй като са заявени за първи път с въззивната жалба, а също и касаят административни процедури. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, като е въведено твърдение, че настоящият казус съставлява въпрос от значение за правото и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В него се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 за допускане до касационно обжалване, като е въведено твърдение, че настоящият казус съставлява въпрос от значение за правото и за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, без да е поставен нито един конкретен правен въпрос. Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение. Решаването на казуса, както посочва касатора, не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото казусът е предметът на правораздавателната дейност на съда по съществото на спора. Не може да се приеме за правен въпрос и искането за тълкуване на чл.17, ал.1 вр. чл.5, ал.1 и ал. 2 от Конституцията на Република България. На първо място липсва обосновка за връзката на тези разпоредби с обжалваното определение/ сочи се връзка с правото на ищеца да наследява майка си, който въпрос не е част от предмета на произнасяне на въззивния съд/, а на следващо място тълкуването на разпоредби от Конституцията е в компетентността на Конституционния съд на РБ. Липсата на тълкувателна практика по тези разпоредби на Конституционния съд не може да бъде основание за допускане на въззивен съдебен акт до касационно обжалване- напротив, само наличието на такава тълкувателна практика би било такова основание, ако въззивният съд се е произнесъл в противоречие с актове на Конституционния съд. Неоснователен е и доводът, че определението е нищожно ,като постановено в закрито съдебно заседание. Нищожен е съдебен акт, който е постановен от незаконен състав на съда, излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвен в писмена форма или е неподписан, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютната й неразбираемост. В случая въззивното определение не страда от нито един от изброените пороци, водещи до нищожност. Следва да се отбележи, че постановявайки го в закрито заседание съдът е процедирал в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 278, ал.1 ГПК, според която частните жалби се разглеждат в закрито заседание и само по изключение може да се разгледат в открито заседание, като в случая пред въззивния съд не е обоснована необходимост за разглеждане на частната жалба в открито заседание. Предвид изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение