Определение № 5082 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5125/2023 г.
ВКСIII гражданско отделение07.11.2024 г.докладчик Марио Първанов
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на адвокат Н. Б. като процесуален представител на Т. И. И., със съдебен адрес - [населено място], за изменение определение №3604 от 15.07.2024 г. по гр.д. №5125/2023 г. на ВКС, ІII г.о., като му се присъди адвокатско възнаграждение в общ размер на 6 487.50 лв. за производството по чл.288 ГПК, вместо присъдените му 3 500 лв. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Постъпила е молба от адвокат Н. Б. като процесуален представител на Т. И. И., със съдебен адрес - [населено място], с искане да бъде изменено определение №3604 от 15.07.2024 г. по гр.д. №5125/2023 г. на ВКС, ІII г.о., като му се присъди адвокатско възнаграждение в общ размер на 6 487.50 лв. За касацационното производство, вместо присъдените му 3 500 лв. Молбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. С посоченото определение по подадена касационна жалба на П. М. С., С. М. Б., И. Д. И., В. С. Д. и П. С. Д., всичките със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Ю. М., не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 123 от 30.06.2023 г. по в.гр.д. № 494/2022 г. на Варненския апелативен съд. На адвокат Н. Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал.2 ЗА е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лв. за касационната инстанция. Няма правно основание за увеличаване на така определеното адвокатско възнаграждение. В изложението за допускане на касационно обжалване са повигнати само ограничен кръг въпроси на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно кога настъпва преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК, както и за задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои вярва, на кои - не, кои възприема и кои не. В определението на ВКС е прието, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, защото в случая въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС по повдигнатите въпроси като е изпълнил задължението си да се произнесе след преценка на всички ангажирани по делото доказателства и след обсъждане на изложените доводи от страните. Двата поставени в изложението въпроса са аргументирани с твърденията, че съдът не е разгледал възраженията им, направени в първото съдебно заседание. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът не е разглеждал част от направените възражения с основния мотив, че са неотносими към настоящото производство. Съгласно чл. 133 вр. чл. 131 ГПК, когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, какъвто е оспорваният договор, представен от ищцата в исковата молба, той губи възможността да направи това по-късно. Доколкото съдът не се е отклонил от посоченото, по-нататъшното обсъждане на въпроса изисква преценка на твърденията на страните и представените доказателства, поради което не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК преди допускането на касационното обжалване по същество. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда при определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА, а присъденото такова в разглеждания случай съответства на фактическата и правна сложност на делото в производството по чл.288 ГПК. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. След постановяване на посоченото решение на СЕС трябва да се приеме несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, поради което същите не представляват обвързващи съда правила. Посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо молбата е неоснователна. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.