Определение № 50760 от 25.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Н. М. А., Н. М. Т., Б. М. С. и С. М. С. (наследници и процесуални правоприемници на починалия в хода на производството първоначален ищец М. Ю. С.) срещу решение № 75/18.11.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 457/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 21079/21.05.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на Кърджалийския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от първоначалния ищец, респ. – искът на жалбоподателите срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ), с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за заплащане на сумата 120 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на първоначалния ищец на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуването му през януари 1991 г. до момента на предявяване на иска в съда – 08.05.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.05.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) нужно ли е пълно и главно доказване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, причинени от прекомерната продължителност на делото; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; и 3) кои са предпоставките и критериите по чл. 2б от ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавянето на досъдебното производство, което не е преминало успешно в своята съдебна фаза, по отношение на пострадалия от разследваните по същото престъпни деяния, особено ако в извършването им са обвинени висши държавни ръководители и хора, облечени с държавна власт; в частност – наличието на процедура за обезщетяване по реда на ЗПГРРЛ има ли значение и какво за основателността на иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд.; втория въпрос – с тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 65/30.07.2019 г. по търг. д. № 183/2018 г. на II-ро търг. отд., решение № 55/03.04.2014 г. по търг. д. № 1245/2013 г. на I-во търг. отд., решение № 63/17.07.2015 г. по търг. д. № 674/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 263/24.06.2015 г. по търг. д. № 3734/2013 г. на I-во търг. отд., решение № 111/03.11.2015 г. по търг. д. № 1544/2014 г. на II-ро търг. отд.; и третия въпрос – с решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд. По отношение на последния въпрос се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения същият да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателите сочат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържат, че част от мотивите към него съдържат вътрешно-противоречиви съждения, с което са нарушени основни логически, опитни и общоприложими правила. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел в мотивите към него следното: Изложил е съображения, че с иска по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС се цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото му в разумен срок, независимо от вида на делото и от неговия изход, като този иск могат да предявят както страните в гражданско или наказателно производство, така и всички други лица, чиято правна сфера е накърнена пряко от съответното производство. Съдът е намерил, че от неоспорените от ответника фактически твърдения на първоначалния ищец, за проведени спрямо него насилствени незаконни действия през периода 1984-1989 г., може да се направи извод за правото му да търси обезщетение за причинени му вреди от неразумната продължителност на процесното наказателно производство, поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. В тази връзка въззивният съд е приел за безспорни фактическите твърдения на първоначалния ищец, че от 28.12.1984 г. до 11.01.1985 г. той е бил задържан и лишен от свобода в МВР-Момчилград; от 12.01.1985 г. до 26.02.1986 г. е бил лишен от свобода в лагера на остров Б.; от 27.06.1986 г. до 13.09.1988 г. е бил лишен от свобода в [населено място], обл. Монтана; през май 1989 г. е бил изгонен от България в Австрия, а впоследствие се установил да живее в Турция. Съдът е приел и че извършените насилствени актове по отношение на българските граждани от турски етнически произход по време на т. нар. „възродителен процес“ са предмет на разследване по образуваното през 1991 г. процесно наказателно производство, за което няма спор, че и понастоящем е висящо, макар абсолютната давност по отношение на единствения останал обвиняем Г. А. отдавна да е изтекла. Въззивният съд е установил и че в това производство първоначалният ищец е разпитан като свидетел в качеството му на пострадал от посочената насилствена асимилация, предвид което съдът е приел, че той категорично е от кръга лица, чиято правна сфера е засегната от това наказателно производство и е активно легитимиран по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ. Въззивният съд е изтъкнал, че в настоящето производство не обсъжда понесените от първоначалния ищец неимуществени вреди като следствие от горепосочените действия на държавни органи във връзка с „възродителния процес“, тъй като в настоящето производство не е предявен иск за репариране на тези вреди, а претендираните такива са произтекли от различен юридически факт – неспазване на разумния срок за разглеждане на конкретното наказателно дело, и съответно се защитават различни субективни права на увреденото лице. Съдът е изтъкнал също, че вредите, причинени на ищеца от нарушение на негови основни граждански права, вследствие на въдворяването му в Б. и принудителното заселване в [населено място], могат да бъдат възмездени по реда на ЗПГРРЛ, като доколкото те са различни от търсените в настоящето производство, е без значение дали ищецът се е възползвал от тази дадена му законова възможност. При извършване на преценката дали е било нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, апелативният съд е приел, че следва да отчете критериите, неизчерпателно посочени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. На базата на тези критерии и на обсъденото преди това, съдът е намерил, че процесното наказателно производство, неприключило и до настоящия момент, независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество лица, повечето от които живеещи извън България и с неизвестни адреси, е продължило извън всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия. С оглед това, апелативният съд е намерил, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство, засягащо неговата правна сфера, в разумен срок, поради което същият има право на репариране на причинените му от това неимуществени вреди. От друга страна обаче, въззивният съд е приел, че при доказателствена тежест за ищеца, същият не е ангажирал никакви доказателства във връзка с твърдените понесени вреди, а именно, – че вследствие на продължилото твърде дълго време досъдебно производство е бил лишен от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец, както и че е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от делото, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, засилване на усещането му за липса на справедливост, разочарование от липсата на напредък по делото, неоправданост на очакванията му за възмездие на погазените му права и достойнство, безсилие и безпомощност. С оглед това съдът е приел тези твърдения на първоначалния ищец за недоказани, като в тази връзка е изложил и следните съображения: От една страна е намерил, че не съществува пряка зависимост между приключване на наказателното производство в разумен срок и възможността на ищеца да потърси репариране на причинените му вреди от престъпното деяние като граждански ищец от обвиняемия Г. А., тъй като за това е необходимо последният да бъде осъден, а настъпването на този факт не може да се приеме за доказан от гражданския съд поради предвидената в КРБ презумпция за невиновност на всеки обвиняем до доказване на вината му с влязла в сила присъда. От друга страна, е посочил, че в практиката последователно се приема, че на репариране подлежат само действително претърпените вреди, а не предполагаемите такива. В тази връзка въззивният съд е споделил приетото от първостепенния съд, че могат да се презюмират вредите, понесени от ищеца от действията на насилствена асимилация спрямо него по време на т .нар „възродителен процес“, но не те са предмет на разглежданата в настоящото производство претенция, която касае твърдяни неимуществени вреди, произтекли от неприключване на процесното наказателно производство, за които вреди и причинно-следствената връзка с неразумното забавяне на наказателното производство, ищецът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не е ангажирал никакви доказателства. В заключение апелативният съд е формирал крайния си извод, че предявеният по делото иск за репариране на процесните неимуществени вреди, причинени от неразумно дългия срок на процесното наказателно производство, е недоказан и неоснователен. Настоящият съдебен състав на касационната инстация намира, че с решаващите си правни изводи и съображения за отхвърлянето на предявения по делото иск, а именно – че са недоказани процесните неимуществени вреди, твърдяни от първоначалния ищец, въззивният съд е разрешил първия формулиран от касаторите правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, в противоречие с посочената от тях практика на ВКС – решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд. и решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., в които е прието следното: Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В същия смисъл са и решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Съдът намира, че даденото с въззивното решение разрешение на останалите два правни въпроса, посочени в изложението на касаторите, е в съответствие, а не в противоречие с посочената от тях практика на ВКС, като третият въпрос е разрешен в съответствие и с последните две посочени по-горе решения на ВКС. Доводите на жалбоподателите не обуславят и твърдяната от тях очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по първия правен въпрос, посочен от касаторите, но уточнен и конкретизиран от съда (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: необходимо ли е провеждане на главно пълно доказване на неимуществените вреди, причинени от прекомерната продължителност на делото – при деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателите-ищци следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение