Определение № 788 от 04.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1837/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото П. Х. В. срещу решение № II-89/08.02.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 1668/2018 г. на Бургаския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1586/17.07.2018 г., изменено в частта за разноските с определение № 6757/21.09.2018 г., постановени по гр. дело № 7604/2017 г. на Бургаския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Юробанк България“ АД, искове за заплащане на следните парични суми: 3 500 лв. – обезщетение за неизползвани и неплатени задължителни почивки по време на изпълняваната длъжност „експерт индивидуално банкиране“ през периода 31.07.2012 г. – 31.07.2017 г.; и 5 395 лв. – възнаграждение за извънреден труд за същия период; заедно със законната лихва върху тези суми от 10.10.2017 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. При извършената служебна проверка, предвид и възражението на ответника, съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта по иска за заплащане на обезщетение в размер 3 500 лв. за неизползвани и неплатени задължителни почивки през периода 31.07.2012 г. – 31.07.2017 г., заедно със законната лихва върху тази сума. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на посочения иск е до 5 000 лв. Поради това, касационната жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част – относно иска за заплащане на трудово възнаграждение в размер 5 395 лв. за извънреден труд през периода 31.07.2012 г. – 31.07.2017 г., заедно със законната лихва върху тази сума, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата относно тази част се излагат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя се излагат доводи, че касационното обжалване на тази част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на изводите на въззивния съд, че касаторът-ищец е работил на ненормиран работен ден, поради което не му се дължи претендиранато възнаграждение за извънреден труд. Ответната „Юробанк България“ АД в отговора си излага становище и подробни съображения, че не е налице твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение – в подлежащата на касационно обжалване част. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на тази част от въззивното решение. От страна на жалбоподателя не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е наведено някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 от тази разпоредба за допускане на касационното обжалване. Няма основание последното да се допуска, и поради твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да отхвърли иска за заплащане на претендираното трудово възнаграждение за извънреден труд, въззивният съд е приел, че касаторът-ищец е работил на ненормиран работен ден. В тази връзка въззивният съд се е позовал на решение № 75/29.03.2011 г. по гр. дело № 812/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 99/25.04.2014 г. по гр. дело № 4423/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е прието, че за да се счете, че едно лице полага труд при ненормиран работен ден е необходимо да са налице две предпоставки. Първата е, заеманата от лицето длъжност да е включена в списък на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден, който списък следва да е определен с нарочна заповед на работодателя или в правилника за вътрешния трудов ред. Втората предпоставка е, на работника да е осигурено ползването на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 156, ал. 1, т. 2 от КТ, с който да е компенсирана работата му над редовното работно време. Работното време, през което се полага труд при ненормиран работен ден, е редовно работно време, и трудът не се оформя и не се заплаща като извънреден труд. Окръжният съд е приел, че по делото са установени и двете предпоставки: с правилника за вътрешния трудов ред и колективно споразумение, подписано между ответната банка и колектива на работниците и служителите в нея, е въведено ненормирано работно време за всички длъжности в банката, с изключение на работещите на сумирано изчисляване на работното време; същевременно е предоставен (наред с редовния от двадесет дни) допълнителен платен годишен отпуск от пет дни, който ищецът е ползвал през годините. Настоящият съдебен състав намира, че горните изводи на въззивния съд не са очевидно неправилни по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК; напротив – те изцяло са съобразени с цитираната във въззивното решение, практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 139а от КТ. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска по процесуално допустимата част на жалбата на ищеца, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, съгласно чл. 78, ал. 3, ал. 4 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответната банка, претендираните от последната разноски за юрисконсултско възнаграждение – в минималния размер по чл. 23, т. 1, предл. 2 от НЗПП, а именно – сумата 100 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение