Определение № 1311 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4942/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. С. Р. срещу решение № 143 от 22.07.2025 г. по в. гр. д. № 303/2025 г. на Варненски апелативен съд (ВнАС), с което след като е отменено първоинстанционното решение № 129 от 02.04.2025 г. по гр. д. № 288/2024 г. на Търговищки окръжен съд в осъдителната му част (в останалата отхвърлителна част то е влязло в сила) е постановено ново решение, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Шуменски районен съд (ШРС) и Шуменски окръжен съд (ШОС) искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ за осъждане на двамата ответници, при условията на солидарна отговорност, да заплатят на ищеца сумата 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от наложено с присъда № 33/18.09.2019 г. по н. ч. х. д. № 1350/19 г. на ШРС административно наказание по чл. 78а, ал. 1 от НК - глоба в размер на 1 000 лв., потвърдена в тази й част с решение № 108/04.12.2019 г. по в. н. ч. х. д. № 334/2019 г. на ШОС, за престъпление по чл. 146, ал. 1 НК, отменени с решение № 260048/13.11.2020 г. по в. н. д. № 233/2020 г. на ВнАС, както и да му заплатят сумата 420 лв., представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди - разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство по горепосочените дела. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон досежно правната квалификация и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно процесуалната легитимация на ответниците – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че правната квалификация на предявените искове е правилна, но тя обуславя процесуална и материалноправна легитимация на сочените ответници, а не както е приел въззивният съд, че с оглед приложимостта на ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС надлежен ответник е Прокуратурата на РБ. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове с правни основания чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ да бъдат уважени. Претендира заплащане на сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки следния процесуалноправен въпрос: Съдът ли е пасивнолегитимиран да отговаря за вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ и кой е надлежния ответник по него?, по който счита, че не е формирана съдебна практика и обосновава необходимост от тълкуване в или извън контекста на горецитираното ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по касационната жалба – ШОС подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поддържа, че той няма процесуалноправна легитимация по предявените искове, доколкото съгласно ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тък. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС надлежен ответник по тях е Прокуратурата на РБ, а липсата на процесуална легитимация води до тяхната недопустимост. Ответникът по касационната жалба – ШРС не подава отговор на същата. Прокуратурата на РБ като контролираща страна не подава отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.) в частта му досежно иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата 12 000 лв. (в останалата част, в която този иск е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до сумата 150 000 лв. първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила), т. е. в тази част тя е допустима. Касационната жалба в частта й досежно иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди с цена 1 100 лв. е недопустима като насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (с оглед цената на иска по гражданския спор, която е под 5 000 лв.) и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. Въззивният съд е приел в атакуваното решение по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4 ЗОДОВ за неимуществени вреди от процесния деликт, че производството по процесното наказателно дело от частен характер е образувано на 12.06.2019 г. по подадена тъжба от Й. И. Р. против ищеца за извършено престъпление обида. С присъда № 33/18.09.2019 г., постановена по НЧХД № 1350/19 г. на ШРС, ищецът е признат за виновен в това, че на 06.02.2019 г. в [населено място], в открито съдебно заседание по НЧХД № 2575/18 г. на РС-Шумен, публично унизил честта и достойнството на Й. Р. - престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1 НК, вр. с чл. 146, ал. 1 НК и на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание "глоба" в размер на 1 000 лв. Със същата присъда е бил осъден да заплати на Й. Р. сумата 1 000 лв. като уважена част от предявен граждански иск за неимуществени вреди от престъплението, ведно със законна лихва от 06.02.2019 г. и разноски на същия в размер на 467 лв. Присъдата на ШРС е била обжалвана и по образуваното ВНЧХД № 334/19 г. на ШОС е постановено решение № 108/04.12.2019 г., с което е била изменена, като деянието на подсъдимия е преквалифицирано от такова по чл. 148, ал. 1, т. 1 НК, вр. с чл. 146 НК в такова по чл. 146, ал. 1 НК, и е оправдан за това, че обидата е нанесена публично, а в останалата част е потвърдена. Като необжалваемо, решението на ШОС е влязло в сила на датата на постановяване. С решение № 260048/13.11.2020 г. по ВНД № 233/20 г. на ВАпС, наказателното производство е било възобновено на основание чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, цитираните присъда и решение отменени и ищецът е признат за невинен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 146, ал. 1 НК. Решаващият съд е посочил, че ищецът претендира ангажиране на отговорността на ответниците ШРС и ШОС като съдилища, постановили актове, влезли в законна сила на 04.12.2019 г., с които той е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 146, ал. 1 НК и след освобождаване на основание чл. 78а НК от наказателна отговорност му е наложено административно наказание "глоба", които актове са били отменени на 13.11.2020 г. със съдебен акт, постановен по извънреден способ (възобновяване на наказателни дела), представляващ специфична форма за проверка на влезли в сила окончателни присъди, решения и определения. Съобразил е задължителните разяснения в ТР № 5/2013 от 15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС, според които съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.) само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Съгласно същото тълкувателно решение, според въззивния съд, държавата не отговаря чрез съда по искове като предявените за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано или административното наказание е отменено. Второинстанционният съд е счел, че при обвинение в извършване на престъпление рискът не е за съда, а за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес дори когато наказателното производство е от частен характер и е образувано по тъжба на физическо лице (цитирал е в този смисъл определение № 743/24.06.2015 г. по гр. д. № 460/15 г., ВКС, ІІІ гр. о.). Именно поради обективния характер на отговорността на държавата, приложим е принципът на риска, а не принципът на вината, който съобразно задължителните разрешения в горецитираното тълкувателно решение изключват отговорността на съдилищата в хипотези като процесната. При тези решаващи правни съображения, апелативният съд е намерил предявения против ШРС и ШОС иск за неимуществени вреди за неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в горепосочената му атакувана част. Поставеният процесуалноправен въпрос съставлява общо основание за допускане на искания касационен контрол, тъй като е от значение за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт. Отговор на същия се съдържа в ТР № 5 от 15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, според което съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ (ред. преди ЗИД на ЗОДОВ от ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г.) само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 (горепосочената редакция) за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. Това задължително разрешение е възприето и в решение № 82 от 5.04.2017 г. по гр. д. № 2518/2016 г. на ВКС, IV г. о., според което държавата не отговаря чрез съда по искове за обезщетение за вреди при наличие на влязла в сила присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК, и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и оправдано, т. е. в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 1 от сега действащата редакция на ЗОДОВ, в която съдът не е пасивно процесуалноправно легитимирана страна, в качеството на процесуален субституент на държавата, да отговаря по иска и същият е процесуално недопустим, когато е предявен срещу съда. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 4, пр. 2 ЗОДОВ и доколкото при тази правна квалификация не е формирана практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (наказателното преследване е от частен характер и наложеното наказание е административно), настоящият съдебен състав приема, че е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по горепосочения правен въпрос. Той е също така и от значение за вероятната недопустимост на обжалвания съдебен акт, която е основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Съобразно гореизложеното следва да бъде допуснат искания касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, при което ще следва да бъде преценено задължителното разрешение, дадено в т. 5 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение