Определение № 559 от 17.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3857/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Р. И. С., чрез процесуален представител адв.К., срещу въззивно решение №162 от 08.07.2020 г. по в.гр.д.№154/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която е потвърдено решение №1030/10.10.2019г.по гр.д.№4462/2018г.на Районен съд - Добрич, в частта, с което е осъден С. в качеството му на кредитополучател по допълнително споразумение от 28.02.2011г. към договор за банков кредит №11/10558120 от 28.07.2005г., сключен между „Банка ДСК“ АД и Р. И. С., да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД сумата от 6089,10 лв., представляваща неизплатена главница, включваща падежирали и предсрочно изискуеми вноски по погасителен план и сумата от 2549,68 лв., представляваща неизплатена договорна лихва по погасителен план, които вземания са прехвърлени на ищеца от „Банка ДСК“ АД с договор за покупко-продажба на вземания от 13.02.2013г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 02.07.2018г. до окончателното плащане. В изложението към жалбата се сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт Х.-Т., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Третото лице – помагач „Банка ДСК“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Х.-Т., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Постъпила е касационна жалба от Л. Р. М., чрез процесуален представител адв.К., срещу въззивно решение №162 от 08.07.20202г. по в.гр.д.№154/20202г. на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която след частична отмяна на решение №1030/10.10.2019г.по гр.д.№4462/2018г.на Районен съд - Добрич, е осъдена солидарно с И. С. М. да заплати на „ОТП Факторинг България“ЕАД –цесионер по договор за цесия от 13.02.2013г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството им на поръчители по Договор за кредит за текущо потребление от 28.07.2005г. и Анекси към него от 25.11.2009г. и 28.02.2011г.,сключен с Банка ДСК“ ЕАД, сумите от 3 342,23 лв., представляващи сбор от вноски по главница с настъпил падеж №83-88 по погасителния план и предсрочно изискуеми вноски под№89-120,ведно със законна лихва върху главницата, считано от 02.07.2018г.до окончателното й изплащане и 831,39 лв.-договорна лихва с настъпил падеж №83-88 по погасителен план и предсрочно изискуеми вноски №№89-120. В изложението към жалбата се сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт Х.-Т., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Третото лице – помагач „Банка ДСК“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Х.-Т., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: Въззивният съд е приел, че длъжникът и поръчителите са уведомени за предсрочната изискуемост с връчването на настоящата искова молба, като е посочил, че в такава насока е налице константна съдебна практика. Приел е, че по същия начин с връчване на исковата молба е връчено и уведомление за цесията по чл.99, ал.4 ЗЗД. Исковата молба е подадена на 03.07.2018г. в Районен съд - Варна; преписи от исковата молба са връчени на Л. Р. М. и на И. С. М. на 07.08.2018г.а на Р. И. С. - на 27.08.2018г. По съображения, че това е достигналото до знанието на длъжника и поръчителите изявление на ищеца за настъпването на предсрочната изискуемост, поради което е прието, че и поръчителите следва да носят отговорност за задълженията на главния длъжник, тъй като не е изтекъл срока по чл.147 ал.1 ЗЗД. Приел е, че длъжникът следва да заплати исковите суми, представляващи главница и възнаградителна лихва, по съображения, че такава се дължи за периода на договора и позоваването на предсрочна изискуемост не прави задължението за възнаградителна лихва недължимо. Приел е по иска срещу поръчителите, че поръчителите солидарно следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца исковите суми-3 342,23 лв.,представляващи сбор от вноски по главница с настъпил падеж №83-88 по погасителния план и сумата от 873,88 лв.-договорна лихва с настъпил падеж №83-88 по погасителен план. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване към касационните си жалби касаторите Р. И. С. и Л. Р. М. сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не сочат правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на касационно обжалване. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това, както е прието и в решението по т.д.№917/2018г. на ВКС, І т.о., на което касаторите се позовават като практика, на което считат, че въззивното решение противоречи, преценката дали документът, на който се позовава страната, съдържа недвусмислено и конкретно волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е въпрос по същество, който може да бъде различен в рамките на всеки отделен спор. Това се отнася и до преценката дали на длъжника е връчен такъв документ /в който волеизявлението на кредитора – банката да е възпроизведено недвусмислено и конкретно спрямо вземането и задълженото лице/, която преценка е конкретна с оглед данните по всеки отделен правен спор. В изложението на основанието за допускане на касационно обжалване се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Въззивният съд не е възприел извода на районния съд, „който е в смисъл, че получаването на преписи от адв.Й., упълномощена от длъжника от ч.гр.д.№4202/2012г.