Определение № 4810 от 09.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2476/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, действаща чрез П. Ч. - прокурор в Окръжна прокуратура – Видин, срещу въззивно решение № 44 от 30.03.2026 година, постановено по въззивно гражданско дело № 356/2025 г. по описа на Окръжен съд – Видин. С обжалваното въззивно решение състав на Окръжен съд – Видин е потвърдил решение № 537 от 15.10.2025 г. по гр. д. № 1408/2023 г. на Видинския районен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. А. Б. от [населено място] сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на повдигнато и поддържано срещу него незаконно обвинение за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 4 и т. 5, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, по което е оправдан с присъда по НОХД № 253/2019 г. по описа на РС - Лом, потвърдена с решение № 82 от 05.10.2022 г. по ВНОХД № 91/2022 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, ведно със законната лихва, считано от 05.10.2022 г. до окончателното издължаване, като искът до пълния претендиран размер над присъдената сума от 5 000 лева до сумата от 25 000 лева е отхвърлен. Касаторът - Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в неговата осъдителна част като неправилно. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение в съответната част и за отхвърляне на предявения иск изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по въпросите за начина на определяне на неимуществените вреди и за приложимостта на критерия за справедливост, закрепен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението. Сочи съдебна практика, в противоречие на която твърди, че е постановено обжалваното съдебно решение, а именно: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о. на ВКС; решение № 151 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 508/2016 г., III г. о. на ВКС. По така депозираната касационна жалба не е постъпил отговор от насрещната страна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 26.07.2018 г. разследващият орган е привлякъл в качеството му на обвиняем Е. А. Б. за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 4 и т. 5, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК за това, че на 31.10.2017 г. в землището на [населено място], обл. М., местност „Орехите“, на около 350 м. югозападно от табела за речен км 748 на р. Дунав, като извършител в съучастие с Е. Б. Е. и Н. Н. М. с цел да набави за себе си и за другиго имотна облага, противозаконно е подпомагал чужденци, всички граждани на И., да преминават през страната /чрез извършване на превоз от вътрешността на страната до землището на [населено място], обл. М., местност „О.“/ в нарушение на закона /чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България/, като деянието е извършено чрез използване на моторно превозно средство - товарен автомобил, марка „Мерцедес“, модел „Спринтер“, лек автомобил марка „Мазда“, неустановен модел и регистрационен номер и лек автомобил марка „Ауди“, неустановен модел и регистрационен номер и е извършено по отношение на лица, ненавършили 16-годишна възраст и по отношение на повече от едно лице. Съдът е отбелязал, че със същото постановление на Е. А. Б. е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 1 000 лева; постановлението му е предявено на 15.08.2018 г. и в същия ден спрямо него в качеството му на обвиняем са извършени процесуално следствени действия с негово участие; че на 02.01.2019 г. прокурор при РП - Лом е внесъл в РС - Лом обвинителен акт срещу Е. А. Б., Е. Б. Е. и Н. Н. М. за извършено престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, пр. 1, т. 4 и т. 5, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, за което е образувано НОХД № 1/2019 г. по описа на РС – Лом; че с протоколно определение от 28.02.2019 г. по НОХД № 1/2019 г. по описа на РС - Лом производството е прекратено поради допуснати в хода на досъдебното производство и в обвинителния акт съществени процесуални нарушения; че на 28.06.2019 г. прокурор при РП - Лом отново е внесъл в РС - Лом обвинителен акт срещу ищеца, за което е образувано НОХД № 253/2019 г. по описа на РС – Лом; че с присъда № 260039 от 03.12.2021 г. Е. А. Б. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото обвинение като оправдателната присъда е била потвърдена с решение № 82 от 05.10.2022 г. по ВНОХД № 91/2022 г. по описа на Окръжен съд Монтана. Съдът е констатирал, че разпитаните в настоящото производство свидетели Е. А. Е. и А. Е. А. - роднини по права линия на ищеца, установяват, че във връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство същият бил разстроен, бил се затворил в себе си, изпитвал срам от цялото семейство, бил притеснен; разболял се от диабет и имал високо кръвно налягане; че работата на ищеца била свързана с пътувания в цяла България (покупко- продажба на животни - крави и телета) като високото кръвно налягане на ищеца и пътуването му по съдебни дела затруднявало тази дейност; срамувал се от това, че го обвиняват несправедливо, срамувал се да не се разбере в махалата, срамувал се от децата и внуците си, бил неадекватен и замислен. Съдът е посочил, че назначената и приета съдебно-медицинска експертиза е дала заключение, че от данните по делото и извършения клиничен преглед може да се направи обоснован извод, че ищецът Е. Б. страда от неинсулиново зависим диабет /захарна болест/ тип 2 усложнен с диабетна полиневропатия, но че не може да се направи извод кога е възникнало заболяването и кога е възникнало очакваното усложнение - диабетна полиневропатия като „стресът“ не е сред факторите, които водят до появата на същата. С оглед на така установената от него фактическа обстановка, Видинският окръжен съд е посочил, че правната квалификация на предявения иск е чл. 2, ал. 1, т. 3 предл. 1 от ЗОДОВ за сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди; че съгласно тази разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата и съдът от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано и за да бъде ангажирана отговорността на държавата по този текст, освен наличие на влязла в сила оправдателна присъда ищецът следва да докаже и действителното настъпване на вредите, вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. В настоящия случай съдът е приел предявения иск за основателен, тъй като образуваното против ищеца НОХД № 253/2019 г. по описа на Районен съд – Лом е приключило с оправдателна присъда за период от около 4 г. и 2 м. и при взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 1 000 лева. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил ангажираните от ищеца гласни доказателства - показанията на разпитаните свидетели, преценени по реда на чл. 172 ГПК с оглед родствените им връзки с ищеца, както и съдебно-медицинската експертиза. Отчетено е, че привличането на един човек като обвиняем, призоваването му да се явява в това качество пред разследващите органи, внасянето на обвинителен акт и призоваването му като посъдим, се отразява негативно върху емоционалното и психическото му състояние, което от своя страна неминуемо рефлектира и върху здравословното състояние. Прието е за безспорно установено наличието на промяна в поведението на ищеца преди образуваното срещу него досъдебно производство, когато бил весел и контактен човек, както и след приключване на производството, когато се успокоил и отново започнал да комуникира с хората, поради което съдът е достигнал до извода за съществуването на пряка причинно-следствена връзка между действията на разследващите органи и неимуществената вреда у ищеца. При определяне на размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е намерил, че с оглед характера, тежестта и продължителността на увреждането, следва да се определи обезщетение в размер на 5 000 лева, ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда на 05.10.2022 г. до окончателното плащане. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. По допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав приема следното: В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби, съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи. За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. По поставения от касатора въпрос е налице задължителна и казуална практика на ВКС и ВС: ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 397/05.04.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о., решение № 834/19.06.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г., IV г.о., решение № 156/21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г., IV г.о.; решение № 319/17.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 2829/2015, IV г.о.; решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г., III г.о. и др. В нея е прието, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т. 11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства, имащи значение за причинените от незаконното обвинение вреди - болки и страдания, преценени с оглед обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съгласно трайно установената задължителна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а "справедливостта" до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Обжалваното въззивно решение е постановено не в разрез, а в унисон с посочените по-горе правни разрешения. С оглед предмета на делото, очертан от страните, са установени относимите обстоятелства за определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди: обвинението е било за тежко умишлено престъпление, за което към него момент е било предвидено в условията на кумулативност наказание „лишаване от свобода от една до шест години“ и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева; производството е продължило 4 г. и 2 месеца и през този период ищецът е търпял негативни преживявания, отразили се на здравословното му състояние и променили съществено ежедневието му. Съдът се е съобразил, че диабетната полиневропатия, от която страда ищецът, не е в пряка причинна връзка с незаконното обвинение и въз основа на комплексна оценка на всички тези обстоятелства е определил сходно в подобни случаи обезщетение от 5 000 лева или 2 556.46 евро. С оглед изложените съображения, настоящата касационна инстанция приема, че не се обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което достъп до касация следва да бъде отказан. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение