Определение № 805 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2670/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез зам.апелативен прокурор при Апелативна прокуратура Варна - И. Н. против решение № 77/29.06.2020 г. по в.гр.д. № 127/2020 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1268/04.11.2019 г. на Окръжен съд Варна по гр.д. № 470/2019 г., с което на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ касаторът е осъден да заплати на Д. Т. Д. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по воденото срещу него нохд №1022/2014 г. по описа на Окръжен съд Варна и внохд №437/2015 г. на Апелативен съд Варна, ведно със законната лихва от 11.02.2017 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба а подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, тъй като въззивният съд не е оценил надлежно всички обстоятелствата, имащи значение при определяне на размера на обезщетението и причинените вреди, като не е съобразил липсата на категорични доказателства за понесени болки и страдания, както и за накърняването на доброто име на ищеца. Не било отчетено, че основните доказателства за понесените от ищеца неимуществени вреди, са заключенията на съдебно – медицинската и съдебно – психиатричната експертизи, чиято валидност за обстоятелства като наличие на хипертонична болест и психологическо състояние на пострадалия в отдалечен, минал период, е твърде спорна. Според касатора заключението на съдебно – психиатричната експертиза не е следвало да бъде ценено като безспорно доказателство, тъй като е изготвено много по-късно от времето, когато е протекло воденото срещу ищеца досъдебно производство. Поддържа се и допуснато съществено нарушение на чл. 273 вр. чл. 236, ал.2 ГПК, изразяващо се в неотчитане на всички обстоятелства, които са от значение за справедливостта на обезщетението и съставляват основание за присъждане на по-ниско по размер обезщетение, а именно: разумният срок, в който е приключило наказателното производство в двете му фази, на две съдебни инстанции, особено като се съобрази фактическата и правна сложност на делото; взетата мярка за неотклонение – „парична гаранция”; липсата на друга мярка за процесуална принуда; факта, че ищецът е оправдан още на първа инстанция; малкият брой процесуални действия с личното участие на ищеца; обстоятелството, че обвинението не е единствения увреждащ фактор, тъй като през част от исковия период срещу ищеца е водена дисциплинарна проверка и е констатирано нарушение на служебните задължения и видът и интензитетът на доказаните вреди, които не надвишават обичайните такива, търпени като последица от незаконното обвинение. На последно място се поддържа, че присъденото обезщетение не е съобразено с обществения критерий за справедливост, тъй като не е адекватно на стандарта на живот и обществено-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправен и материалноправен въпроси: 1/ При определяне на неимуществените вреди от съда, следва ли последният да извърши задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл.52 ЗЗД и 2/ Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Касаторът поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по жалбата - Д. Т. Д., чрез пълномощника си адв. Г., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, както и за неоснователност на жалбата. За да потвърди решението на първоинстанционният съд, с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера от 10 000 лв., а в останалата част – до пълния предявен размер от 30 000 лв. е отхвърлен, въззивният съд, като е направил собствен анализ и преценка на събраните по делото доказателства /писмени и гласни доказателствени средства и заключенията на съдено медицинската и съдебно психологическата експертизи/ е достигнал до фактически и правни изводи за наличието на всички елементи от фактическия състав, предвиден в нормата на чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ. По отношение определянето на размера на претърпените неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: повдигнато обвинение в извършване на две тежки умишлени престъпления, предвиждащи наказание лишаване от свобода до шест години и глоба до 5 000 лв.; периодът на продължилото наказателно преследване – от повдигане на обвинението на 17.02.2012 г. до влизане в сила на оправдателната присъда-11.02.2017 г., т.е. 5 години, който в неговата цялост не може да бъде определен като разумен съгласно чл. 6, §1 от КЗПЧОС; видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение – гаранция в размер на 2 000 лв. за период от 2 години, като е приел, че по делото няма доказателства, установяващи, че наложената мярка се е отразила на обичайния му начин на живот; данните за личността на пострадалия и съответно отражението на наказателното преследване върху личния професионалния и обществения му живот, чувствата, честта и достойнството му. При преценка на последните обстоятелства, въззивният съд е съобразил, че незаконното обвинение е за извършване на тежки умишлени престъпления в област, която е професионалната реализация на увредения и е извършил задълбочена преценка как обвинението се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името му на професионалист. Приел е за установено, че повдигнатото му обвинение е станало достояние на широк кръг от обществената му среда в сравнителното малкото населено място, в което е живеел до 2013 г. и където е работел като полицай от 2002 г. до 2008 г. и това се е отразило на отношенията му, създавайки му дискомфорт и неудобство пред обществото и злепоставяне пред близки и познати, вкл. и неудобство от това, че в резултат на случилото се, дъщеря му търпи подигравки от съучениците си. Отчетен е и факта, че само в една от няколкото публикации във връзка със случая, е споменато името на ищеца и тя е след постановяване на присъдата от Окръжен съд Варна. По повод образуваното срещу ищеца дисциплинарно производство след повдигане на обвинението и отстраняването му от длъжност за срок от три месеца, въззивният съд е приел, че прокуратурата не е материалноправно легитимирана да отговаря за търпените неимуществени вреди от воденото дисциплинарно производство, доколкото ищецът не е отстранен от длъжност по реда на НПК, а на основание разпоредбите на специалния закон, като органът който го е отстранил не е действал при условията на обвързана компетентност, а при самостоятелност при формиране на преценката си за наличие на основания за започване на дисциплинарно производство. В тази връзка е приел също така, че прокуратурата не носи отговорност и за преживените от пострадалия стрес и безпокойство от неполучаването на трудово възнаграждение за времето, през което е бил отстранен от длъжност, съответно от невъзможността да осигурява издръжка на семейството си. На следващо място, въззивният съд е достигнал до извод, че по делото не се установява воденото наказателно производство да се е отразило негативно на професионалната реализация на ищеца в системата на МВР. За безспорно установен е приет факта, че няколко месеца след повдигане на обвинението, между ищеца и съпругата му е настъпила фактическа раздяла, като последвалият развод по взаимно съгласие е от 03.04.2015 г.Съдът обаче е приел, че причината за раздялата им не е единствено започналото наказателно производство, но в определена степен то е допринесло за фактическата раздяла между съпрузите Извън съпругата обаче не е установено други роднини, близки и приятели да са се отдръпнали от него, напротив чувствал е тяхната безусловна подкрепа. Съобразявайки в съвкупност установените по делото неимуществени вреди, претърпени от ищеца следствие на воденото срещу него наказателно преследване, изразяващи се в изживян силен стрес, тревожност, безпокойство, потиснатост, обида, затваряне в себе си, както и засягане на доброто му име в обществото и професионалната му репутация, високия интензитет на търпените страдания, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетение за така претърпените вреди, вкл.съобразен с икономическия растеж на и стандарт на живот в страната, както и със средностатистическите показатели за доходите и покупателните способности към датата на деликта и при съобразяване на обстоятелството, че самото осъждане на ответника, само по себе си, също има ефект на репарация за неимуществените вреди, следва да бъде определен на 10 000 лв. Изложени са мотиви, че в конкретния случай са налице и обстоятелства, които не обуславят по - висок размер на обезщетението, а именно: вида на взетата мярка за неотклонение; другите настъпили в периода отрицателни житейски преживявания, стоящи извън наказателното производство, но също оказали негативно влияние върху емоционалното състояние на ищеца; факта, че с изключение на трите месеца, през които е бил отстранен от длъжност, ищецът е продължил да работи на заеманата преди обвинението длъжност в МВР; възстановено емоционално състояние към настоящия момент – създадено ново семейство в хода на наказателното производство, продължил е висшето си образование; недоказаност на факта, че изживяната стресова ситуация е единствената причина за хипертоничните кризи на ищеца, доколкото според обясненията на вещото лице есенциалната хипертония е заболяване, което възниква и зависи от множество фактори. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касатора въпроси, които макар и да обуславят изхода на делото, нямат претендираното значение, тъй като при определяне на неимуществените вреди, въззивният съд е извършил задълбочена и пълна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй както бе посочено по–горе, при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Налице са и подробни мотиви във въззивното решение за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и установените по делото вреди, с което са изпълнение и разясненията на ВКС, дадени в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички относими за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, вкл. и задължителната така - разрешенията по т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело №3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, като преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай, а обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В конкретния случай, противно на твърдението на касатора, определеното глобално обезщетение съответства на общоприетия критерий за справедливост и обществено – икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на деликта - 2012 г. Въззивният съд изрично е посочил за кои от твърдените от ищеца неимуществени вреди, прокуратурата не следва да носи отговорност, както и за кои от тях започналото наказателно производство не се явява единствена причина за настъпването им. Кредитирайки заключенията на двете съдебни експертизи, които не са оспорени от страните, въззивният съд е приел, че емоционално състояние на ищеца към настоящия момент е възстановено, като няма данни соматичните симптоми като безсъние и липса на апетит да продължават, а относно хипертоничните кризи е отчел, че изживяната стресова ситуация не е единствената причина за тях, доколкото есенциалната хипертония е заболяване, което възниква и зависи от множество фактори. Тези обстоятелства, наред с вида на взетата мярка за неотклонение, са посочени от съда като такива, които не обуславят по-висок размер на обезщетението. Ето защо, поставените въпроси във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД не водят до допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението на касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на ответника по жалбата следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 500 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 23.07.2020 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,