Определение № 5143 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. Д. против решение № 99/26.03.2026 г., постановено по гр.д.№ 123/2026 г. от състав на Окръжен съд – Русе. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение на районен съд, с което е уважен предявения иск, като въззивния съд е дал нова правна квалификация на иска – по чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД. Съдът е приел, че обосноваващите претенцията на ищцата фактически твърдения са, че между нея и сестра й- ответница по делото е имало устна уговорка последната да й търси недвижим имот, който след закупуване от ищцата да ремонтира и обзаведе и в който ищцата след окончателното си завръщане в България да живее. За тази цел М. Й. изпращала на Н. Й. различни по размер суми, които спестявала, работейки в чужбина. Прието е, че по исковете с правно основание по чл. 55, ал.1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а задължение на ответника е да установи, че е налице правно значимо основание за получаването, респ. за задържане на полученото от него. Съдът е приел, че получаването на процесната сума за посочения период не е оспорено от ответницата с отговора на исковата молба, като в тази насока съдът се е позовал и на дадените от нея обяснения в проведеното по делото о. с. з. на 12.11.2024 г. в което същата изрично признава, че е получавала от сестра си по 350-400 евро на месец. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба съдът е приел, че действително през 2017 г. е закупен имот от ответницата и съпруга й, върху който е учредено право на ползване на ищцата, но претенцията касае връщане на суми за периода от 02.05.2019 г. до 28.02.2020 г.. От анализа на доказателствата по делото съдът е приел, че ищцата е очаквала съгласно уговореното този имот да бъде надлежно ремонтиран и обзаведен и да придобие правото на собственост върху него, за което през 2021 г. изрично упълномощила ответницата. Това така и не се случило, което я е мотивирало на 12.01.2022 г. да оттегли всички дадени пълномощни. За ирелевантни, а и неотносими към спора са приети доводите, че ищцата имала ментални проблеми и по този начин сестра й се опитвала да я предпази да не придобива собственост, защото щяла да се разпореди после с нея, както и възраженията за изготвените от ответницата и съпруга й завещания, депозирани пред нотариус, с които същата се опитва да установи изпълнение на поетото задължение да съдейства сестра й да придобие собственост върху недв. имот със спестяванията си от чужбина, в който да живее след завръщането си в България. За недоказани и поради това неоснователни са счетени и възраженията й, че не дължи връщане, тъй като с процесните суми погасявала нейни задължения по договори за заем с фирми за бързи кредити, както и че давала обратно от получаваните от чужбина суми на сестра си при връщането й в България, за да ходи на почивка, тъй като за тези твърдения от нейна страна не са ангажирани никакви доказателства. Въз основа на горното съдът е приел за основателен предявения иск и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районния съд. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По поставените от касатора въпроси не се сочи конкретно противоречие на произнасянето от страна на въззивния съд с практика на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставените първи и трети въпроси касаят процедирането от страна на първоинстанционния съд, а не на въззивния съд. За да е налице предпоставка за допустимост на касационното обжалване, следва въззивният съд, а не първоинстанционния да се е произнесъл по правните въпроси, сочени от касатора, поради което само на това основание тези въпроси не могат да доведат до извод за наличие на касационно основание по допустимостта на обжалването. Съдът е приел, че съгласно договореното между страните по спора, ищцата е възложила на сестра си да закупи имот от нейно име, като учреденото право на ползване не е предмет на договорката. Поставения въпрос относно учреденото право на ползване и налице ли е в тази хипотеза неоснователно обогатяване е извън обстоятелствата, довели съда до извод за наличие на неоснователно обогатяване, предвид приетото от фактическа страна. В тази връзка поставения въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК. Съдът е приел за установени наличието на елементите на неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.55, ал.1, пр. трето ЗЗД, като не е постановил своето решение и приел от правна страна, че при липсата на един или повече от тези елементи искът е основателен. Поставения в тази насока въпрос не е в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид наличието на трайна съдебна практика на първо място по предпоставките за основателност на иск в посочената разпоредба и на второ място, предвид липсата на произнасяне в противоречие с тази съдебна практика. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 200 евро, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС