Определение № 488 от 28.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2351/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп”, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт Д. И., против решение № 1898 от 14.07.2022 г., пост. по гр.д.№ 7435/2021 г. на Софийския градски съд, Г.К., ІV „е“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20240322 по гр.д.№ 90367/ 2017 г. на Софийски районен съд, I г.о., 49 състав в обжалваната му част, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Н. А. Н., на основание чл. 242 от КЗ (отм.) във връзка с чл.199а от КЗ (отм.) сумата от 22 337.18 лева, представляваща сбор от сумите, заплатени от нея по договор за банков кредит № 247 от 1.09.2006г., след настъпване на застрахователното събитие - смърт на застрахованото лице Р. А. Б., настъпила при действието на групова застраховка „Живот”, сключена от ЗЕАД “Булстрад Виена Иншурънс Груп”, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното щ изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - направените по водене на делото разноски в размер на 146.69 лева.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поддържа се, че е налице съзнателно неточно обявяване или премълчаване на обстоятелство, по смисъла на чл. 189 от КЗ (отм.), при знанието на което застрахователят не би сключил договора, а именно наличието на хронично заболяване, предшестващо сключването на застрахователния договор, което е обусловило настъпилата впоследствие смърт на лицето, върху живота на което е сключен, или би го сключил при различни условия, изключвайки от корпуса на застрахователното покритие хипертоничната сърдечна болест и свързаните с нея последици. Твърди се, че е налице правоизключващото основание по чл. 189, ал. 4 от КЗ (отм.) за отказ на застрахователя да заплати застрахователното обезщетение или сума, тъй като при наличието на хипотезите по ал. 1 или ал. 3 от с. чл. неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на събитието, както и хипотезата, предвидена в клаузата на чл. 7, т. 5 от застрахователния договор, съгласно който т. нар. „предварително съществуващо заболяване“ е изрично изключено от покритите застрахователни рискове. Наведен е довод, че доколкото ищцата Н. А. Н. е съдлъжник по договора за банков кредит № 247 от 1.09.2006 г. и е солидарно задължена с починалия щ съпруг по него, както и че с анекс № 3 от 29.03.2012 г. тя изрично се е задължила да продължи погасяването на задълженията по него след смъртта му, при заплащане на исковата сума на банката-кредитор тя е изпълнила собствено, а не чуждо задължение, поради което в нейна полза не е възникнало регресното суброгационно право по чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.), което е упражнила с предявения по делото иск, като не би могла да се позове на второто изречение на същата разпоредба, защото в качеството на солидарен длъжник по договора е страна по него, а не трето лице, което на законно основание е платило задължението вместо длъжника. Посочено е, че като не е съобразил това обстоятелство, въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 53 от 29.04.2022 г. по т. д. № 893/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК със следните въпроси:

1. Недекларираното на обстоятелства от значение за риска пред застрахователя, приравнено ли е на умисъл, съответно на груба небрежност и обикновената небрежност оправдава ли недекларираното на тези обстоятелства?;

2. Отговорът на поставените от застрахователя въпроси, обуславящ налице ли е съзнателно неточно обявяване на обстоятелства от значение за застрахователния риск, следва ли да се основава на обективна преценка или субективната такава е водеща?;

3. Суброгира ли се солидарният длъжник, изпълнил свое задължение срещу застрахователя, вкл. и в редакцията, посочена на първа страница от изложението, а именно дали е допустима суброгация срещу застрахователя, ако суброгиралият се е изпълнил свое собствено задължение.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна в обжалваната му част и за постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен, както и за присъждане на направените по водене на делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по касация Н. А. Н. оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез процесуалния му представител адв. Д. Д., е оспорена допустимостта на касационното обжалване, поради липсата на предпоставките по чл. 280 от ГПК и несъответствие на формулираните в изложението въпроси с указанията, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. Поддържа, че първият и вторият въпроси, свързани с недекларирането на обстоятелства, които са от значение за носения от застрахователя риск, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като въззивният съд правилно е приел, че обикновената небрежност не води до изключване на застрахователната защита, както и че предвид общо поставените от застрахователя въпроси, не може да се приеме, че декларацията-отговор съдържа неверни данни, респ., че починалият кредитополучател не е обявил всички обстоятелства, които са му били известни. Наведен е довод, че по делото няма категорични данни, че към датата на сключване на груповата застраховка съпругът на ищцата е страдал от твърдяното заболяване - хипертонична болест на сърцето, или че му е било известно, че има такова заболяване, поради което действията му не могат да бъдат квалифицирани като такива на „съзнателно неточно обявяване“ по смисъла на чл. 189 от КЗ (отм.), като същевременно застрахователят не се е възползвал от предвиденото в чл. 190, ал. 4 от КЗ (отм.) право да намали размера на застрахователното обезщетение. По отношение на втория въпрос се поддържа, че застрахователят не е установил наличието на факти, които го освобождават от задължението да покрие риска от настъпване на застрахователното събитие, като заплати на банката остатъка от сумата по кредита, който е бил обезпечен със застрахователния договор. Оспорена е относимостта на третия въпрос, а именно дали солидарният длъжник, изпълнил свое задължение към банката се суброгира срещу застрахователя, с довода, че той не е бил предмет на мотивите на въззивното решение, поради което не е обусловил изхода на спора. Изложено е, че правото на Н. Н. - законна наследница на кредитополучателя Р. Б., да иска от ответното застрахователно дружество съответно плащане след заплащането на падежиралите вноски по кредита на застрахованото лице „Уникредит Булбанк“АД е регресно, а встъпването във всички права, които застрахованият има срещу застрахователното дружество - суброгационно право, чието основание не е застрахователното правоотношение, а фактът на изплащане на сумите по кредита на застрахованото лице и изричната норма на чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.), поради което произтича от закона, а не от застрахователния договор, макар да има връзка с него. Оспорена е относимостта на решение № 53/29.04.2022 г. по т.д. № 893/2021 г. на ВКС, ТК, в противоречие с което касаторът твърди, че е постановено обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд, по съображения, че то е постановено при друга фактическа обстановка, за разлика от която, по настоящото дело ищцата нито има качеството на кредитополучател, нито застрахователният договор е сключен върху нейния живот. По тези съображения, ответницата по касация счита, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване - формулиран от касатора релевантен за изхода на делото правен въпрос, който да е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Направено е искане да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е по-дадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Безспорно е между страните по делото, а това се установява и от събраните доказателства, че с договор № 247 от 1.09.2006 г. „Уникредит Булбанк“АД с предишно наименование „Булбанк“АД е предоставил на съпруга на ответницата по касация Р. А. Б., като кредитополучател кредит в размер на 40 000 лв., за покупка и довършителни работи на недвижим имот, със срок на погасяване до 20.04.2015 г., при възнаградителна лихва и условия, уговорени в него. Солидарен длъжник по договора е ищцата и ответница по касация Н. А. Н. – негова съпруга. Установено е също, че между „Уникредит Булбанк“АД и ЗЕАД „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп” е бил сключен договор за групова застраховка „Живот“ на получателите на ипотечни кредити на банката, с който застрахователят се е задължил срещу заплащане на уговорената застрахователна премия, при смърт или трайна нетрудоспособност на кредитополучателя да щ заплати застрахователната сума, равна на остатъка от кредита, включващ главницата и натрупаната лихва до датата на изплащането щ, плюс реално извършените погасителни плащания по него от датата на настъпване на застрахователното събитие до тази на изплащане на застрахователната сума. В клаузата на чл. 7, т. 5 от договора като изключен риск са посочени случаите, при които смъртта или пълната неработоспособност на кредитополучателя са резултат от предварително съществуващо заболяване, страдание или физическо състояние. Съобразно чл. 199а, ал. 2 от КЗ (отм.), договорът е сключен с изричното писмено съгласие на кредитополучателя Р. Б. от 1.09.2006 г., който в същия писмен акт е отговорил положително на въпроса дали е здрав и отрицателно, на въпросите дали през последните 3 години е получавал лечение, преглед или консултация от лекар за заболяване, телесно нараняване или инвалидност и дали в момента приема медикаменти под каквато и да е форма. Установено е от препис-извлечение от акт за смърт, че кредитополучателят е починал на 14.01.2012 г. и според удостоверението от 21.02.2012 г. е оставил за свои наследници по закон ответницата по касация – негова съпруга и двама низходящи от първа степен. Не се спори, а това следва и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че през периода от 20.01.2012 г. до 22.03.2017 г. след смъртта на Р. Б., ответницата по касация Н. Н. е заплатила в погашение на задълженията по кредитния договор общо сумата от 22 337.18 лв.

С писмо от 8.02.2012 г., съставено в отговор на претенцията на „Уникредит Булбанк“АД застрахователят е отказал да щ заплати уговорената застрахователна сума в размер на останалата непогасена част от задължението по кредитния договор, с твърдението, че настъпилото застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя е пряк резултат от предварително съществуващо заболяване.

При тези данни, за да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът по чл. 242 от КЗ (отм.) е бил уважен, въззивният състав на Софийския градски съд е изложил съображения, за неоснователност на правоизключващото възражение на застрахователя по чл. 7, т. 5 от застрахователния договор, тъй като нормите на чл.189 и чл.190 от КЗ (отм.) разграничават последиците от неизпълнение на задължението за обявяване в зависимост от субективното отношение на застраховащия или на третото лице, върху живота на което е сключен застрахователният договор и от естеството на неточно обявените или премълчани обстоятелства, с оглед въздействието им върху настъпването на застрахователното събитие. По отношение на субективния критерий е изложил съображения, че съзнателното неточно обявяване или премълчаване, по смисъла на чл. 189 от КЗ (отм.) предполага умисъл или приравнена на него груба небрежност при въвеждането на застрахователя в заблуждение относно обстоятелства, които са били известни на застрахования, но обикновената небрежност няма за последица изключване на застрахователната защита. Посочил е, че тя предпоставя и знание на самия застрахован, че застрахователят би се съгласил да сключи договора, само ако не знае за това обстоятелство, или поне допускане, че той не би го сключил, ако то му е било известно. Въз основа на анализ на декларацията-съгласие по чл. 233, ал. 1 от КЗ (отм.), дадена от кредитополучателя, върху чийто живот е сключен застрахователният договор, въззивният съд е приел, че с оглед общата формулировка на писмено поставените от застрахователя въпроси, които са от значение за риска не може да се приеме, че техните отговори съдържат неверни данни, респ., че той не е обявил всички обстоятелства, които са му били известни, поради което това основание за отказ от застрахователно плащане не е налице. На следващо място е посочил, че основанието по чл. 189, ал. 4 от КЗ (отм.) не е налице, тъй като в личния амбулаторен картон на Р. Б. са вписани само две диагнози на заболявания, предхождащи сключването на процесния договор, а именно „нефролитиаза“- от 2004 г., и „артериална хипертония“- от 2005 г., а останалите заболявания, включително тези, посочени в съобщението за смъртта му като непосредствена причина за настъпването щ, в частност дилатативната кардиомиопатия, са диагностицирани след сключването на кредитния и на застрахователния договори. Т. е., въззивният съд е приел, че заболяванията, които са причинили смъртта на кредитополучателя не са били диагностицирани към датата на сключване на застрахователния договор, поради което не са му били известни, което изключва съзнателното им неточно обявяване или премълчаване. Изложил е и мотиви, че дори да се приеме, че Б. не е декларирал заболяванията, които са били установени към датата на писменото му съгласие, между тях и смъртта му, настъпила на 14.01.2012 г. липсва пряка и непосредствена причинна връзка, като същевременно от събраните доказателства е установено, че за диагностициране на дилатативната кардиомиопатия са налице категорични доказателства едва от 30.07.2008 г., когато тя е била установена в резултат на проведено специално клинично изследване - инвазивна процедура (субкутанна кардиоангиография).

При горните данни, по допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за до-пускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за се-лекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Първият и вторият въпроси не удовлетворяват общия селективен критерии по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно, да са обусловили изхода на спора по делото.

Първият въпрос, дали недекларираното пред застрахователя на обстоятелства от значение за риска, е приравнено на умисъл, съответно на груба небрежност и дали обикновената небрежност оправдава недекларираното на тези обстоятелства е относим към изложените от въззивния съд мотиви, че съзнателното неточно обявяване по чл. 189 от КЗ (отм.) предполага наличието на умисъл или на приравнената на него груба небрежност при въвеждането на застрахователя в заблуждение относно обстоятелства, които са от значение за носенето на риска. Въпросът е свързан със значението на формата на вината при неточното обявяване или премълчаването на обстоятелство, при знанието за което застрахователят изобщо не би сключил застрахователния договор, или би го сключил, но при други условия. Въпросът за съдържанието на понятието груба небрежност е разрешен непротиворечиво в казуалната практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в смисъл, че грубата небрежност като съотнасяне на дължимото поведение към един абстрактен еталонен модел на поведение на определена категория лица, се различава от обикновената само по степен на отклонението от него и представлява по-тежка форма на небрежност, изразяваща се в неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия. Прието е, че при материалноправен спор относно характера на допуснатата от застрахования небрежност, преценката за това се прави от съда, въз основа на конкретните факти по делото (така решение № 184 от 24.02.2016 г. по т. д. № 3092/2014 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; определение №36 от 43122 по т.д. № 1497/1497 на ІІ т.о., Т. К. на ВКС). Настоящият състав намира, че макар въззивният съд да е изложил съображения във връзка с него, този въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като по същество разграничителният критерий (differentia specifica) между институтите на чл. 189 и чл. 190 от КЗ (отм.) не е формата на вината, а субективната добросъвестност- знанието или незнанието на обстоятелствата, които са от значение за проявлението на риска или за увеличаване на вероятността от настъпване на застрахователното събитие, за които застрахователят е писмено е поставил въпроси, като в първия случай те са известни на застрахования, респ. на третото лице, което е дало съгласие за сключване на застраховка върху неговия живот между други субекти, но той не ги е обявил, или ги е обявил неточно, а във втория тези обстоятелства са съществували към датата на сключване на застрахователния договор, но не са били известни нито на него, нито на страните по застрахователното правоотношение. В хипотезата на чл. 189 от КЗ (отм.) формата на вината е свързана със субективно-психическото отношение на декларатора към необявените или неточно обявени обстоятелства, като при умишленото им неточно обявяване или премълчаване той има субективната представа, основана на обикновеното предположение (praesumptio hominis), че при знанието им застрахователят не би сключил договора, или би го сключил при различни, предполагаемо по-неблагоприятни условия, а при т. нар. „груба небрежност“, поради неполагане на минимално дължимата грижа е налице неправилна преценка на относимостта на същите обстоятелства към увеличаване вероятността от настъпване на застрахователното събитие, доколкото те са включени в писмено формулираните от застрахователя въпроси. И в двата случая обаче е налице един и същ резултат, а именно необявяване на обстоятелства от значение за носенето на риска, включени в предметния обхват на поставените от застрахователя въпроси, при знание на лицето, което е било задължено да ги обяви, че те действително са се осъществили.

В случая, макар въззивният съд да е изложил мотиви относно формата на вината в хипотезата на чл. 189 от КЗ (отм.) сами по себе си те не са обусловили крайния му извод, относим към постановения с решението процесуален резултат, доколкото е приел, че заболяванията, намиращи се в пряка причинна връзка с неговата смърт са били позитивно диагностицирани едва след съставянето на декларацията, респ. след сключване на застрахователния договор, поради което не са му били известни към релевантния момент, в който той е бил длъжен да ги обяви.

Вторият въпрос е вариант на първия и по същество се свежда до преценката за наличието на предпоставките за съзнателно неточно обявяване по смисъла на чл. 189, ал. 1 от КЗ (отм.), в частност за съотношението между тях, а именно дали субективният елемент е доминиращ по отношение на обективния. От субективна страна споменатият институт предполага наличието на две кумулативно изискуеми предпоставки: от субективна страна - знание от страна на застрахования или на третото лице, върху чието нематериално благо е сключен застрахователният договор, на обстоятелства, които ако са били известни на застрахователя той не би сключил застрахователния договор, или би го сключил при различни условия, а от обективна – тези обстоятелства да са оказали въздействие върху настъпване на застрахователното събитие или за увеличаване размера на вредите. В случая, въз основа на анализ на събраните доказателства, въззивният съд е приел, че заболяванията, обусловили смъртта на Р. Б., са били установени след сключване на застрахователния договор и същевременно – че няма данни те да са съществували преди това, поради което не могат да се квалифицират като „предварително съществуващи заболявания“, по смисъла на чл. 7, т. 5 от застрахователния договор, като изключен от застрахователно покритие риск. Затова въпросът за съотношението между обективния и субективния елемент от фактическия състав на съзнателното неточно обявяване не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото знанието на фактите, на които се основава правоизключващото възражение на ответника, предполага да бъде кумулативно установено, че те действително са се осъществили към деня на съставяне на декларацията, което съдът, прилагайки правилата за разпределяне на доказателствената тежест е отрекъл.

Не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК и въпросът дали солидарният длъжник, изпълнил свое задължение към застрахования се суброгира в неговите права срещу застрахователя, респ. дали е допустима суброгация срещу застрахователя, ако суброгиралият се е изпълнил свое собствено задължение.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, независимо дали се обхваща от пределите на силата на пресъдено нещо, като е достатъчно той да е подготвил формирането щ върху предмета на спора, без се припокрива с него. В случая, формулираният от касатора въпрос е относим към оплакването му, че след смъртта на своя съпруг ответницата по касация е изпълнила свое собствено задължение по сключения с „Уникредит Булбанк“АД кредитен договор, поради което в нейна полза не е възникнало регресното суброгаторно право по чл. 242 от КЗ (отм.) срещу застрахователя с позоваване на практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 53 от 29.04.2022 г. по т. д. № 893/2021 г., Т. К., І т. о. на ВКС. От данните по делото се установява, че спорът между страните е бил концентриран върху правоизключващото възражение на застрахователя по чл. 189 от КЗ (отм.) за неточно обявяване на „предварително съществуващо заболяване“ по смисъла на чл. 7, т. 5 от застрахователния договор, в резултат на което впоследствие е настъпила смъртта на Р. Б.. Довод в посочения от касатора смисъл, към който е относим така формулираният трети въпрос, не е бил надлежно въведен от ответното застрахователно дружество като предмет на делото нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, поради което не е бил обсъден от въззивния съд, респ. не е обусловил изхода на спора. На следващо място не е налице и специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото соченото от касатора решение е постановено при фактическа обстановка, различна от тази по настоящото дело. За да отмени обжалваното пред него въззивно решение и да отхвърли предявения срещу застрахователя иск по чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.) в споменатото решение съставът на Върховния касационен съд е приел, че по договора за банков кредит ответницата по касация и ищца в първоинстанционното производство е имала качеството на кредитополучател, наред с починалия след сключването му неин съпруг, както и че застрахователният договор по чл. 199а от КЗ (отм.) е бил сключен в полза на банката върху живота и на двамата съпрузи. Оттук е направил извод, че като е продължила да погасява задълженията по кредита след смъртта на другия кредитополучател, в качеството на лице по отношение на което не е настъпил покритият застрахователен риск, ищцата е изпълнила свое собствено задължение към банката, поради което не се суброгира в правата щ спрямо застрахователя по застраховката по чл. 199а от КЗ (отм.), сключена в нейна полза. В случая кредитополучател по договора за банков кредит е само починалият съпруг на ответницата по касация, която има положението единствено на солидарен съдлъжник по него и застрахователният договор е бил сключен единствено върху неговия живот, но не и върху нейния.

В обобщение, при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване и на двете сочени от касатора основания, съответно по т. 1 и т. 3 на същата ал. За изчерпателност следва да се отбележи, че не е налице и специалното селективно основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, чието наличие е свързано с приложението на правна норма, по която липсва съдебна практика, или с необходимостта от осъвременяване на съществуващата такава, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, поради изменение в обществено- икономическите условия, при които е формирана практиката по приложението щ както и когато приложимата правна норма е неясна и вътрешно противоречива, което налага корективното щ тълкуване, за да бъде определено действителното щ съдържание, осигуряващо точно прилагане на закона, допринасящо и за развитие на правото.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 81 от ГПК, на ответницата по касация следва да бъдат присъдени разноските, направени по водене на делото пред настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв., съобразно договора за правна защита и съдействие, съдържащ клауза, удостоверяваща действителното му заплащане, с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,