Определение № 545 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 459/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4438/13.12.2019 г. на Г. С. Г., чрез адв. В. Ш., срещу въззивно решение № 170/11.11.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 286/2019 г. по описа на Окръжен съд – Търговище в частта му, с която е потвърдено решение № 71/10.07.2019 г. по гр. д. № 239/2018 г. на Районен съд – Омуртаг и жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца П. В. В. сумата 5 000 лева обезщетение за неимуществени вреди - телесни увреждания, болки, дискомфорт, уплаха и безпокойство, причинени вследствие ухапвания от кучета, собственост на Г.. Първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 20 000 лева, не е обжалвано и е влязло в сила. В изложението си касаторът сочи основанията по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3-то ГПК за допускане на касационното обжалване по следните уточнени и обобщени от състава на ВКС въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои собствени решаващи мотиви; длъжен ли е да посочи кои доказателства кредитира и защо; 2) за да се ангажира гражданската отговорност за вреди от ухапване от куче по реда на чл. 50 ЗЗД, следва ли ищецът да конкретизира вида и броя кучета, причинили уврежданията, респ. да индивидуализира същите чрез посочване на данни по паспорт, чип и др.; 3)чия отговорност следва да се ангажира по реда на чл. 50 ЗЗД – на собственика на кучето или на лицето, под чийто надзор се е намирало; 4) как се доказва правото на собственост върху куче; 5) с какви доказателствени средства се установява, че конкретно куче е ухапало пострадалото лице, при липса на очевидец на инцидента; 6) кои са критериите за разграничение на безстопанствените кучета от тези със стопанин; 7) могат ли незаверени копия, в които липсва подпис, печат на длъжностно лице/институция и достоверна дата, които не са заведени в надлежни регистри, да представляват паспорт на куче и да се ценят като доказателство за собствеността на животното. Ответната страна - П. В. В., чрез адв. В. М., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че на 26.04.2018 г. ищецът П. В. е претърпял инцидент – около 11:15 часа, докато преминавал с велосипед по главната улица на [населено място], [община], пред къщите на родителите на Г. Г., е нападнат от свободно пуснатите по улицата 3 кучета, собственост на ответника. Кучетата съборили В. от велосипеда и го нахапали на няколко места, като от съдебно – медицинско удостоверение изх. № 89/27.04.2018 г. и заключението на приетата медицинска експертиза е установено, че ищецът е получил наранявания по външно страничната повърхност на дясната раменница, по вътрешната повърхност на лявата раменница в областта на подмишницата, по задната повърхност на лявата раменница във вид на линейни охлузвания, в лявата хълбочна област и по външната повърхност на дясната подколенница, както и ивицести и петнисти охлузвания под дясната лопатка. За инцидента е проведено и полицейско разследване (преписката е приложена като доказателство по делото), в хода на което майката на ответника (св. Д.) е дала писмени обяснения, че видяла как кучетата на сина й нападнали и нахапали пострадалия В., на когото лично тя е оказала първа помощ. Изяснено е, че едно от кучетата е от вида „К. К.”, а другите са каракачанска порода, имат паспорти (предоставени са на полицаите от майката на ответника), в които като собственик е вписан ответникът Г.; отглеждат се в двора на къщата, ползвана от последния и в този ден били свободно пуснати. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът е приел, че уврежданията на ищеца са причинени от оставените без надзор кучета на ответника. За неоснователни са приети възраженията, че не е установено точно кучетата на Г. да са нападнали В.. Посочено е, че свидетелите установяват и други случаи на прояви на агресивност на тези кучета, а липсата на административна регистрация за животните няма връзка с въпроса за собствеността им, респ. с това кой е техен стопанин и е длъжен да упражнява надзор върху тях. В заключение е направен извод, че вредите за ищеца са настъпили вследствие поведението на кучета, отглеждани от ответника, поради което са налице предпоставките по чл.50 ЗЗД за ангажиране на деликтната му отговорност. След обсъждане на обстоятелствата, имащи значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и като е споделил изводите на първата инстанция, съдът е счел, че сумата от 5 000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищеца за претърпените физически травми, болки, страдания, дискомфорт, стрес и уплаха. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба. По първия въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, решението не противоречи на създадената съдебна практика, в т.ч. и сочената от касатора. В тази практика (вж. - ППВС № 1/ 1953г., т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/ 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г.о. и др.) се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по спора, развитите в тази връзка доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт съставляват касационния основания по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Вторият, четвъртият, петият, шестият и седми въпроси са фактически, а не правни въпроси (вж. т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), поради което не могат да обусловят допускането на касационния контрол. Извън това, следва да се отбележи, че в практиката на ВКС е изяснено (напр. - решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г., IV г.о. и др.), че фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик, и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване, както всеки положителен факт – с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в т.ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано - преди, по време и/или след инцидента. В случая, изводите на съда по въпроса за собствеността на кучетата са формирани след обсъждане и анализ на изслушаните свидетелски показания и приетите писмени доказателства, при съблюдаване на правилото по чл.154, ал.1 ГПК. Третият въпрос в изложението също не е обуславящ за селектирането на жалбата. Разпоредбата на чл. 50 ЗЗД предвижда, че за вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. В практиката на ВКС (напр. - решение № 309/04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г., IV г.о.) е изяснено, че отговорността по чл. 50 ЗЗД се свързва със задължението да се упражнява надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа, с оглед на управлението и употребата й. Собственикът има задължение да упражнява надзор върху притежаваните от него вещи, а нарушаването на това задължение, когато от това са произтекли вреди за друго лице, е основание за ангажиране на деликтната отговорност. Възможно е при причиняване на деликта вещта да е била под надзора на друго лице, в който случай, както е предвидено в чл. 50 ЗЗД, това трето лице заедно със собственика, отговаря солидарно към пострадалия. Отговорността за вреди от животни по чл. 50 ЗЗД е обективна (безвиновна) - каквато и грижа да е положил собственикът, причинена ли е вреда, той дължи обезщетение. В решение № 249/24.09.2012 г. по гр. д. № 1450/2011 г., III г. о. на ВКС е разяснено още, че тази отговорност не изисква животното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. Когато кучето е от агресивна порода (както е установено в случая), собственикът и/или лицето, под чийто надзор е, са длъжни да поставят животното при такива условия и да го контролират така, че да не се допускат инциденти, в противен случай – носят отговорност за причинените от поведението на кучето вреди. Въззивното решение не противоречи на цитираните правни разрешения, а наличието на създадена практика на ВКС по приложението на чл.50 ЗЗД изключва поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая, касаторът не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от пряко от съдържанието му. А по формулираните правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите не го обуславят, а в другата си част същите не са разрешени в противоречие със задължителната и установената съдебна практика. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение