Определение № 4570 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1500/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 7473/11.12.2023г., подадена от И. Й. И., чрез процесуалния представител адвокат А. К. от САК, срещу решение № 399 от 26.10.2023г. по в. гр. д. № 472/2023г. на Пернишкия окръжен съд, Втори въззивен граждански състав, постановено по реда на чл. 294 ГПК, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 190/20.01.2020г., постановено по гр.д.№1120/2017г. по описа на Радомирския районен съд, е отхвърлен предявения от касатора против Върховен административен съд осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответника за заплащане на сумата в размер на 10406,20 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в паричната равностойност на имотите предмет на Решение № 254 от 05.07.2004 г., постановено по адм.гр.д. № 673 по описа на ОС Перник за 2002 г., ведно със законната лихва, считано от момента на непозволеното увреждане, причинени от незаконосъобразен акт на Върховен административен съд.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Само до хипотезите по чл.2 и 2б ЗОДОВ и до случаите на престъпления и нарушения на съдии ли се свежда отговорността за вреди, причинени от незаконосъобразни съдебни актове? По въпроса касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на отменителното решение на предходния касационен състав, с което делото е върнато на основание чл. 293, ал. 3 ГПК за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а именно решение № 50058 от 07.07.2023г. по гр.д. № 3192/2022г. на ВКС, IІ г.о.

2. Налице ли е основание за необезщетяване на увредения от съдебен акт поради това, че са обезщетени други лица в други производства?

По въпросите се поддържа и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Върховен административен съд, чрез процесуалния представител юрисконсулт П. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл.49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 7 от Конституцията на Република България за заплащане на сумата от 10 406,20 лева, представляваща обезщетение за претъпрепи имуществени вреди, изразяващи се в паричната равностойност на имотите предмет на решение № 254/05.07.2004 г. на ОС Перник, ведно със законната лихва от датата на увредата до окончателното изплащане, причинени от незаконосъобразен акт на ответника - Върховен административен съд.

Прието е, че отговорност на съд за вреди може да се търси и по реда на чл. 49 от ЗЗД, когато вреди не могат да се търсят по реда на специалния ЗОДОВ като отговорност за вреди по чл. 49 ЗЗД е отговорност за чужди действия и по този ред отговаря възложителя, когато този, на когото е възложил извършването на определена работа, е причинил вреди при и по повод изпълнението на тази работа.

Посочено е, че претендираните от ищеца вреди са от решение на Върховния административен съд - Решение № 1953/02.03.2005г. по адм.д. № 9705/2004г. на ВАС, IV отд. Установено е, че с решение на ЕСПЧ от 21.06.2011г. по дело И. срещу България по жалба № 33681/05 г. е установено нарушение на чл.6, §1 КЗПЧОС при постановяване на горепосоченото решение на ВАС, тъй като жалбата на Общинска служба „Земеделие и гори“-Р. е била просрочена. С Решение № 9064 от 25.06.2012г. по адм.д.№ 2907/2012г. на Петчленен състав на ВАС е отменено на основание чл. 239, т.6 АПК влязлото в сила Решение № 1953/02.03.2005г. по адм.д. № 9705/2004г. на ВАС, IV отд. и делото е върнато за ново разглеждане на тричленен състав. Посоченото основание по чл. 239, т.6 АПК е приложимо когато с решение на ЕСПЧ е установено нарушение на КЗПЧОС. След отмяната, с определение № 15144 от 29.11.2012г. по адм.д. № 8361/2012г. на ВАС, IV отд. жалбата на Общинската служба по земеделие е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото. Прието е, че действително е установена неправилност на решението от 02.03.2005г. в производството по отмяна, като актът е отменен и след отмяната му е допустимо търсенето на отговорност за вреди, в случай, че такива са претърпени. За да се задейства механизмът за обезщетяване на претърпяната от ищеца имуществена вреда, и съответно - да бъде уважен предявения иск, е необходимо да се установи по категоричен начин съществуването на всички обективни и субективни елементи, наличието на които законът свързва с пораждането на деликтната отговорност на едно юридическо лице по правилата на ЗЗД, а именно - деяние - действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира.

Прието е, че в случая ищецът, в чиято тежест е да установи положителните факти, от наличието на които извлича изгодните за себе си правни последици, не е провел успешно доказването на противоправността и причинната връзка и претърпяна вреда.

Посочено е, че Решение № 1953/02.03.2005г., по адм.дело № 9705/2004г. по описа на ВАС, постановено от съдии от състава на ответния съд е отменено като незаконосъобразно по реда на извънреден способ, но това не може за да се квалифицира като противоправно деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, тъй като то не е провъзгласено по надлежен ред за такова. След като действието на акта е отменено по реда на извънредните способи, единственият пряк извод, който следва от това, би могъл да бъде, в най-лошия случай, проява на недостатъчна прецизност и извършена грешна преценка. Прието е, че доколкото, по принцип това не е обявено от някой закон за престъпление или нарушение, не може да се приеме и наличие на противоправност, още повече, че именно за тази цел е предвиден триинстанционният съдебен контрол, както и ред за отмяна на влезли в сила решения - законът дефинитивно е допуснал възможност за постановяване на неправилни актове, и съответно - е регламентирал и възможност за отстраняване на противоречието от следващите инстанции или по реда на извънинстанционен контрол. Посочено е, че безспорно съдията, упражнявайки правораздавателните си функции, следва да се стреми да проявява и постига квалитетен професионализъм, но също така безспорно е, че този резултат не може да се абсолютизира. Точно по тази причина законодателят изрично и недвусмислено, е предвидил една единствена категория съдебни актове, чиято отмяна, също при определени условия, може да доведе до имуществена отговорност, а именно изброените лимитативо в чл. 2 ЗОДОВ, която правна норма създава фикцията за противоправност при постановяване на някой от тези актове, но процесният съдебен акт не попада в нея.

Изложени са и друга група съображения, че не е установено и да е претърпяна твърдяната имуществена вреда. Посочено е, че съгласно писмо изх.№ 766/06.11.2013г. на Общинска служба по земеделие Р. при Областна дирекция „Земеделие” — П. е отговорила, че са постановени решения по чл.27а от ППЗСПЗЗ за обезщетение със земи, посочени в писмото като за процесните имоти наследниците на Й. И. П. и И. С. П. са получили обезщетение със земя по плана за обезщетение и ПКБ.

Формиран е решаващ правен извод, че липсват основни елементи от фактическия състав на деликта – вреда и пряка причинна връзка и в този смисъл доколкото не е реализиран фактическият състав на деликта, искът по чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД е неоснователен следва да бъде отхвърлен.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Неоснователна е тезата на касатора, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос. Действително при извършването на преценка за наличието на предпоставки за ангажиране на отговорността на ВАС въззивният съд не е съобразил приетото в отменителното решение на предходния касационен състав, с което делото е върнато на основание чл. 293, ал. 3 ГПК за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (решение № 50058 от 07.07.2023г. по гр.д. № 3192/2022г. на ВКС, IІ г.о.), а именно, че и извън уредените в ЗОДОВ хипотези, съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Макар въззивният съд да е приел, че само обстоятелството, че съдебният акт е бил отменен като незаконосъобразен, не е достатъчно само по себе си, за да се квалифицира това деяние като съставомерно по чл. 45 ЗЗД, тъй като не носи тези специфични белези, изисквани от правната норма, доколкото за да се приеме, че деянието е противоправно, то следва да е провъзгласено по надлежен ред за такова, както и, че с оглед спецификата на правораздавателната дейност законодателят изрично и недвусмислено е предвидил една единствена категория съдебни актове, чиято отмяна, също при определени условия, може да доведе до имуществена отговорност-изброените лимитативно в чл. 2 ЗОДОВ. Това несъобразено с практиката на ВКС становище на въззивния съд обаче само по себе си не би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не съставлява единствения мотив, поради който съдът е приел, че предявеният иск е неоснователен. Друг съществен мотив за този резултат е липсата на доказателства за претърпяна от предявилото иска лице имуществена вреда от твърдяното противоправно действие. И както последователно приема ВКС в своята практика, когато във въззивното решение са изложени няколко групи съображения, които имат едно и също значение за крайния изход на правния спор, за да се допусне касационното обжалване е необходимо да се обоснове от касатора наличие на основание и по всички решаващи съображения на въззивния съд. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване по онази част от съображенията на въззивния съд, която обосновава липса (недоказаност) на претърпяна имуществена вреда.

В тази насока касаторът поставя втория си правен въпрос, който обаче изразява само и единствено неговото становище по спора и не съответства на данните по делото.

Касаторът поддържа, че следва да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса налице ли е основание за необезщетяване на увредения от съдебен акт поради това, че са обезщетени други лица в други производства. Но според възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, въз основа на която съдът е достигнал и до решаващия си извод, че не се установява да е претърпяна имуществена вреда от предявилото иска лице, за процесните имоти (посочени и в исковата молба) наследниците на Й. И. П. и И. С. П. са получили обезщетение със земя по плана за обезщетение и ПКБ. И доколкото касаторът И. Й. И. е син и наследник на Й. И. П., което е посочил в подадено от него заявление до ОСЗ-Р. с вх.№555 от 07.08.2013г., на което се позовава в исковата молба и представя като доказателство по делото, тезата му, че не е бил обезщетен за невъзможността да бъде възстановено правото на собственост върху описаните в исковата молба имоти и да бъде въведен във владение, не може да бъде споделена - като наследник на Й. И. П. касаторът встъпва в неговите права и придобива съответното обезщетение, което е било определено на неговия наследодател. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е приел, че за да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД, трябва да бъде установено наличието на всички елементи от фактическия състав, вкл. и настъпването на вреда.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма.

При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на ЗЗД и ГПК, относими към производство по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, както и с трайно установената практика на ВКС.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 350 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение