Определение № 2887 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 175/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. М. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 260020 от 13.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 215/2018 г. на Русенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 29 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 6059/2017 г. на Русенския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от касатора против А. И. К. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на незастроено дворно място от 3000 кв. м, представляващо УПИ-* в кв. 173 по плана на [населено място] и за осъждане на ответника да му предаде владението на имота. От събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство З. М. И. е признат за собственик на основание давностно владение на процесния недвижим имот по силата на нот. акт № 102 от 29.07.2014 г. Ответникът А. И. К. е оспорил признатото му с констативният нотариален акт право на собственост върху имота, като е противопоставил твърдението си, че той е негов собственик по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 50 от 08.12.2021 г., като праводателката му П. П. П. е призната за собственик на имота въз основа на давностно владение. Пред първата инстанция са събрани две групи гласни доказателства. Свидетелите С. С. С. и Ю. Ю. Д. твърдят, че знаят земята, която работи З. И., в която той сее люцерна за животните си. Според тези свидетели, след като се развалило ТКЗС през 1993-1994 г., касаторът работил земята, а според св. Д. от 2001 г. или 2002 г. той е започнал да работи земята, като това продължило до 2014 г., когато ищецът заминал в Германия. Според свидетелите нито ответникът А. К., нито баща му – И. К., са работили това място. Според св. Д. през 2015 г. И. К. махнал дърветата от имота с трактор. Свидетелят не е присъствал на премахването на дърветата, но бил видял, че бащата на ответника влязъл с трактора в имота. Според свидетелите, след скандал между страните, никой не обработвал мястото, като впоследствие И. К. засял някакви дръвчета. Свидетелите И. К. и С. К. са заявили имотите в квартала били държавни и след като ищецът закупил птичарник, там започнал да се разширява, като заграбва земи, защото те не се обработвали. Според св. К. той със семейството си работи парцел № * от 2000 г. като садил люцерна и царевица и никой не е имал претенции за имота, като преди това извадили чуканите. Според тези свидетели процесният имот е наследствен на Б. М. К., чичо на бащата на св. К.. От 1992 г. П. П., която е баба на ответника и прехвърлител на процесния имот, и нейният съпруг се грижили за този имот като наследствен. Възрастните хора често ходили до имота, но с посевите в него се занимавали св. И. К. и синът му А. К.. Според св. К. имотът на ищеца е над парцел № * и там той засявал люцерна и царевица. Той давал през годините на братовчеда на ищеца да коси люцерна от неговия имот, а на брат му през м. август 2014 г. да жъне пшеница. Св. К. не е виждала касатора в парцел № *, а само в парцела му, който се намира над птичарника и в който той сеел люцерна и царевица. С оглед на така събраните две групи противоречиви гласни доказателства, съдът е приел, че ищецът не е установил по категоричен начин, че в периода от 2000 г. до 2014 г. необезпокоявано е обработвал именно процесния парцел № *. В тази връзка съдът е кредитирал показанията на св. И. К., независимо, че е баща на ответника, тъй като неговите показания се подкрепят от показанията на св. С. К., която не е заинтересован свидетел и има преки впечатления от това кой през годините кои парцели е обработвал, тъй като също има земя в този район. Посочил е, че постановената оправдателна присъда по отношение на ищеца и свидетелите С. и Д. няма отношение към спора по настоящото дело. В заключение съдът е приел, че ищецът не е провел доказването на фактите, от които черпи правата си съгласно чл. 154 ГПК, поради което и предявеният от него иск е недоказан, респ. неоснователен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, но конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата А. И. К. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, като този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за това /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, както и в противоречие с казуалната практика на Върховния касационен съд, което съгласно цитираното тълкувателно решение е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при грубо нарушение на правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,