Определение № 50091 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2835/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 261565 от 10.05.2022 г. по в.гр. д. № 4798/2020 г. на ГС-София, с което е отхвърлен иск по по чл. 357, ал. 1 КТ, вр. чл. 92, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят - „Фикосота“ ООД, чрез процесуалните си представители, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Ответникът - А. Ю. Б., чрез процесуалния си представител, поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационното производство. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил решение № 40321 от 13.02.2020 г. по гр.д. № 52724/2019 г. на РС София в частта му, с която А. Ю. е осъден да заплати на „Фикосота“ ООД на основание чл. 357, ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 35 000 лв. - неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба - 15.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта му, с която А. Ю. е осъден да заплати на „Фикосота” ООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 5 040 лв. - разноски за първоинстанционното производство,, е отхвърлил иск по чл.357, ал. 1 КТ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД на „Фикосота“ ООД срещу А. Ю. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 35 000 лв. - неустойка по чл. 7 от Споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016 г., сключено между ищцовото дружество и ответника, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателно й изплащане. Установено е, че между страните е било възникнало трудово правоотношение от 29.07.2016 г., по силата на което ответникът е заемал длъжността „мениджър продажби“, както и че страните са сключили споразумение за конфиденциалност от 08.08.2016г., в което се съдържа и неустоечна клауза при нарушение на задължение за разкриване на конфиденциална информация. Установено е, че А. Б. е бил уволнен на основание чл. 328, ал. 2 КТ считано от 14.05.2019 г. от длъжността „мениджър продажби - мениджър развитие на пазари“, и след служебна справка е установено, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ срещу уволнението на служителя са отхвърлени с влязло в сила решение № 264569 от 04.11.2019 г. по гр.д. № 38741/2019 г. на РС – София. Прието е, че именно във връзка с трудовите функции на служителя е било сключено споразумението за конфиденциалност, в което е предвидено служителя в рамките на действие на трудовото му правоотношение и безсрочно след неговото прекратяване независимо от причината за прекратяване да не разпространява и разкрива конфиденциална информация на трети лица освен с предварителното писмено съгласие на работодателя или в изпълнение на законово задължение за това (чл. 1, чл. 4 от споразумението). Посочва, се, че в чл. 3 от споразумението е дадено неизчерпателно описание на различните аспекти на конфиденциална информация, а в чл. 5 от споразумението е разписано, че при нарушение на горепосоченото задължение е дължима неустойка в размер, равен на 5-месечното брутно трудово възнаграждение на служителя, а при съществено нарушение на същото задължение, чиито хипотези са уредени в чл. 9, е дължима неустойка в размер, равен на 10-месечното брутно трудово възнаграждение на служителя. Установено е, че в чл. 6 от споразумението изрично се предвижда винаги настъпването на вреди при нарушаване на задължението за конфиденциалност („Служителят декларира, че е наясно, че конфиденциалната информация, която се разкрива от дружеството е плод на дългогодишен труд, know - how, бизнес резултат, инвестиции, поради което, каквото и да било разкриване на конфиденциалната информация ще доведе до финансово увреждане на Дружеството“). Въззивният съд е приел, че с исковата си молба ищецът претендира реализиране на пълна имуществена отговорност за неизпълнение на задължението за конфиденциалност с изпращането на четири имейла, което било извършено умишлено и не при или повод изпълнение на трудовите задължения. Въззивният съд посочва, че в исковата си молба ищецът бланкетно твърди, че с разкриването на конфиденциална информация са настъпили вреди за ищцовото дружество и предвид неустоечната клауза не е необходимо тяхното реално настъпване. Изложени са съображения, за това че ограничената имуществена отговорност има договорен характер, тъй като възниква при неизпълнение на задължение по конкретно трудово правоотношение, а пълната имуществена отговорност има деликтен характер, тъй като има своето основание в неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. Посочено е, че според разрешенията на т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК хипотезите на пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ касаят деликт, отговорността за който се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, както е прието и в практиката на ВКС (Решение № 9 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2017 г., IV г. о.; Решение № 65 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 865/2012 г., III г. о.). Съдът е посочил, че редът за реализиране на ограничената имуществена отговорност е императивно уреден в разпоредбите на чл. 203-212 КТ, а на пълната имуществена отговорност – в разпоредбите на общото гражданско законодателство (чл. 203, ал. 2 и чл. 212 КТ) и именно Законът за задълженията и договорите (ЗЗД), в който се съдържа уредбата на гражданската отговорност за вреди (чл. 45 и сл. ЗЗД) се има предвид под израза „гражданския закон“, към който препращат нормите на чл. 203, ал. 2 и чл. 212 КТ. Процесните неустоечни клаузи разширяват кръга на хипотезите на пълна имуществена отговорност на йерархически и икономически зависимия служител, което противоречи на императивна уредба на тази отговорност по Кодекса на труда, препращаща само към разпоредбите на отговорността за непозволено увреждане. Съдът е приел, че след като един от елементите на фактическия състав на отговорността при непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД са вредите, чието настъпване следва да бъде доказано (Определение № 989 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3441/2018 г., IV г. о.), а в случая се претендира неустойка като форма на договорна отговорност, в чийто фактически състав вредите не са конкретни и не са доказани, а са само презюмирани, то поради тези съображения не е допустимо уговарянето на неустойка за реализиране на пълна имуществена отговорност на служителя по трудово правоотношение. Съдът е приел за основателен доводът на ответника за недействителност на процесното споразумение, тъй като с него се уговаря реализиране на пълна имуществена отговорност чрез заплащане на неустойка в съответен размер, което е несъвместимо с естеството на пълната имуществена отговорност по трудовото правоотношение, която отговорност има деликтен характер и изисква доказване на реални настъпили вреди. Въззивният съд е изтъкнал, че ограничената имуществена отговорност на служителя се разпростира до определен в закона размер, като за служители с ръководни функции и отчетници нейният размер може да достигне трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение (чл. 206, ал. 2 и чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ), а с процесните клаузи е уговорен 5-кратен размер на неустойката при нарушение на задължението за конфиденциалност по чл. 7 от споразумението и съответно 10-кратен размер при съществено нарушение на задължението за конфиденциалност по чл. 8 от споразумението. Прието е, че уговорените парични суми дължими при неизпълнение на задължението за конфиденциалност, макар и да водят до реализиране на пълна имуществена отговорност, при която на обезщетение подлежат всички вреди, без да се твърди настъпване на конкретни вреди, които само се предполагат при неустойката, а не се доказват, водят до извода, че т. н. „неустойки“ всъщност представляват наказателна санкция за недобросъвестно поведение на служителя по време и след прекратяване на неговото трудово правоотношение. Прието е, че процесното споразумение за конфиденциалност е недействително само в частта относно неустоечните клаузи, но не и в останалата част, с която са конкретизирани хипотезите на конфиденциална информация, тъй като по гореизложените съображения такова конкретизиране е допустимо с оглед спазване на законовото задължение за неразпространяване на поверителна информация. Съдът е посочил, че всяка страна е длъжна да докаже фактите, от които извлича благоприятни правни последици, които поради това твърди (чл. 154, ал. 1 ГПК) и в тежест на ищеца, е било да докаже, че процесните таблици по имейла от 13.02.2019 г. съдържат такава информация. Изложени са съображения и за това, че дори и да се приеме, че процесната уговорка за неустойка на служителя валидно обвързва страните, то липсва доказване на ищцовата претенция. Прието е, че имейлът от 13.02.2019 г., изпратен до съпругата на ответника Б. Б. с два прикачени файла относно плановете на ищеца за навлизане и развитие на нови пазари през 2019 г., е изпратен от ответника, което се доказвало от заключението на съдебно - техническата експертиза (СТЕ) и показанията на свид. Б. от 26.11.2019г. Останалите три процесни имейла, изпратени от ответника от 17.08.2016 г., от 12.09.2016г. и от 04.10.2016 г. не разкриват хипотеза на нарушаване на задължението за конфиденциалност. Прието е, че в процесния имейл от 13.02.2019 г. с текст „Това са основните таблици“ са прикачени два файла, както се потвърждава от неоспореното от страните заключение на съдебно-техническа експертиза, от прикачените към същия имейл таблици, приложени в заверен от ищеца превод, не се установява наличие на данни, които да представляват плод на дългогодишен труд, ноу-хау, бизнес резултат и инвестиции съгласно чл. 6 от споразумението, тъй като първата таблица съдържа различни критерии като оборот, брутен марж, търговски маркетинг и други с оглед на продукти за лична хигиена и за дома и хигиенни продукти за еднократна употреба и с оглед на различни държави, посочени в нея, но липсват каквито и да е цифри и данни, от които да се направи извод, че тази таблица съдържа конфиденциална информация, с чието разкриване би могло да се увредят финансовите интереси на ищцовото дружество, а втората таблица отново съдържа различни критерии относно различни продукти, но също липсват конкретни данни относно търговската дейност на ищеца. Съдът е констатирал, че не само преведените таблици, прикачени към процесния имейл от 13.02.2019 г., но и таблиците в оригинал на английски език също са със заличено съдържание и от тях също не може да се изведе, че съдържат някаква конфиденциална информация, която да представлява интерес за реални или потенциални конкуренти на ищеца на съответните пазари. Прието е, че в случая ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване какви точно данни съдържат двете таблици, поради което не се установява разкриване на конфиденциална информация в обхвата на това понятие съгласно чл. 3, ал. 1 от процесното споразумение С оглед на така изложените съображения съдът е счел предявеният иск за неоснователен. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК „Фикосота“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: действителна ли е неустоечна клауза като част от трудовото правоотношение, която при условията на пълна неимуществена отговорност съгласно чл. 203, ал.2 КТ определя размера на дължимото от служителя обезщетение за нарушение на задълженията му за опазване на конфиденциална информация, извършено умишлено или не при по повод изпълнението на трудовите му задължения, допустимо ли е паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти /работодател и служител/, и в частност споразумение за неустойка за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация на работодателя паралелно с трудовия договор, деликтна ли е пълната имуществена отговорност на работника или служителя и съгласно чл.212 КТ, към неуредените въпроси относно имуществената отговорност по КТ следва ли да се прилагат само правилата на деликтна отговорност на ЗЗД или трябва съответно да се прилагат и правилата за неизпълнение на договорни задължения, длъжен ли е съдът служебно да събере доказателства, когато установи, че делото не е изяснено от фактическа страна и длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства несъбрани от първата инстанция, посочени от страната, която не е обжалвала решението доколкото не е имала правен интерес от това. Поддържа, че са налице основания за допускане на касционно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и 3 КТ. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване по въпроса: допустимо ли е паралелно съществуване на облигационно и трудово правоотношение между едни и същи правни субекти /работодател и служител/, и в частност споразумение за неустойка за неизпълнение на задължението за опазване на конфиденциална информация на работодателя паралелно с трудовия договор, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Що се касае до отговорите на останалите поставени в изложението въпроси, то същите са обусловени от отговора на въпроса, по отношение на който следва да се допусне касационното обжалване Предвид изложените съображения, съдът