на ДРС, където се съдържа информация за датата на предсрочната изискуемост на дълга е равносилно на получаване от длъжника на уведомление от страна на банката, че счита кредита за изцяло предсрочно изискуем“ /въззивният съд е приел, че уведомлението следва да бъде адресирано лично до длъжника, волята на кредитора да може да се изведе по категоричен начин и да достигне без съмнение до неговото знание/. В касационните си жалба касаторите сочат: „Освен това, ако ДОС е приел, че някои от твърденията и възраженията ми не са доказани в хода на съдебното дирене и при констатирана липса на доказателства в тяхна подкрепа, е следвало да укаже кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от мен, както и за кои от твърдените факти не съм посочил доказателства…“, което съдържание е въпроизведено и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без да е формулиран правен въпрос. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба касаторът Р. И. С. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1“Кой е началният момент, от който би могло да се приеме, че тече давност за вземането на банка-кредитор при просрочие на задължението на кредитополучателя-длъжник и може ли този момент да предхожда обявяването на предсрочната изискуемост на целия кредит, имайки предвид черезвичайната забава на банката при обявяването му и следва ли това недобросъвестно поведение на банката-кредитор, довело до свръхзакъсняло обявяване на предсрочната изискуемост, приравнено по характер на злоупотреба с права, за да бъде толерирано, при което да доведе до вредни последици за длъжника, каквато е и незачитане на изтеклата за банковото вземане погасителна давност преди обявяването на предсрочната изискуемост?“; 2“При условие, че съдът приема настъпването на предсрочната изискуемост н кредита едва с предявяването на исковата претенция и на практика не зачита извършените в тази насока действия на банката-кредитор преди този момент, не следва ли този съд да изясни на първо място въпроса дали кредитът е предрочно изискуем или падежирал, като съответно даде указания на страните в тази връзка, доколкото това има значение, както за правните последици на конкретния вид вземане, така и за процесуалните действия и възражения по повод правната природа на това вземане?“. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба касаторът Л. Р. М. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1“При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, кой е моментът, от който тече шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД – от дадата на падежа на всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“; 2“Може ли първоначалният момент, от който би могло да се приеме, че тече погасителна давност за вземането на банка-кредитор при просрочие на задължението на кредитополучателя-длъжник, да предхожда обявяването на предсрочната изискуемост на целия кредит, имайки предвид черезвичайната забава на банката при обявяването му и следва ли това недобросъвестно поведение на банката-кредитор, довело до свръхзакъсняло обявяване на предсрочната изискуемост, приравнено по характер на злоупотреба с права, да бъде телерирано, при което да се доведе до вредни последици за поръчителите, каквато е и незачитане на изтеклата за банковото вземане погасителна давност преди обявяването на предсрочната изискуемост?“; 3“При условие, че съдът приема настъпването на предсрочната изискуемост н кредита едва с предявяването на исковата претенция и на практика не зачита извършените в тази насока действия на банката-кредитор преди този момент, не следва ли този съд да изясни на първо място въпроса дали кредитът е предрочно изискуем или падежирал, като съответно даде указания на страните в тази връзка, доколкото това има значение, както за правните последици на конкретния вид вземане, така и за процесуалните действия и възражения по повод правната природа на това вземане“. По поставените от касаторите въпроси не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторите само са посочили основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не са аргументирали разрешен от въззивния съд въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторите не са посочили съдебната практика, която считат, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, в т. 18 от ТР № 4/18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г., изрично е дадено разрешение на предсрочната изискуемост на вземане, произтичащо от договор за банков кредит. Така даденото разрешение е задължително за прилагането му от съдилищата, при разрешаване на конкретните хипотези. В решението са посочени предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Разяснено е, че предсрочната изискуемост представлява едностранно изменение на договора. Обявяването на предсрочната изискуемост по см. на чл. 60 ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит, или непогасения остатък за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора. Постигнатата в договора предварителна договорка при какви условия договорът за кредит става предсрочно изискуем, не поражда действие, ако Банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това заявление да е достигнало до длъжника. Има създадена и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС /решение №40/17.06.2015г. по т.д.№601/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №23/24.03.2015г. по т.д.№1717/2013г. на ВКС, ТК, I т.о. идр./, че моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81, вр. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение от по 150лв. от всеки от жалбоподателите. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.