Определение № 2332 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4169/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Т., ЕГН [ЕГН], чрез назначения й особен представител адв. Г. А., против Решение №2012 от 20.04.2023г. по в. гр. д. №4342/2022г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Решение №20019166 от 07.03.2022г. по гр. д. №23364/2019г. по описа на Софийския районен съд, с което К. Н. Т. е осъдена да заплати на К. Х. К., ЕГН [ЕГН], сумата от общо 14150,76 лв., представляващи левовата равностойност на 5190 евро и 4000 лв.- невърната част от главниците по договори за заем от 17.07.2009г., 27.03.2010г., 03.09.2010г., 08.05.2011г., 30.11.2012г., 06.08.2013г. и сумата от 13548,06 лв.- договорена възнаградителна лихва по договорите за заем за периода от датите на предоставяне на сумите в заем- 17.07.2009г., 27.03.2010г., 03.09.2010г., 08.05.2011г., 30.11.2012г., 06.08.2013г. до датата на подаване на исковата молба- 23.04.2019г. след приспадане на задължение за сумата от 668 евро, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 23.04.2019г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовават на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея К. Х. К., ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния му представител адв. А. Д.- К., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че от съдържанието на представените по делото разписки от 17.07.2009г., 27.03.2010г., 03.09.2010г., 08.05.2011г., 30.11.2012г. и 06.08.2013г. се установява, че между ищеца К. Х. К. и ответника К. Н. Т. са възникнали облигационни отношения по сключени договори за заем, съгласно които ищецът е предоставил в заем на ответницата общо сумите 5190 евро и 4000 лв. с уговорка за заплащане на възнаградителна лихва от 1% месечно. Тъй като ответницата не е изложила твърдения и не е ангажирала доказателства да е върнала на ищеца предоставените й в заем суми, съдът е уважил предявените искове за заплащане на сумите от общо 14150,76 лв.- невърната главница и 13548,06 лв.- сбор от дължимата възнаградителна лихва по договорите за заем за периода от датите на предоставяне на сумите в заем- 17.07.2009г., 27.03.2010г., 03.09.2010г., 08.05.2011г., 30.11.2012г., 06.08.2013г. до датата на подаване на исковата молба- 23.04.2019г. след приспадане на задължение за сумата от 668 евро, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 23.04.2019г. до окончателното им заплащане. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, касаторът поставя следните въпроси, които според него са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:1. Какво е правното значение на предаването на паричната сума като елемент от фактическия състав на договора за заем? 2. При липса на писмен договор за заем достатъчно ли е наличието на разписка, в която не е посочено основанието за предаване на сумата, за да се приеме, че е налице валидно сключен договор по смисъла на чл.240, ал.1 от ЗЗД? 3. Самият факт на плащането достатъчен ли е да се презюмира наличието на договор за заем? 4. Дали представената по делото разписка доказва съгласието между страните за сключване на договор за заем и фактическото предаване на сумата по него? 5. Следва ли ответника да носи доказателствената тежест по един изцяло недоказан иск по договор за заем с приложена единствено разписка, без никакви други доказателства, като се явява в ролята да оборва съществуването на несъществуващ договор за заем? Твърди се, че по поставените въпроси обжалваното решение е в противоречие с Решение №568 от 16.10.2008г. на ВКС по т.д.№278/2008г. и Решение №390 от 20.05.2010г. на ВКС по гр.д.№134/2010г., четвърто г.о. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая поставените в изложението въпроси, свързани с доказването на сключен между страните договор за заем, са от значение за изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Така поставените въпроси обаче не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице специалната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно формираната трайна и непротиворечива практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК / Решение №192 от 07.11.2014 г. по гр.д.№ 2519/2014г., III г.о.; Решение №524 от 28.12.2011г. по гр.д. №167/2011г., ІV г.о.; Решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г. на ІV г.о.; Решение №524 от 28.12.2011г. по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о.; Решение №283 от 03.10.2013г. по гр. д. №2202/2013г., ІV г.о.; Решение №274 от 19.12.2013г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012г., IV г. о., Решение № 97 от 22.03.2011г. по гр.д. № 417/2010г., ІV г.о.; Решение № 69 от 24.06.2011г. по гр.д. № 584/2010 г., ІІІ г.о., Решение № 52 от 22.05.2009 г. по т.д. № 695/2008г., І т.о. и др. / по иск с правно основание чл. 240, ал1 от ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като сумата може да е предадена и на друго основание- ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. В случая въззивното решение съответства на така формираната съдебна практика, тъй като въззивният съд е установил както факта на предаването на сумите по отделните разписки, така и обстоятелството, че сумите са били предадени в заем, който извод е приел, че се налага от съдържанието на разписките, в които е посочено, че за сумите се дължи лихва по 1% на месец. Предвид горното по отношение на така поставените в изложението въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на същите не е налице и специалното основание на чл.281, ал.1, т.3 от ГПК, на което се позовава касаторът в изложението. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по така поставените от касатора въпроси е налице съдебна практика, цитирана по- горе, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл.78 от ГПК касаторът следва да бъдат осъден да заплати на ответната страна направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение касационната инстанция в размер на 1337 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,