Определение № 1395 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2287/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. К. Н. -А. и касационна жалба на Н. Н. Н. срещу решение №383/07.06.2022г. по т.д.№354/2022г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав. С него е потвърдено решение №266902/10.12.2021г. по гр.д.№14251/2019г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-27 състав, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че Р. К. Н. –А. и Н. Н. Н. дължат на „Юробанк България“ АД сумата общо в размер на 44 571,18 лв. – задължения, произтичащи от запис на заповед от 14.08.2008г., по която същите са авалисти, като сумата е формирана от следните суми: 40 000 лв. – главница и 4571,18 лв. – лихва за периода от 05.04.2017г. до 22.03.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 27.03.2018г. до окончателното изплащане на сумата, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №20175/2018г. на Софийски районен съд. Касаторката Р. К. Н. –А. твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано. Изразява несъгласие с решаващия извод на въззивния съд за основателност на претенцията на банката, като навежда довод за нищожност на записа на заповед поради липса на попълнена дата на издаване при съставяне на менителничния ефект. Поддържа, че отговорността й се ограничава до размера на главницата по кредита и фиксираната годишна лихва от 11,85%, посочена в записа на заповед, като не обхваща начислените банкови и нотариални такси. Навежда довод, че задължението на авалиста е единствено при условията, при които се е задължил по авала, като ирелевантна е промяната в каузалното правоотношение и по – конкретно промяната в годишния лихвен процент по кредита. Счита, че злоупотребата с право като поведение на кредитора е тълкувана от съда едностранно. Поддържа, че правото на банката да предяви пряк иск е погасено по давност, доколкото заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено след изтичане на тригодишния давностен срок по чл.531, ал.1 от ТЗ. Касаторката Н. Н. Н. твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че записът на заповед е погасен по давност, тъй като не е предявен. Навежда довод за нередовно връчване на записа на заповед на „Юнион Лаб“ ООД. Твърди, че изводът на въззивния съд относно размера на задължението е неверен, доколкото същото е погасено. Поддържа, че съдът не се е произнесъл относно нищожността на договора за банков кредит, както и неправилно е приел, че не следва да разглежда твърденията за наличие на неравноправни клаузи, тъй като авалистът не е потребител. Поддържа още, че съдът не се е произнесъл по релевираните възражения срещу формата и съдържанието на записа на заповед, действителността на менителничното задължение и пороците на волята при издаването на записа на заповед. Твърди, че делото е останало неизяснено поради непълнота и неточност на доклада и дадените указания, както и поради липсата на съдействие от въззивния съд за изясняване на делото от фактическа страна. Твърди още липсата на основен реквизит на записа на заповед, а именно дата на издаване. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК и двете касационни жалбоподателки се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора идентични въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да изследва въпроса относно наличието на няколко записа на заповед за обезпечаване на едно и също каузално правоотношение при наличие на такива безспорни данни по делото и да разпредели съответната доказателствена тежест, при условие че искът е предявен като частичен въз основа на единия запис на заповед?; 2/ Представлява ли злоупотреба с право от страна на банката – ищец наличието на подписани от длъжника – ответник авалист два записа на заповед с различна дата и един без дата на издаване, за обезпечаване на едно и също каузално правоотношение с банката – ищец?; 3/ При наведени твърдения от страна на длъжника – ответник за поставяне на дата на издаване върху записа на заповед, по – късно от датата на полагане на подписа върху него от издателя и авалиста, и липса на един от задължителните реквизити в ценната книга по чл.535, т.6 от ТЗ, следва ли съдът да приеме за основателно възражението за нищожност на ценната книга при липса на обективна възможност за доказване на относителната давност на химикалната паста в частта на реквизита дата на издаване, положена върху записа на заповед чрез СТГЕ? Твърдят, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърдят още, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд е приел, че не е проведено пълно и главно доказване на твърдението, че записът на заповед не е подписан с това съдържание. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД оспорва касационните жалби. Твърди, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касационните жалбоподателки въпроси не са от значение за изхода на делото, а въззивното решение не е очевидно неправилно. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбите по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № BL21431/06.08.2008г. „Юробанк България“ АД е предоставила на „Юнион Лаб“ ООД, представлявано от управителя Н. Н. Н., овърдрафтен кредит в размер на 40 000 лв. за посрещане на краткосрочни оборотни нужди за срок от 120 месеца, като за обезпечаване на вземането е издаден запис на заповед от 14.08.2008г., с който „Юнион Лаб“ ООД, представлявано от управителя Н. Н. Н., се е задължило безусловно и без протест да заплати на Банката сумата от 40 000 лв., ведно с годишна лихва в размер на 11,85 %, при падеж – на предявяване и при срок на предявяване за плащане – до 14.09.2018г.; записът на заповед е авалиран от Р. К. Н. – А. и Н. Н. Н.. Съставът на САС е констатирал, че записът на заповед е написан върху бланка, в която основният текст е отпечатан, а датата на издаване, датата на предявяване, имената на авалистите и на управителя на издателя са попълнени саморъчно. Констатирал е още, че за предявяването на записа на заповед Банката е изпратила на „Юнион Лаб“ ООД нотариална покана с рег. №447/23.01.2018г. на нотариус с рег. №621 на НК, като за същата е удостоверено връчване по реда на чл.50, ал.2 от ГПК на 31.01.2018г., както и че аналогични нотариални покани са изпратени и до авалистите – нотариална покана с рег. № 621/23.01.2018г. е връчена на 12.02.2018г. лично на Р. К. Н. – А., а нотариална покана с рег. № 195/26.01.2018г. е връчена на 31.01.2018г. лично на Н. Н. Н.. По отношение на твърдението на ответниците, че датата на издаване е липсвала към момента на подписване на процесния запис на заповед, въззивният съд е изложил съображения, че в тежест на оспорващия е да докаже, че документът не е подписан с това съдържание, тъй като по същество представлява оборване на презумпцията по чл.180 от ГПК. С оглед на това е приел, че ответниците не са провели пълно и главно доказване, че самият ръкописен текст за дата на издаване е изписан по – късно от момента на полагане на подписа на издателя. Изтъкнал е посоченото в заключението на СГЕ, че не е възможно да се отговори дали ръкописните цифри в датата на издаване и в срока за предявяване са изписани по – рано или по – късно от останалите ръкописни текстове /вкл. подписа/, поради липсата на приложима методика за изследване на относителната давност на химикалните пасти. Въз основа на това е заключил, че презумпцията на чл.180 от ГПК по отношение на датата на издаване не е оборена и съответно е неоснователен доводът за нищожност на записа на заповед поради липса на задължителен реквизит по чл.535, т.6 от ТЗ – попълнена дата на издаване. В допълнение е отбелязал, че неотносимо към валидността на записа е обстоятелството дали срокът за предявяване е бил попълнен, доколкото същият не е реквизит по чл.535 от ТЗ. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за погасяване по давност на менителничното вземане. Изтъкнал е, че редовността на предявяването на записа на заповед на издателя „Юнион Лаб“ ООД на 31.01.2018г. не е оспорена от ответниците. Поради това и взимайки предвид обстоятелството, че предявяването е извършено преди изтичането на срока за предявяване – 14.09.2018г., апелативният съд е приел, че давността по чл.531, ал.1 от ТЗ е започнала да тече от предявяването /31.01.2018г./. Отбелязал е, че давността не е изтекла, тъй като на 27.03.2018г. с подаване на заявлението по чл.417 от ГПК тя е била прекъсната и спряна на основание чл.115, ал.1 б. „ж“ и чл.116, б. „б“ от ЗЗД. Съдът е счел за неотносими към дължимостта на менителничните вземания възраженията, че ответниците не са сключили договор за поръчителство и че не е спазен преклузивният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД. Изложил е съображения, че за учредяването на авал не е необходимо сключването на договор за поръчителство спрямо каузалното вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, поради което срокът по чл.147 от ЗЗД е приложим само за договорното поръчителство по смисъла на чл.138 от ЗЗД, а не и за менителничното поръчителство. В допълнение е изтъкнал, че правната уредба на менителничното поръчителство е изчерпателна и не препраща към тази по ЗЗД. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че е налице злоупотреба с право на ищеца, предвид издадените три записа на заповед за обезпечаване на едно и също каузално задължение. Посочил е, че злоупотреба с право би имало, ако кредиторът претендира плащания по всички издадени записи на заповед, което в случая не е налице. Тълкувайки понятието „добросъвестност на поемателя“ по смисъла на чл.465 от ТЗ, съдът е изразил становище, че недобросъвестен е приносител, който знае какво е каузалното правоотношение, поради което длъжникът по прекия иск се е задължил с менителнична сделка, но знае и за настъпването на фактите, които пораждат лично възражение срещу кредитора по каузалното правоотношение. По тези съображения отчитайки, че ищецът има качеството на поемател по записа на заповед и страна по каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът, съдът е счел за допустимо да изследва въведените от авалистите релативни възражения. За неоснователно е прието възражението за липсата на съществуващо каузално вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, както и възражението, че договорът за кредит е нищожен поради наличието на множество неравноправни клаузи, а задълженията по него са погасени от кредитополучателя „Юнион Лаб“ ООД. Изложил е съображения, че процесният договор не е потребителски, тъй като страни по него са само юридически лица – търговци: банката и кредитополучателят „Юнион Лаб“ ООД, а ответниците не са страни по него. С оглед на това е достигнал до извода, че всички правила относно защитата на потребителите по ЗЗП или ЗПК, включително и защитата при неравноправни клаузи, са изцяло неприложими към клаузите на договора. В допълнение е отбелязал, че дори и ответниците да са били страни по договора, те отново не могат да се ползват от потребителската защита, тъй като към момента на сключване на договора са били лично свързани с дружеството – кредитополучател – били са негови единствени съдружници, а Н. Н. Н. е била и негов единствен управител. Отбелязал е още, че правилата на ЗЗП са неприложими към менителничните сделки, които са едностранни и абстрактни. По спорния въпрос дали има изискуеми и непогасени вземания по процесния договор за кредит, респ. в какъв размер са, е взел предвид установеното от заключението на ССЕ, че са налице непогасени вземания в общ размер на 47 236,05 лв., от които 40 000 лв. – главница, 6390,05 лв. – възнаградителна лихва, 60 лв. – неплатени три броя административни такси за просрочен кредит и 786 лв. – неплатени нотариални такси за връчване на нотариални покани. Съобразил е, че задълженията са на база променящия се лихвен процент по кредита, както следва: 11,85 % - от 14.08.2008г. до 19.08.2008г.; 12,35 % - от 20.08.2008г. до 19.10.2008г.; 13,35% от 20.10.2008г. до 20.11.2008г. и 14,85 % - от 21.11.2008г. до 05.10.2020г. Изтъкнал е, че правото на банката да променя лихвата чрез едностранна корекция на променливата ставка „базов лихвен процент – малки фирми за оборотни нужди в лева“ е изрично закрепено в договора – чл.5, ал.4. Изложил е съображения, че доколкото договорът е търговски, допустимостта на подобна уговорка не подлежи на съмнение предвид договорната свобода, поради което промяната в лихвения процент не е неправомерна. Поради това въззивният съд е приел, че установените от ССЕ непогасени суми са действително дължими. Като е съобразил, че размерът на изискуемите каузални вземания надхвърля размера на сумата по записа на заповед – както главница, така и лихва по чл.459, ал.1 от ТЗ, чието включване е приел за допустимо с оглед обстоятелството, че падежът е „на предявяване“, въззивният съд е заключил, че исковете за главница и лихва по записа на заповед са изцяло основателни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен в изложението процесуалноправен въпрос не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Въпросът предпоставя, че въззивният съд не е обсъдил доводите на касаторите за наличие на няколко записа за обезпечаване на едно и също каузално правоотношение, но не отразява коректно мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил тези доводи, но е формирал извод, че издаването на повече от един запис на заповед в обезпечение на едно и също каузално вземане не представлява злоупотреба с право, доколкото плащането на каузалното задължение ще погаси задълженията по всички издадени в негово обезпечение записи на заповед, а плащането по един от записите ще погаси в съответната част и каузалното задължение, и задълженията по издадените записи. Изтъкнал е, че злоупотреба с право ще е налице, ако кредиторът претендира плащания по всички издадени записи на заповед, за каквото в случая няма данни. Във втората си част относно задължението на съда да извърши разпределение на доказателствената тежест въпросът също не е релевантен за изхода на спора. Относно погасяването на задължението по каузалното правоотношение по договора за кредит ответниците са ангажирали доказателства, като във въззивната жалба не са направили оплаквания за наличие на други доказателства, които са били възпрепятствани да посочат поради неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд. Липсват фактически твърдения, че касаторите – ответници по иска са извършили плащания по някой от другите два записа на заповед, които да са погасили и задължението по процесния запис, съответно съдът не е следвало да им указва да ангажират доказателства за тези незаявени от тях факти. Следва да се отбележи, че доводът относно наличието на злоупотреба с право е въведен от ответниците не във връзка с твърдения за извършени от тях плащане по другите два записи на заповед, а само за да се обоснове правото на ответниците - авалисти да въвеждат релативни възражения, което се поражда при „недобросъвестност на поемателя“ по смисъла на чл.465 от ТЗ. Доколкото съдът е приел, че тези релативни възражения следва да бъдат разгледани и е обсъдил доказателствата във връзка със съществуването и погасяването на задълженията по договора за кредит между банката и „Юнион Лаб“ ООД, становището му за липса на злоупотреба с право поради издаването на няколко записа на заповед за обезпечаване на задълженията по договора за кредит, не е препятствало обсъждането на връзката между процесния запис на заповед и обезпеченото каузално правоотношение. По тези съображения не е налице общата предпоставка за достъп до касация и по втория поставен от касаторите въпрос дали наличието на подписани от длъжника –авалист няколко записа на заповед с различна дата или без дата на издаване, за обезпечаване на едно и също каузално правоотношение с банката – ищец, представлява злоупотреба с право от страна на кредитора. По първите два въпроса не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. С решение №86/18.06.13г. по т.д.№ 139/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение №108/22.07.2014г. по т.д.№2418/2013г. на ВКС, І т.о. и др., ВКС се е произнесъл по въпроса за възможността задължения по едно и също каузално правоотношение да бъдат обезпечавани с няколко записа на заповед. В същите е прието, че дори в договора да не е посочено изрично, че заплащането на вноските за всяка година от срока се обезпечава с издаването на отделен запис на заповед, е налице необходимост от изследване на връзката между записа на заповед и твърдяното от издателя по него каузално правоотношение. Прието е също, в хипотеза на няколко записа за обезпечаване на едно и също правоотношение, че в производството по чл.422 от ГПК от значение за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане по запис на заповед би могла да е изискуемостта на задължението на издателя по каузалното правоотношение между него и поемателя, ако записът на заповед е издаден за обезпечение на изпълнението на конкретно задължение по каузално правоотношение, чийто падеж не съвпада с падежа на ценната книга. Третият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос няма характера на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото отговорът му изисква проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд, че от страна на касаторите като авалисти по записа на заповед не е оборена презумпцията на чл.180 от ГПК относно вписаната дата на издаване на подписания от тях документ. Според задължителните разяснения на т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в качеството на касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК необосноваността е от значение за правилността на обжалваното въззивно решение, а тя не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. Необосноваността на решението може да бъде взета предвид само след допускане на касационно обжалване в производството по чл.290 от ГПК, каквото в случая не би могло да се развие поради отсъствието на поставен правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 от ГПК. Отделно от това, не е осъществена и сочената в изложенията допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като касаторите не посочват какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквато също не е посочена. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. В случая касаторите не сочат приложима към спорна правна норма, която е непълна или нуждаеща се от тълкуване, поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Неоснователни са и твърденията в касационните жалби за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая тези пороци не са налице. Очевидната неправилност се аргументира с изложените в касационните жалби доводи за неправилна преценка на събраните по делото доказателства. Дори и основателни, тези оплаквания биха обусловили необоснованост на въззивния акт - основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но те не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд